Абаджийство

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Абаджийството е особено популярен занаят сред българите през 18 и 19 век. Състои се в изработването на аба, груб вълнен плат, използван за производството на мъжки дрехи. От 1830-те в много подбалкански градове са основани и абаджийски манифактури. В края на века абаджийството постепенно изчезва, изместено от конкуренцията на промишленото производство на текстил. По своето стопанско значение стои на първо място в бита на българския народ. Тъкането на шаяк и аби в миналото е тясно свързано с облеклото на населението. То е едно от постоянните домашни занаяти. Изработването им вероятно предшества настаняването на турците в Балканския полуостров. Византийският хронист Григора свидетелства, че видял българи, облечени в черни груби домашни платове, наричани аби, „които заместват в голяма степен овчите кожи“.

Дълбоките икономически процеси, които настъпват в турската империя през ХVІІІ и ХІХ в., спомагат за развитието на текстилната промишленост. Особено се засилва производството на аби и шаяци, което прераства бързо в домашно манифактурно производство. Тази домашна промишленост се означава общо с името абаджийство, така както се нарича и ушиването на мъжки и женски дрехи от вълнени платове.

Абаджиите от балканските и подбалканските селища завладяват не само пазари в обширната турска империя. Мнозина от тях стават и държавни доставчици на тъкани за облекло на турската армия. Нещо повече, те доставяли аби и за румънската армия. През 1871–1875 г. в Румъния са доставени български аби и шаяци за 48 000 турски лири.

За голямото развитие, което получава абаджийството в българските земи, говорят и редица султански заповеди до мютесарифи, мухафъзи, каймаками и други длъжностни и административни органи, с които се нарежда на определени селища да произвеждат най-усилено аби и шаяци за нуждите на войската. Бързите и чести заповеди и разпореждания на върховната турска власт за усилено производство на аби и шаяци показва, че абаджийството било основен поминък за голяма част от българското население и играло важна роля в стопанския живот на Турция.

През това време много старопланински, средногорски и родопски селища се превръщат в оживени занаятчийски центрове.

Развитието на капитализма в нашата страна и разрастването на търговията спомагат за появата на манифактурно производство. Създадени били по-големи предприятия, където немалък брой занаятчии станали наемни работници. В гайтанджийските работилници в Калофер, Карлово, Сливен, Пловдив, Габрово и др. имало значителен брой работници, надзиравани от майстори. Ала най-голямото предприятие през това време бил прочутият „Хамбар“ в Цариград. Там работели над 1000 българи терзии, които шиели дрехи за турската армия. И при зараждането на капитализма до Освобождението техниката на производство си оставала същата, само че експлоатацията била по-голяма. Търговците извличали по възможност най-голямата печалба от операциите с абаджийски произведения.

Разширяването на вътрешната и външната търговия довежда и до технически усъвършенствания в тъкаческата техника. Известно е, че в Сливен търговецът Добри Желязков построява през 1834 г. първата фабрика за вълнени платове, обзаведена с модерни за времето си руски, а после австрийски машини. През 1853 г. алчният, но не без организационни дарби търговецът Михалаки Гюмюжгердан в с. Дермендере, Пловдивско, построява фабрика за платове — шаяк. Турската власт била изцяло в услугите му. Фабриката на Гюмюжгердан обаче не могла да задоволи растящите нужди на турската държава. Тогава Гюмюжгердан заселил своята разпръсната манифактура в Родопите. Върху тамошното население се стоварила принуда от страна на властта за непрекъсната, почти денонощна работа. Представителите на властта и търговските агенти на Гюмюжгердан непрекъснато обикаляли селищата и принуждавали населението към нищожно платена работа, почти ангария.

Абаджийството било добре застъпено и в градовете Търново, Ловеч, Тетевен, Габрово, София, Самоков, Стара Загора и др. В някои от тях имало и самостоятелни абаджийски чаршии, и нарочни абаджийски ханове.

След Освобождението абаджийството у нас бързо запада. Подкопават го фабричното производство и постепенното изоставане на традиционната селска носия. Най-късно абаджийството и терзийството се задържат в ония краища, които останали в пределите на турската империя и след 1878 г. Така например в Родопско, предимно в Смолянско, абаджиите и терзиите имали, макар и за кратко време, доста хубава работа, докато се облече оголялото и обедняло турско население, избягало по време и след войната от освободените български земи.

[редактиране] Вижте също

• Абаджиев, българско фамилно име