Направо към съдържанието

Анабел Маркова: Разлика между версии

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
George 137 (беседа | приноси)
6 редакции
"В България образът на третата съпруга на Георги Марков бива представян противоречиво..." е доволно тѫпо написано. Изтрихъ го.
м Премахнати редакции на George 137 (б.), към версия на Vodnokon4e
Етикет: Отмяна
Ред 42: Ред 42:
=== Семеен живот с Георги Марков ===
=== Семеен живот с Георги Марков ===
Анабел Дилк се омъжва за Георги Марков на 5 юли 1975 г. в кметството на Кенсингтън, в центъра на Лондон<ref>Марков, Георги. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. Подбор и съставителство Любен Марков. С., 1999, с. 195 – 196. ISBN 954-90442-2-Х.</ref>. Кумове са югославянинът Сретен и Едуард Ашкрофт, бивш началник на южноевропейския отдел на [[Би Би Си]], брат на английската актриса Пеги Ашкрофт. На 9 юни 1976 г. се ражда единственото дете на Анабел и Георги – тяхната дъщеря Александра Райна (Alexandra Raina). По-късно Саша Маркова (Sasha Markova) се занимава с фотография<ref>Един старинар. [http://555.blog.bg/drugi/2019/04/04/knijovna-zlopoluka-izleze-nova-kniga-ot-edin-starinar.1651801 Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?] Страници из моя блог. С., 2019, с. 70 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.</ref>, работи в киното, пише талантливо и живее в Лондон с майка си Анабел, която след смъртта на Георги Марков (11 септ. 1978) не се омъжва повторно<ref>Първанова, Людмила. [http://paper.standartnews.com/archive/2005/09/11/family/index.htm Съпругата на Марков издава бестселъри] // Стандарт, 11 септ. 2005.</ref>.
Анабел Дилк се омъжва за Георги Марков на 5 юли 1975 г. в кметството на Кенсингтън, в центъра на Лондон<ref>Марков, Георги. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. Подбор и съставителство Любен Марков. С., 1999, с. 195 – 196. ISBN 954-90442-2-Х.</ref>. Кумове са югославянинът Сретен и Едуард Ашкрофт, бивш началник на южноевропейския отдел на [[Би Би Си]], брат на английската актриса Пеги Ашкрофт. На 9 юни 1976 г. се ражда единственото дете на Анабел и Георги – тяхната дъщеря Александра Райна (Alexandra Raina). По-късно Саша Маркова (Sasha Markova) се занимава с фотография<ref>Един старинар. [http://555.blog.bg/drugi/2019/04/04/knijovna-zlopoluka-izleze-nova-kniga-ot-edin-starinar.1651801 Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС?] Страници из моя блог. С., 2019, с. 70 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.</ref>, работи в киното, пише талантливо и живее в Лондон с майка си Анабел, която след смъртта на Георги Марков (11 септ. 1978) не се омъжва повторно<ref>Първанова, Людмила. [http://paper.standartnews.com/archive/2005/09/11/family/index.htm Съпругата на Марков издава бестселъри] // Стандарт, 11 септ. 2005.</ref>.

В България образът на третата съпруга на Георги Марков бива представян противоречиво. Например, през 1998 г. Никита Лобанов-Ростовски разказва:

„''С жена му се познавам дори преди тяхната сватба. Анабел Дилк бе английският еквивалент на [[Франсоаз Саган]]. На 18 години това красиво, обаятелно момиче написа първия си роман, който бе публикуван с успех. По-късно тя демонстрира достойнство, когато една американска кинокомпания ѝ предложи 500 хил. долара, за да даде съгласието си да бъде сниман филм за Георги Марков и да е консултант на този филм. Анабел отказа парите, независимо че е достатъчно притеснена от обстоятелствата. Тя има малка къща в периферията на Лондон, работи в Би Би Си и живее сама с дъщеря си. Това е труден живот. За такъв човек 500 хил. долара са значителна сума. Тя може да носи по 30 хил. долара годишно и дори в Англия с тях се живее много прилично. Така че Анабел се показа като много достоен човек и продължава да е такава''“<ref>Лобанов-Ростовски, Никита. [http://www.banker.bg/obshtestvo-i-politika/read/bulgarskiiat-chadur-se-okaza-germanski Българският чадър се оказа германски] // Банкеръ, 6 дек. 1998.</ref>.

В книгата си „Междинно кацане“ (С., 1991, с. 136, 158 – 159) [[Димитър Бочев (писател)|Димитър Бочев]] дава следния портрет на Анабел Маркова, наричана от него „Арабела“ и „Йесдарлинг“:

„''Наближаваше седем, а откакто се ожени, Жоро намрази този час – по това време с акуратността на съпруга Арабела се връщаше от работа. Тя го обичаше, както се обича плюшено мече, нейното тенорно „хало, дарлинг!“ се катереше по етажите на къщата... чак до кабинета му на тавана. А пропуснеше ли, увлечен в тракането на „Ерика“, да отговори на „Дарлинг“-а с „йес, дарлинг“, Арабела се качваше при него и започваше да рови в побелелите му от благородство (не от старост) коси с безцветни пръсти, които никога не бяха клали огън, не бяха галили земя, не бяха чукали на дърво. На Жоро му се причу някакво алармиращо „дарлинг“ и ние побързахме да се измъкнем от задния вход''“<ref>Пелева, Инна. Георги Марков: Снимки с познати. С., 2017, с. 293. ISBN 978-954-533-165-7.</ref>.

„''Неуспели да опазят Жоро, трите радиостанции [Би Би Си, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“] изплатиха на Йесдарлинг Марков солидни обезщетения, макар че най-малко тя имаше защо да бъде обезщетявана. Година след погребението, докато отровената плът на Жоро гниеше в благородната земя, а овошките в княжевския двор на баба Райка останаха за втори път необрани, най-преходното лондонско маце на Жоро, което живееше на английска земя с български паспорт, потегли за София. Малко преди това мацката се обади на Йесдарлинг и я попита дали би желала да изпрати нещо на свекърва си, на която великодушните радиостанции не дадоха ни стотинка и която преживяваше само от вдовишката си пенсия и от необраните овошки. Въпросът падна върху Йесдарлинг като гръм от ясно небе. Тя взе успокоително и мисли цяла нощ. Сутринта отиде на гара Виктория и с мъка на сърцето, но с чувство на изпълнен съпружески дълг, връчи на мацката пет лири стерлинги''“<ref>Пелева, Инна. Георги Марков: Снимки с познати. С., 2017, с. 294. ISBN 978-954-533-165-7.</ref>.

През 2001 г. първият издател (1980 – 1981) на „Задочни репортажи за България“ Йосиф Загорски си спомня:

„''Когато започнахме да издаваме „Репортажите“... Анабел Маркова също откликна, отказа се от авторските си права. И тя, и братът на Георги Марков – Никола, пратиха известни суми. Те не искаха хонорар, а само ако има печалба, да се създаде литературен фонд на името на писателя''“<ref>Загорски, Йосиф. [http://kultura.bg/web/как-видяха-бял-свят-задочните-репорта/ Как видяха бял свят „Задочните репортажи“ на Георги Марков]. Интервю на Тони Николов с инициатора за първото издание на задочните репортажи, публикувано във в. „Демокрация“ през 2001 г.</ref>.


Анабел Маркова е авторка на следната кратка встъпителна бележка, поместена на челно място в първото (1980), второто (1984) и парижкото „конспиративно“ (1980-те) издания на „[[Задочни репортажи за България]]“:
Анабел Маркова е авторка на следната кратка встъпителна бележка, поместена на челно място в първото (1980), второто (1984) и парижкото „конспиративно“ (1980-те) издания на „[[Задочни репортажи за България]]“:

Версия от 02:26, 6 септември 2019

Анабел Маркова
британска журналистка и писателка
Родена
28 април 1942 г. (82 г.)
Националност Англия,
 Великобритания
Работилаписател
Семейство
СъпругГеорги Марков (1975)

Анабел Маркова (по баща Анабел Дилк, на английски: Annabel Markova и Annabel Dilke) е британска журналистка и писателка, трета съпруга на българския писател Георги Марков. Тя е авторка[1] на осем книги (1964 – 2013), седем от които (1964 – 2007) подписани с името ѝ по баща и една (2013) – с името ѝ по мъж. Превеждана е на поне три езика – немски, френски и италиански.

Биография

Анабел Дилк е родена на 28 април 1942 г. в Лондон, Англия. Тя е дъщеря на Кристофър Уентуърт Дилк и Алис Мери Бест[2]. Относно нея и нейния род, Георги Марков съобщава следното в писма до родителите си от 22 април 1975 и 11 март 1976 г.:

„Момичето е на 32 години, известна английска писателка, която работи в радиото [Би Би Си], хубава е, идва от старо аристократично семейство. По майчина линия е внучка на лорда на Челси, а баща ѝ беше един от шефовете в радиото Би Би Си, но се пенсионира преди две години. По характер изглежда добър и винаги весел човек“[3].

„Анабел е наистина великолепно същество, умна, красива, работна, човек не може и да мечтае за повече... Онзи ден, като се ровех в стари английски вестници от 1876 година, времето на Априлското въстание, открих, че прадядото на Анабел, прочутият сър Чарлз Дилк, е държал пламенни речи в парламента наред с Гладстон в защита на българите. Той е бил тогавашният любимец на кралица Виктория и една от най-интересните личности в по-новата английска история. Така че косвено сър Чарлз Дилк вероятно е защитавал моето бъдещо раждане. Бащата на Анабел е един от най-приятните хора, които съм срещал в живота си. Въпреки че има трима зетьове и куп внуци, той е страшно привързан към мене... Кристофър (така се казва бащата на Анабел)... за 65-те си години изглежда много млад. Майка ѝ е също хубава и запазена жена..., домакинства, свири на пиано и меси чудесен домашен хляб“[4].

Семеен живот с Георги Марков

Анабел Дилк се омъжва за Георги Марков на 5 юли 1975 г. в кметството на Кенсингтън, в центъра на Лондон[5]. Кумове са югославянинът Сретен и Едуард Ашкрофт, бивш началник на южноевропейския отдел на Би Би Си, брат на английската актриса Пеги Ашкрофт. На 9 юни 1976 г. се ражда единственото дете на Анабел и Георги – тяхната дъщеря Александра Райна (Alexandra Raina). По-късно Саша Маркова (Sasha Markova) се занимава с фотография[6], работи в киното, пише талантливо и живее в Лондон с майка си Анабел, която след смъртта на Георги Марков (11 септ. 1978) не се омъжва повторно[7].

В България образът на третата съпруга на Георги Марков бива представян противоречиво. Например, през 1998 г. Никита Лобанов-Ростовски разказва:

„С жена му се познавам дори преди тяхната сватба. Анабел Дилк бе английският еквивалент на Франсоаз Саган. На 18 години това красиво, обаятелно момиче написа първия си роман, който бе публикуван с успех. По-късно тя демонстрира достойнство, когато една американска кинокомпания ѝ предложи 500 хил. долара, за да даде съгласието си да бъде сниман филм за Георги Марков и да е консултант на този филм. Анабел отказа парите, независимо че е достатъчно притеснена от обстоятелствата. Тя има малка къща в периферията на Лондон, работи в Би Би Си и живее сама с дъщеря си. Това е труден живот. За такъв човек 500 хил. долара са значителна сума. Тя може да носи по 30 хил. долара годишно и дори в Англия с тях се живее много прилично. Така че Анабел се показа като много достоен човек и продължава да е такава“[8].

В книгата си „Междинно кацане“ (С., 1991, с. 136, 158 – 159) Димитър Бочев дава следния портрет на Анабел Маркова, наричана от него „Арабела“ и „Йесдарлинг“:

„Наближаваше седем, а откакто се ожени, Жоро намрази този час – по това време с акуратността на съпруга Арабела се връщаше от работа. Тя го обичаше, както се обича плюшено мече, нейното тенорно „хало, дарлинг!“ се катереше по етажите на къщата... чак до кабинета му на тавана. А пропуснеше ли, увлечен в тракането на „Ерика“, да отговори на „Дарлинг“-а с „йес, дарлинг“, Арабела се качваше при него и започваше да рови в побелелите му от благородство (не от старост) коси с безцветни пръсти, които никога не бяха клали огън, не бяха галили земя, не бяха чукали на дърво. На Жоро му се причу някакво алармиращо „дарлинг“ и ние побързахме да се измъкнем от задния вход“[9].

„Неуспели да опазят Жоро, трите радиостанции [Би Би Си, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“] изплатиха на Йесдарлинг Марков солидни обезщетения, макар че най-малко тя имаше защо да бъде обезщетявана. Година след погребението, докато отровената плът на Жоро гниеше в благородната земя, а овошките в княжевския двор на баба Райка останаха за втори път необрани, най-преходното лондонско маце на Жоро, което живееше на английска земя с български паспорт, потегли за София. Малко преди това мацката се обади на Йесдарлинг и я попита дали би желала да изпрати нещо на свекърва си, на която великодушните радиостанции не дадоха ни стотинка и която преживяваше само от вдовишката си пенсия и от необраните овошки. Въпросът падна върху Йесдарлинг като гръм от ясно небе. Тя взе успокоително и мисли цяла нощ. Сутринта отиде на гара Виктория и с мъка на сърцето, но с чувство на изпълнен съпружески дълг, връчи на мацката пет лири стерлинги“[10].

През 2001 г. първият издател (1980 – 1981) на „Задочни репортажи за България“ Йосиф Загорски си спомня:

„Когато започнахме да издаваме „Репортажите“... Анабел Маркова също откликна, отказа се от авторските си права. И тя, и братът на Георги Марков – Никола, пратиха известни суми. Те не искаха хонорар, а само ако има печалба, да се създаде литературен фонд на името на писателя“[11].

Анабел Маркова е авторка на следната кратка встъпителна бележка, поместена на челно място в първото (1980), второто (1984) и парижкото „конспиративно“ (1980-те) издания на „Задочни репортажи за България“:

„Моят съпруг Георги Марков никога не престана да обича своята Родина, която напусна завинаги в 1969 и отказа да замълчи за робството и безправието. Той беше мъж пълен с надежда, великодушие и кураж, който обичаше живота и обогати живота на всички, които го познаваха. Аз вярвам, че българите, където и да са, ще четат неговите думи и ще се възхищават от неговия кураж. Аз съм горда, че бях негова съпруга и моята дъщеря също ще бъде много горда с него“[12].

„Помнете Георги като велик писател, а не като жертва на убийство!“ – призовава Анабел Маркова през 2001 г.[13]

Творчество

Анабел Маркова е авторка на следните романи[14][15][16]:

  • „Правило три: преструвай се на изтънчена“ („Rule Three: Pretend to be Nice“, 1964).
  • „Разсъмване захарно или някой, с когото да спиш“ („Dawn Sugar or Someone to Sleep with“, 11 авг. 1972).
  • „Разделната стена“ („The Party Wall“, 1 май 1989)
  • „Настояще от миналото“ („Present from the Past“, 28 ян. 1993).
  • „Наследството“ („The Inheritance“, 5 юли 2004).
  • „Тайни връзки“ („Secret Relations“, 1 авг. 2005).
  • „Съвършено отмъщение“ („A Perfect Revenge“, 3 септ. 2007).
  • „Семейният крадец“ („The Family Thief“, 6 юни 2013).

Творчеството на Анабел Маркова не е превеждана в България. Противоречива информация се разпространява единствено за романа ѝ „Разделната стена“[17].

„Разделната стена“ („Стената на купоните“, 1 май 1989)

Главни действащи лица в романа „Разделната стена“ са публицистката на готварски рецепти Хелън (от чието име се води разказът) и избягалият от Източна Европа поет Михаил – образи, в които пишещите български читатели на книгата единодушно разпознават самата авторка и писателя Георги Марков[18].

„Разделната стена“ се издига между номер 9 и номер 11 на лъскавото лондонско авеню „Шипка“ – тя дели две долепени на калкан викториански къщи.

Номер 9, обзаведен с резбовани дървени врати, спретнати дъсчени подове и ръчнотъкани килими, обитават Стивън Джонстън и съпругата му Каролайн, заедно с двете си деца – прохождащият Джеймс и пеленачето Уилям. Съпрузите Джонстън са образец за устремено нагоре и преуспяващо британско семейство. Те ходят на църква всяка неделя, за да бъдат записани по-напред момчетата им за единственото безплатно начално училище в района, което е управлявано от църквата – въпреки че, разбира се, когато съответното време дойде, те ще изпратят децата си в по-добро платено училище. Каролайн е доброволна съветничка по кърмене в група за природосъобразно детераждане и разполага с нужните премени, които да изтъкват нейния стил – плисирани поли, сака с подплънки, перли и мъжки лачени обувки. Наемателка на тяхната свободна стая е Хелън – плашлива, но общителна млада жена, която списва готварска колона в списание, въпреки че в действителност никога не е готвила.

Животът на номер 11 е твърде различен от онзи на номер 9. Там къщата е съвсем разнебитена, с лющеща се мазилка и суха плесен, а в градината ѝ е избуяла цяла джунгла. Още по-различни са обитателите на номер 11. Стопанин на къщата е Стефан – беглец от Източна Европа и човек на живота, известен със своята „супа от боб“ и със среднощните си песнопения, който за да свързва двата края дава стаи под наем. Наемателите на Стефан също са странни образи, чиито дни са изпълнени с драми и страсти, с безкрайно готвене на миризливи гозби и с неудържим копнеж по хората, изоставени в родния край: Христо и Димитри, стари приятели на Стефан; гарванокосместата и закръглена Лули – жена, която най-често е в обятията на някакъв арабин, наречен „отворената каса“, чиято стая е „гнездо на шпиони“; по-малката сестра на Лули, Иванка, пристигнала внезапно в Англия, оглеждайки се за съпруг, която носи просташките дрехи на сестра си и като нея има отвратителна фризура; много чаровния и пленителен Михаил, поет, известен в своята страна, който е избягал и се надява да си изгради име на Запад.

Поканена една вечер на купон, Хелън бива привлечена от вълнението, сърдечността и оживлението, кипящи зад стените на номер 11. Още повече е привлечена тя от Михаил, с когото скоро захващат роман. А между туй – носят ѝ медиен успех и рецептите за миризливите гозби на съквартирантите, които тя научава от тях с гледане.

Михаил наистина се оказва „мечта любовник“. Някога той имал всичко – апартамент, вила, кола мерцедес, красива жена, много пари, публикувани книги. Непрекъснато пътувал по целия свят. Имал слънце, простор, зеленина, плачеща върба под прозорците си, италианска електрическа пишеща машина, рафтове с книги и едно дълбоко канапе, в което си почивал и слушал Бах и Моцарт. Но нямал свободата да пише каквото си иска. Сега е свободен, но в една мръсна и мухлясала стая: „Тук нямаше нищо: никаква следа от неговия предишен живот, освен че Михаил беше залепил на вратата на шкафа кориците на ред свои сборници и една фотография, на която получава някаква висша литературна награда. „Аз написах това, аз бях това“, говореха кориците и фотографията“.

Някога Михаил сътворил стихотворение срещу президента на тоталитарната си страна. В Лондон пък създал стихотворение за зайче и друго, в което сравнява новата си английска стая с предишния си работен кабинет. Михаил се изумявал, че може да говори каквото си иска в Хайд парк и още повече – от универсалния магазин „Хародс“: „Нещо не му позволяваше да повярва, че това великолепно изобилие, това прахосническо шоу е нещо постоянно. Че не е нагласено от измамнически власти специално за него, за да го измамят“.

Подобно и на останалите наематели, Михаил срича, когато говори. Той пише английските думи за „мляко“ и „хляб“ на картончета, пък ги лепи в стаята си, с надежда да ги запомни. И се диви, след като Хелън печели пари от готварски рецепти, без да знае да готви, защо той, който е писател, не може да пише в Англия без английски? И Михаил пише на родния си език – сантиментални писма до родителите си: „Мои най-скъпи мамо и татко – пише той лигаво и смахнато така, както учат всички ученици да пишат в неговата родна страна, – надявам се, че сте в добро здраве и двамата. Аз мисля за вас“. В Лондон Михаил е чужд дори на сънародниците си: „Повечето от тях се страхуваха да имат нещо общо с него“.

И Михаил решава да се върне в своята далечна Родина. „Кекво тууук прави ас? Ас нищо нима да си избера“, ще рече: „Аз нямам никаква алтернатива“. „Не парче от този част свят ас, Елен“ – Не съм част от този свят. „Всеки в тази страна живее в една кутия – казва той. – Никой, никой не разбира какво значи истинско приятелство. Те си пестят чувствата, пестят си мислите и разбира се, винаги – своите пари. Той няма да прекара остатъка от живота си в тази студена атмосфера“. Но Хелън вади своя женски, победоносен коз: „Страхувам се, че съм бременна!“ Поетът подвива опашка, захвърля писателството и става дърводелец. „Времето на илюзиите свърши. Ако той сега пишеше стихове, нещо, което ставаше много рядко, той не ги показваше никому, освен на Хелън. Така беше най-добре“.

Различни прочити на „Разделната стена“

От малкото си пишещи български читатели „Разделната стена“ получава, или горещо одобрение, или непримиримо отрицаване.

Лиляна Данева-Бризби (1993): „Нека да призная едно пристрастие: Принадлежа към малцината почитатели, които намират книгата на тази авторка „Разделната стена“ (предложена през 1989 г. за наградата на „Неделен изразител“ – „Sunday Express“) за най-забавната и най-правдивата социална комедия из живота на източноевропейските изгнаници, изхвърлени от вълните в Лондон“[19].

Атанас Славов (2001): „Бях поразен от книгата ѝ. Трябва да съм гледал Анабел някак отгоре като последен глупак. Знаех, че е чувствителна, силна и как обича Георги, но не съм имал представа, че е такъв проникновен автор... Всички тези нейни проникновени наблюдения, цялото това нахвърляне на детайлите, които винаги ще останат скрити за 50% от българските читатели и 95% от английските – просто са невероятни!! Сигурно е обичала Георги и неговите български съемигранти ужасно много. И отново – много от това трябва да е недоловимо за английския читател. Книгата имала ли е успех? Преведена ли е на български? Някой ще я превежда ли? Ако – „да“ – ще бъде убийствена задача, трябва да е ясно. Трябва магьосник за езика и особено за английските салто-морталета с българския акцент на героите ѝ“[20].

Петър Увалиев (според Бригита Йосифова): „Не приемам 200 страници, изпълнени с дива омраза срещу България! Защо тази вдовица крие книгата си, когато рони сълзи в София и го прави публично, по телевизията? Защо не споменава, че Марков е поискал развод? Тя сама пише, че ѝ заявил за намерението си да се върне в България, че иска развод. Защо не разкаже, че героят ѝ, българинът Михаил, е прототип на Марков, а нейна авторска милост е подличката героиня Хелън? Защо не смее да предложи да напечатат книгата у нас? Ще ти кажа защо: у нас ще се хванат за главата, когато прочетат с каква злост плюе нас, българите. И най-вече – България! Илюзията ѝ за обезщетение ще се изпари“[21].

Бригита Йосифова (2007): „Как ли човек отделя книгата на графомана от тази на истинския писател? Може би и по това, че само един тромав любител, нагазил в литературата, си въобразява, че като напише погрешно английските думи, обърка глаголите, забрави местоименията, ще създаде иронична проза. Как не! Сакатото говорене на героите разобличава плиткоумието и липсата на талант у присмехулника. Но не го правят писател. И като безмилостен бумеранг тази уж ирония към българите се връща обратно, чука главата на писача и го просва осмян“[22].

Българин, притежател на екземпляр от „Разделната стена“ е бил Петър Увалиев, но това заглавие не се открива в каталога на Добричката библиотека „Дора Габе“, на която е подарена част от неговата лична библиотека. Друг екземпляр Анабел Маркова е изпратила през март 2001 г. на Атанас Славов. В интернет, освен ред предложения за антикварна доставка на книгата, се съглежда само съвсем кратък откъс от нея, поместен в сборника, представящ автори, работили за Би Би Си в „Буш хаус“, „Бушови писатели 1940 – 2012“ [23][24].

В достъпните по-задълбочени представяния на „Разделната стена“, англоезична посетителка на „Амазон“ (2014) набляга върху изобразяването на английското семейство, а Бригита Йосифова (2007, 2012) – върху това на българските съквартиранти и на поета Михаил[25]. Забележително е[26], че със странното име Лули, което Анабел Маркова е избрала за своята героиня, възприемана като „жена, за която скоро разбираме, че не може да ѝ се вярва напълно“, която „вони на чесън, готви, пие и пее наравно с мъжете“, „най-често е в обятията на един арабин“ и стаята ѝ е „гнездо на шпиони“, със същото име Лули в действителност е наричана преводачката на английски на „Задочни репортажи за България“ (1983) Лиляна Данева-Бризби, определила (1993) „Разделната стена“ като „най-забавната и най-правдивата социална комедия из живота на източноевропейските изгнаници, изхвърлени от вълните в Лондон“.

Източници

  1. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 70 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.
  2. ↑ A genealogical survey of the peerage of Britain as well as the royal families of Europe. Person Page – 37029.
  3. ↑ Марков, Георги. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. Подбор и съставителство Любен Марков. С., 1999, с. 187. ISBN 954-90442-2-Х.
  4. ↑ Марков, Георги. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. Подбор и съставителство Любен Марков. С., 1999, с. 204. ISBN 954-90442-2-Х.
  5. ↑ Марков, Георги. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. Подбор и съставителство Любен Марков. С., 1999, с. 195 – 196. ISBN 954-90442-2-Х.
  6. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 70 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.
  7. ↑ Първанова, Людмила. Съпругата на Марков издава бестселъри // Стандарт, 11 септ. 2005.
  8. ↑ Лобанов-Ростовски, Никита. Българският чадър се оказа германски // Банкеръ, 6 дек. 1998.
  9. ↑ Пелева, Инна. Георги Марков: Снимки с познати. С., 2017, с. 293. ISBN 978-954-533-165-7.
  10. ↑ Пелева, Инна. Георги Марков: Снимки с познати. С., 2017, с. 294. ISBN 978-954-533-165-7.
  11. ↑ Загорски, Йосиф. Как видяха бял свят „Задочните репортажи“ на Георги Марков. Интервю на Тони Николов с инициатора за първото издание на задочните репортажи, публикувано във в. „Демокрация“ през 2001 г.
  12. ↑ Марков, Георги. Задочни репортажи за България. Т. 1. С., Самиздат [т. е. Париж, Красимир Пеев и Никола Попов], 1980, с. 7.
  13. ↑ Чернев, Чавдар. Забравихме перото, помним само чадъра. Библиографски обзор на произведенията на Георги Марков // Библиотека, ХІІІ, 2006, № 5, с. 25.
  14. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 63, 68, 70 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.
  15. ↑ ((en)) Биография и библиография във „Fantasticfiction“
  16. ↑ ((en)) Библиография в „Goodreads“
  17. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 62 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.
  18. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 62 – 71. ISBN 978-619-239-159-1.
  19. ↑ Brisby, Liliana. When the chips and the Wall are down // The Spectator, 30 Jan. 1993, p. 52
  20. ↑ Славов, Атанас. Из писмо за романа на Анабел Дилке-Марков „Стената на купоните“, 20 март 2001 г. // Култура, бр. 38 (2199), 2 ноем. 2001
  21. ↑ Йосифова, Бригита. Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев. Пловдив, 2012, с. 290. ISBN 978-954-491-882-8.
  22. ↑ Йосифова, Бригита. Безмилостният бумеранг // Нова зора, бр. 33, 21 авг. 2007 г.
  23. ↑ „Bush Writers 1940 – 2012“
  24. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 63 – 64, 69, 71 – 73. ISBN 978-619-239-159-1.
  25. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 62 – 68. ISBN 978-619-239-159-1.
  26. ↑ Един старинар. Джордж Оруел, Шерлок Холмс, българският език и джендърите или Защо не желая да живея в ЕС? Страници из моя блог. С., 2019, с. 295. ISBN 978-619-239-159-1.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Анабел_Маркова&oldid=9602719“.