Абритус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Абритус
Абритус - северна порта
Абритус - северна порта
Местоположение
' (Област Разград)
Gfi-set01-archaeology.png
'
Страна Флаг на България България
Област Област Разград
Археология
Вид Селище
Период II-IV век
Епоха Римска империя
Абритус в Общомедия

Абритус (на латински Abrittus, произнася се Абрѝтус) е антично римско селище (от II до IV век град) в Североизточна България. Останките на селището се намират в местността Хисарлъка на около 3 км край днешен Разград. То е сред Стоте национални туристически обекта.

История[редактиране | edit source]

Тракийско селище преди Абритус Късноантичният Абритус е построен върху неизвестно по име тракийско селище (възможно да е град?) от 5 в. пр. Хр., но поселението може би е много по-ранно. От това селище са намерени глинени съдове, няколко бронзови монети от Филип II Македонски (382-336 г. пр. Хр.) и Александър III Велики, като и от Севт III (330-300 г. пр. Хр.), една бронзова монета от Одесос (3-2 в. пр. Хр.). До 5-4 в. пр. Хр. селището, като повечето други подобни селища, вероятно е било издигнато (градено) наземно, като стените им са били направени от набучени в земята колове, около които е била изплетена мрежа от пръти (може и клони от дървета), измазани с кал или глина. Характерно за най-ранните тракийски жилища от късната бронзова епоха е закръглянето на една от късите стени като абсида (полукръгла част) и разполагането на входа срещу нея с навес. Строежът на техните стени е бил от типа „имплектум” – вид зидария с две лица, изградена с обработени или необработени камъни (или тухли), между които се изливал пълнеж от дребни камъни, смесени с глина или хоросан. През началото на елинистичната епоха (323 г. пр. Хр.) се появяват и градените с камъни жилища на обикновените траки. Разбира се жилищата на обикновения тракиец и на аристократа са се различавали. Тракийските селища са се наричали „алуе”. В тях е имало задължително ями за жертвоприношения, както и леки постройки за прибиране на реколтата. Самите жилища са били с вход от юг. До входа е имало огнище. Изкопаван е и ров за преграда от нападатели. Минавало се по тесни кални улички. Не е известно тракийското селище под Абритус да е имало крепостна стена.

Някогашните обитатели на крайломските земи – траките са били прагматични: освен вода, те са търсели и друго, много важно за живота – защитата, а тя се е осигурявала чрез естествените природни дадености и укрепленията – в случая до р. Бели Лом, който тогава е имал много завои и меандри. Други фактори са били кръстното географско положение и плодородната почва. Тракийските селища (с единични изключения) нямат стройна градоустройствена система и ортогонална планировка. Все пак имало е център, около който са разположени домовете. В Абритус през 1953 г. е открит посветителен надпис на старогръцки, употребен вторично за настилка на трикорабната базилика в западната част на крепостта пред Абритус. Датиран е от 20-те г. на 1 в. сл. Хр. Направен е от стратега, който е управлявал последователно трите тракийски стратегии (области) Анхиалос, Селетика и Рюзика. Предполага се, че надписът е от жертвеник посветен на бог Аполон. Това е по времето на тракийския цар Реметалк II (ок. 18/19-38 г. сл. Хр.). Той е първо дете от брака на Антония Трифена с тракийския цар Котис VIII. Възможно е тракийското селище под Абритус да било център на стратегията Рюзика със стратег по това време Аполониос – син на Ептаикент.

Реметалк II потушава тракийските бунтове срещу римляните и те го въздигат от династ за „цар (василевс) на траките” (ΒΑΣΙΛΕΥΣ ΡΟΙΜΗΤΑΛΚΑΣ), както е написано на монетите, сечени по негово време. Малко се знае, че Реметалк II е управлявал заедно с майка си Антония Трифена (10 в. пр. Хр. – 55 сл. Хр.). Тя се наричала „царица на Тракия”. След смъртта на Реметалк II през 38 г., братовчед му Реметалк III, син на Рескупорис II, е назначен за цар на траките, а майка му се оттеглила да живее като обикновена гражданка в любимия и град Кизик – древен гръцки град на южния бряг на Мраморно море в древната територия Мизия в Мала Азия. В това тракийско селище край Разград явно е имало храм на Аполон, който продължил да съществува и при римляните.

Жители на тракийското селище край Разград

Възможно е те да са общност от гети, но находките дават основание за присъствие и на одриси, особено по намерените монети и надписа. Предполага се, че е имало и келти след основаването на келтското царство, тъй като има и келтски имена от някои надписи в Абритус. 

Римско-византийски период на Абритус[редактиране | edit source]

Ранен римски лагер до Хисарлъка – землищно-дървен лагер, установен ок. 78 г. сл. Хр. от римска кохорта на изток от сегашните крепостни стени (построени по-късно). Посочената година е според немския текст за Абритус в Уикипедия и тя посочва време на управление на император Веспасиан (69-79 г. сл. Хр.).

Голяма част от времето на Веспасиан между 71 и 79 г., е забулено в мистерия. Историците съобщават, че Веспасиан разпоредил изграждането на няколко сгради в Рим. Освен това, той оцелял след няколко конспирации срещу него. Факт е обаче, че картите показват стабилно владение на Горна и Долна Мизия от император Веспасиан. Според историческата логика на развитието на Римската империя може да се предположи, че Абритус може да е основан от император Траян (98-117 г. сл. Хр.).

Ранно римско цивилно селище до римския лагерканаба (сanabae legionis) – застроено от етноси, придружаващи помощните войски или кохорта, което се установява до Хисарлъка на югоизток от развалините на сегашната крепост (зад р. Бели Лом) в местността Селището на площ от 70 ха. Това става през или в края на 1 в. или началото на 2 в. Селището със статут на канаба е съществувало до 4 в. Учените спорят дали на това място е имало канаба или викус. При разкопки в него са открити монети, глинени тръби от водопровод, варовикова статуя на лъв, каменни тежести за тъкачен стан, фрагменти от битова керамика, глинени лампи. От иманярски набези се открояват основи от масивни обществени и жилищни сгради.

Археологически разкопки[редактиране | edit source]

Надгробна плоча

Римски кастел Абритус (castellum – крепост, укрепление, прибежище на военна кохорта или легион) – създаден върху ранното тракийско селище върху Хисарлъка към края на 1 в. или първата половина на 2 в. като част от фортификационната система по пътя от Сексагинта Приста (дн. Русе) – МарцианополМесембрияДеултум (дн. Дебелт) – Адрианопол (дн. Одрин). Покрай кастела се пресичали и други два второстепенни римски пътя: Секстагинта Приста – Марцианопол – Одесос и Никополис ад Иструм – Марцианопол – Одесос.

Най-ранният надпис (върху надгробен камък) за Абритус е датиран от 139 г. по времето на император Антонин Пий (138-161). В него се упоменават римски граждани и заселници. Вторият надпис е на Юлий Крас, управител на провинция Долна Мизия за времето от 140-142 или 146-148 г. В надписа се споменава за строеж, направен от квартируващата тогава в Абритус помощна войска. От това време е и намереният варовиков жертвеник на Херкулес. До 1953 г. се смятало, че Абритус се е намирал до крайното североизточно село Абрит в община Крушари, област Добрич. Всъщност там се е намирало тракийското селище и след това римска крепост Залдапа (в превод „Жълта вода”).  

Откриване на Абритус – в разкопки от 1953 г. върху запазени камъни от крепостната стена са намерени надписи с главна буква „А”.  След това е намерен фрагмент от надпис „Abr...”. През 1980 г. в околностите му е намерена варовикова пътна милиарна колона, в която на латински език е написано, че тя отстои на 1 римска миля (1482 м) от Абритус. Милиарната колона (колона след всяка хилядна крачка) е от времето на управлението на император Филип I Араб (Цезар Марк Юлий Филип Август) и сина му цезар Филип (245-247 г.). Наименованието на града се среща в намерения варовиков жертвеник на Херкулес през 1954 г. Жертвеникът е датиран за времето между 139 и 161 г. Тогава на власт идва династията на Антонините. Император е Цезар Тит Елий Адриан Антонин Август Пий (Антонин Пий) (138-161 г.).

Наименованието Абритус (Абритум) – преведено от латински означава „прекъсвам, откъртвам, откъсвам, прекъсвам, отделям, нарушавам” (от abrumpo) и „стръмен, стръмнина, откъснат” (от abruptus). В случая това е от източния склон на Хисарлъка. Така името „Абритус” означава „прекъсната стръмнина”.

Не е известно точно, кога в Абритус идва основната кохорта – Сohors II Lucensium (възможно е 113 г.). Тя е създадена в Панония при управлението на Веспасиан от 69 – 79 г. сл. Хр. Още в края на неговото управление (около 78 г. сл. Хр.) в Мизия е настанена имено тази Сohors II Lucensium – Кохорта II на лукензите (луцензите) – испански етнос с център сегашния град Луго в Северозападна Испания, в автономна област Галисия. Този етнос дал първите войници при образуването на кохортата в Панония. След това вече в кохортата е имало войници и от друг произход – напр. тракийци. През 136 г. Сohors II Lucensium е предислоцирана в Кабиле (Тракия).

Името на кохортата се среща за първи път в днешните български земи във военна диплома от 7.01.78 г., открита в Монтана. От края на I – началото на II в. тя вече е на лагер в Абритус, което разбираме от надгробен надпис на латински език, изсечен в памет на Юлий Максим, конник от тази кохорта, открит в президия – крепост със стратегическо значение. Към края на управлението на император Хадриан (117-138) Сohors II Lucensium е преместена в провинция Тракия. Префект на кохортата, стояща в Абритус за времето 128-136 г. е бил Публиус Гавиус Балбус. За периода от 86 г. (когато провинция Мизия е разделена на две – Горна и Долна) до Траяновите войни в провинция Долна Мизия (където попада и Абритус) стационират два легиона – V македонски и І италийски. Във вътрешността са разположени две помощни кохорти – в Монтана и Абритус. Има предположения, че през 3 в. в Абритус е била на позиции отделна кавалерийска част (numerus singurarium).

Римски град Абритус (Abrittus, Abrittos, Abritos, Аbritum) – преформиране на римския кастел в град, започнало през началото на 3 в. Статус на град получавало това селище, което имало обществени здания, форум, езически храмове, правоъгълно застрояване, амфитеатър, театър, обществени бани, пазар, градски врати, водопровод, крепост и добри пътища. В Абритус водата се е докарвала по водопровод, а водоизточникът е бил на 7 км от града.

В Абритус посочената структура се оформя напълно края на 3 в. с площ 15 хектара. Това се разбира от надгробен надпис, открит в Аквилея, Северна Италия. През ранновизантийския период от 4 в. вече се споменава като утвърден град – civitas (град, община). През 4 в. управлява династията на Константин – десет императора от 306 г. до 364 г. и династията на Валентиан и Теодосий – също десет императора от 364 до 394 г. Абритус запазил своята водеща роля в региона до края на 3 в., когато Марцианопол станал столица на Втора Мизия.

Площта на всеки провинциален град според римския обичай била очертавана с плуг (prata publica – букв. обществена ливада). Разораната следа показвала, къде ще бъдат градските стени, а за портите плугът се вдигал и земята оставала неразорана. Близо до града се поставяла groma – кота за показване ориентацията на двете главни линии или пътя decumanus maximus (запад – изток) и cardo maximus (север – юг). Успоредно на тези две главни линии (лимити), полето се разделяло на 20 или 40 акта (20 акта = 800 м). Самите актове отново се разделяли от второстепенни лимити и земята се оказвала разпределена на участъци от по 200 югера (1 югер = 2,5 дка). Лимитите се наслагвали с камъни, което определяло второстепенните пътища. Така градът получавал територия, отнета от покореното провинциално племе (в случая траките).

Всяко селище, придобило правото на град получавало Lex koloniae – устав, който изграждал административното устройство на града, обществената и религиозна система и предписвал управлението на неговото имущество. По времето, когато се правят разкопки на Абритус са разкрити сгради с обществено предназначение, перистилна сграда (с двор и колонади), магазини, жилища, хореум (житница, хамбар), металургична пещ и базилика. Базиликата (раннохристиянският храм) е трикорабна с ориентация изток – запад. Има триделен притвор и реликвиар. Намерена е и мощехранителница, за съжаление празна, така че не знаем, кой светец е бил покровител на града.

Некрополите на Абритус са четири в различните посоки – изток, запад, север, юг. В некрополите като правило се откриват различни накити (гривни и медальони), стъклени съдове, керамични съдове, мъниста от различни материали – стъкло, кехлибар, ахат и тюркоаз, тракийски ножове тип махайра (извити), токи, обеци.   

В квадранти D3 и D2 на сбирката Cartographica Neerlandica Topographical, в една от картите на фламандския картограф Абрахам Ортелиус (1527-1598) – No. 212 DACIARVM, | MOESIARVM:|QVE, VETVS | DESCRIPTIO. (Изображение на антична Дакия и Мизия от 1595 г.), селището e назовано “Abritum, quod Foroterebronium”. Буквалният превод означава „Абритум, това дето (е) Форум, пробит със свредел”.

Застрояване – римляните обичал всичко да бъде организирано и методично. Улиците са били положени в чисти, прави линии като на шахматна дъска. В средата е имало голям площад, наречен форум. Около форума са били разположени статуи, паметници, храмове и базилика – сграда за граждански нужди от рода на съд и място за излагане на проблемите на града. В средата на форума се правела платформа, от която да се произнасят речи, предимно от длъжностни лица. Пазарът е място, където били излагани за продан най-различни стоки и селскостопанска продукция. В близост до пазара са били хлебопекарните, складовете за съхранение на зърно и стоки. Той е бил използван като място за пазар и за срещи. Къщите в града са били построени удобно, а предната им част е била използвана в много случаи за магазин. В някои къщи е имало хипокауст – отопление под пода на приземния етаж на къщата. Имало е сгради, наречени „insulae”. Те са били пригодени за живот на няколко семейства или пък са били над магазина. Тези „insulae” често са били строени от дърво, което пораждало опасност от пожари при готвене и отопление с дърва. Много от гражданите предпочитали да си купят храна и вино от сергиите, наречени „thermopolium”. Масовите жилища като правило не са имали тоалетни, а са се ползвали обществените такива.

Укрепителната система на Абритус – включва крепостна стена, 35 кули, 4 порти и 9 потерни. Има дълбок ров пред южната сена. Кулите са били по на три етажа и покрити с керемиди и вдлъбнати тухли. Смята се, че крепостната стена е строена или при император Максимиан (284-305), или при император Константин I Велики (306-337) и неговия съуправител Лициний (308-324). Има мнение, че е имало и по-стара стена от 2 в. Последно укрепване на Абритус се прави при Юстиниан I (527-565). Той управлява 38 г. и историците разделят това време на три периода. Първият от 527 до 533 г. го утвърждава като владетел. Вторият е победоносен – от 533 до 540 г., когато побеждава вандалите в Северна Африка, присъединява италийските земи към империята, навлиза в Испания и Средиземно море става “римско езеро”. Дунавската граница обаче е слабо защитена, системно се напада от славяни и българи и ето защо Абритус е укрепван. В третия период от 540 до 565 г. Юстиниан I се занимавал предимно с църковни въпроси.

Население на Абритус – римляни, ветерани от легионите, траки, гърци, преселници – търговци, занаятчии, собственици на земи и местни романизирани жители, които при лоялност и съответно богатство можели да се издигнат до едили със специален императорски рескрипт, либертини (освободени роби), заселени като федерати варвари (федератите са били членове на привилегировани племена, които отбранявали Римската империя от други варвари). По-изявените граждани са били избирани за магистрати и жреци. В Абритус са се срещали хора с различни длъжности: beneficiaries (благодетелни граждани, ползващ привилегии), consularis (лица с ранг на консул, легати с консулски ранг с възраст за избиране на консул – 43 г.), duplicarius (лица, получаващи двойно доволствие). Бенефициарият по времето на империята е войник, който служи във войсковите канцеларии със звание, съответстващо на сегашното подофицер. От 3 в. бенефициарият може да израсне в службата си до центурион (член на младшия команден състав в легиона). Във втората половина на 3 в. в Абритус (обобщено) е живеело два вида население – castellani (обикновени жители на кастела) и cives – римски граждани, които имали пълна правна защита от римското право. Cives обаче се делели на две групи. Първата е била non optimo jure – с обикновените права да водят търговия (jus commercii) и да се женят (jus connubii). Втората група е optimo jure – с допълнителни права да гласуват (jus suffragiorum) и бъдат избирани за съответната длъжност (jus honorum). През 212 г. чрез Constitutio Antoniniana император Каракала дава право на всички живеещи в Римската империя да придобият римско гражданство.

Религиите в Абритус[редактиране | edit source]

Вяра в главната капитолийска триада от божестваЮпитер, Юнона и Минерва, както и останалите богове от римския пантеон, които са на по-заден план. В Абритус и околностите са били почитани още Херкулес (Херакъл) със значителен култ в армията, Хермес (Меркурий), Венера, Хигия, Приап, Епона Регина (от келтски произход, защитница на изобилието, конете, магаретата и мулетата), Поробон, Сабазий, локални божества като Тюхе Полеос (в превод “късмет” – богиня, покровителка на селища и пр. Намерени са оброчни плочки и на Тракийския конник (Херос); императорски култ, създаден до края на 2 в. при Октавиан Август (управлявал от 27 г. пр. Хр до 14 г. сл. Хр.). Тогава окончателно императорът се обожествява и получава право на култ. В този култ се интегрират сакрална (религиозна) и държавна (вярност към императора) насоки. За целта се създават специални колегии. Една от тях почита победите на императора, друга благославя неговото здраве, трета обхваща младежите (colegium juventus) и ги подготвя за служба на императора. Формата за изразяване на императорския култ са събранията в различни мащаби. Императорският култ създава държавна и религиозна система, която измества честването на главната капитолийска триада.

Християнство – разпространява се от 2 в. до разрушаването на града. След легализирането на християнството, Абритус е бил епископски център от 4 в. на подчинение от архиепископа в Марцианополис. Знае се името на един от епископите – Марциан (от 485 г.). За това свидетелства Hierocles (византийски географ от 6 в.) Към края на III – началото на IV в. и в провинциалните градове започва да функционира и да доминира монотеистичната християнска доктрина. Това донася много промени. Първо, императорският култ намалява значението си до пълно обезсмисляне. Второ, християнската църква през IV в. вече е придобила солидна власт. Трето, на мястото на властта на градските магистрати се налага авторитетът на християнските епископи. Четвърто, на мястото на колегиите започва да действат християнски общини. Пето, променя се и градската архитектура. На мястото на езическите храмове и общински сгради започват да се издигат християнски храмове.

Административно значение на Абритус[редактиране | edit source]

В началото Абритус е принадлежал административно към провинция Долна Мизия. След това в края на 3 в. император Диоклециан (284-305) разделя империята на 101 провинции. Тези провинции са обединени в 12 (по-късно 15 диоцези), а самите диоцези в 4 префектури – Ориенс, Мизия, Италия и Галия. Така Абритус е в префектура Ориенс, диоцез Тракия, провинция Втора Мизия с главен град Марцианопол (дн. Девня). Горна и Долна Мизия са били романизирани провинции с официален език латински. Селищата в провинциите имали различни рангове.

Ранновизантийският град – през IV в. Абритус става ранновизантийски и възможно гръкоезичен град (civitas) – град в Източната Римска империя (Империя или Царство на ромеите – Βασιλεία των Ρωμαίων). Тази империя е наречена Византия много по-късно – през 17 в. За вододел на създаването Империята на ромеите се смятат годините 330 (при Константин Велики) или 395 при окончателното разделяне на империята от синовете на Теодосий I Велики (управлявал от 379 до 396 г.). Някои автори смятат, че това практически е началото на Средновековието. Император на Изтока става Аркадий до 408 г., а на Запада – Хонорий до 423 г. Така Абритус затвърждава статута си на ранновизантийски град при Аркадий (395-408), при Теодосий II (408-450) и при Маркиан (Марциан) (450-457).

Провинциалният град в ранна Византия имал главна улица, около която били разположени портиците. Тази главна улица пресичала площад с църква, баня, статуя на императора (евентуално). Около високия град (акропола) се събирали занаятчийските работилнички и търговските сгради. Съществувал и долен град, в който живеели останалите жители. Градът продължавал да се ръководи от градски съвет, съставен от по-първите граждани. Както бе посочено, Абритус преминава в Царството на ромеите (Византия) след 395 г. и е принадлежал към префектурата Изток, която е включвала Мизия, Тракия и византийски земи в Азия и Африка. Начело на префектурата стоял преториански префект. Всяка префектура е била разделена на 12 (по-късно 15 диоцеза), управлявани от викарии. Самите диоцези пък се разделяли на провинции, които първоначално са били 56. Управителите на провинции се наричали дукове. Отделните градове-крепости като Абритус се управлявали от парафилакси и кастрофилакси.

Forum Terebronii – неуточнено название на форума на Абритус или тържище извън стените на Абритус.

Битката на Деций Траян с даките при Абритус (битката при Forum Terebronii). През юли 251 г. край Абритус в сражение се срещат готите и други присъдружни племена, начело с техния цар Книва и римския император Деций Траян. Още като военоначалник Траян Деций възстановява реда в Мизия и Панония и през юни 249 г. войниците го принуждават да приеме императорската порфира (багреница).

През септември в битка край Верона, Деций побеждава дотогавашния император Юлий Север Филип II. Същият бива убит заедно със сина си. През 250 г. готите навлизат в Мизия. Те преминават Хемус (Стара планина) и обсаждат Филипопол (Пловдив). Траян Деций започва да ги преследва и ги побеждава при Никополис ад Иструм (край с. Никюп, Великотърновско). През 251 г. Деций се провъзгласява за Бог, а синовете му стават августи (божествени). Това става през м. май 251 г.

Деций загива в битка с готите край стените на Абритус (потъва в блато до р. Бели Лом, заедно със сина си Херений Етруск, убит със стрела в лицето на 1 юли 251 г. – още в началото на битката. Баща му тогава възкликнал „Нека никой не скърби! Смъртта на един войник не е загуба за Републиката”. Други източници обаче посочват, че Херений Етруск загива заедно с баща си. Явно Книва много добре е познавал местността около Абритус. Той строил войските си на три линии, като третата била зад блатото. Римска войска печелела на предните две линии, но била увлечена зад тях, където започнала да търпи поражение.

Телата на Деций и сина му не са били открити в блатото. Лактанций (ок. 240 – ок. 320), християнски апологет, който много мразел Деций Траян, описва смъртта му така: „Той внезапно бе заобиколен от варварите и убит, заедно с голяма част от войската му. Така не можеше да бъде удостоен с ритуалите на погребване. Беше съблечен и гол лежеше, за да бъде изяден от диви зверове и птици, годни за края на враг на Бога”. Според византийския хронист и теолог Йоан Зонара (12 в.) при победата на Книва е последвало огромно клане, което е едно от най-катастрофалните поражения за Рим. За император е бил провъзгласен Требониан Гал (Цезар Гай Вибий Требониан Гал Август II), който подписва унизителното примирие с готите. Предполага се, че Требониан Гал е предал Деций Траян в съглашателство с готите, тъй като не въвел войските си на помощ за императора. Вторият син на Деций, Хостилиан също е бил провъзгласен за император, но той бил младеж и скоро му помогнали услужливо да умре, макар че официалната версия била за смърт от чума. Между другото Траян Деций подложил на гонение християните, което продължило до смъртта му, за което именно Лактанций го е мразел много. Съпругата му Херения Етрусцила (249-251) е била от сенаторско семейство. Тя умира от чума в римския важен град Виминациум при гр. Пожаревац в Източна Сърбия. Там е мавзолеят и на Хостилиан. Виминациум е наричан „Помпей на Балканите”. Унищожен е също от аварите две години преди Абритус – 584 г.

Нападения над Абритус:

– 251 г. – опустошен от готите;

– след 251 г. – почти ежегодни нападения на различни варварски племена;

– опожаряване в края на IV в. при управлението на император Валентиан II (375-392) на Западната Римска империя и император Флавий Валент (364-378), който оглавява Източната Римска империя. Разрухата на Абритус от 376 г. е причинена от вестготите, които нахлуват в Тракия и Мизия под натиска на хуните, които са ги изтласкали от южноруските степи. През 376 г. западните готи стават федерати в Мизия, но площта е малка за тях и те се разбунтуват. Именно тогава е пострадал Абритус, когато те се отправят към Марционопол.

– средата на V в. (447 г.) – Абритус страда и от хунските нашествия, когато хуните стигат чак до Термопилите. Тогава във Византия е на власт император Теодосий II. Начело на хуните по това време е Атила, след като убил брат си Влида през 444 г.

– Нападения над Абритус е имало и в края на управлението на император Зенон (474-491).

Разрушаване на Абритус[редактиране | edit source]

Абритус е разрушен от аварите в края на 6 в. (вероятно 586 г.). Годината се определя по разрушаването на Рациария, Ескус, Дуросторум, Марцианопол и Бонония. Тогава Абритус е разграбен, разрушен, опожарен и обезлюден. По това време на власт в Царството на ромеите e император Маврикий (582-602). Той постига някакви успехи на изток във войната с персите, но не успява да се справи с положението по дунавската граница и набезите на аварите. Опитът му да забрани на легионите да се върнат в зимните си лагери и да останат на север от Дунав се оказва трагичен за Маврикий. Това коства и края на Абритус. Легионите вдигат въстание начело с Фока, който по-късно става император (от 602 до 610 г.). През ноември 601 г. Маврикий се скрива в църква до Никомедия. Заловен е и заведен в Халкедон, където е убит заедно с петима от синовете си. След това е убита жена му и дъщерите му, защото участвали в заговор срещу Фока.

Монетно обращение в Абритус[редактиране | edit source]

Според изследователите и частните колекционери на територията на Абритус и близо край нея са намирани:

  • асове, които тогава са силно обезценени и почти нямащи стойност медни монети с тегло 1/6 част от римския фунт, който е тежал 327,45 г и е бил равен на една римска либра, означавана с латинската буква L
  • дупондии – двуасови сребърни монети, въведени от император Константин Велики
  • сестерции – сребърни монети със стойност 2,5 аса
  • денарии – сребърни монети със стойност 4 сестерции или 10 аса
  • антониани – сребърни монети
  • ауреуси – златни монети, сечени в последните години на Римската република, преди да поеме пътя към империя
  • солиди – златни монети, пуснати в обращение през 309 г. от император Константин I Велики. Теглото на една монета било 1/72 от римския фунт (4,55 г). Тя заменила в качеството на основна златна монета ауреуса. През 314 г. е въведена в западната част на Римската империя, а през 324 г. — на цялата територия на империята. Дълго време тя остава основната монетна платежна единица в Римската империя, а след това и във Византия. Гръцкото название на византийския солид е номизма (nómisma), а в Европа е често наричана безант или бизантин. Освен солида, са се секли и златни монети със стойност 1/2 от солида (семис) и 1/3 от солида (триенс, във Византия по-известна като тремис).
  • семиси – неголеми римски бронзови монети, една от които е равна на 1/2 аса или 6 унции. Символ на семиса е латинската буква S. На някои монети бил отпечатан образът на Сатурн. Тя бил премахната от обращение някъде около Втората пуническа война (218-204 г. пр. Хр.). Семиси започнали да се секат по време на Римската империя (1 в. сл. Хр.). При император Октавиан Август семисът тежал 4,59 грама. При Флавиевата династия, неговото тегло било 3,27 грама. При Антонините семисът се увеличава до 3,70 грама. Той престанал да се сече по времето на управлението на Адриан (117-138 г.). Във Византийската империя семисът отново започва да се сече като златна монета.
  • тремиси – златни монети, сечени във Византия на стойност 1/3 от солида
  • фолиси – бронзови или медни монети, въведени от император Диоклециан около 294 г. През 4 век фолисите се обезценяват, губят покритието, размера и теглото си от около 27 мм в началото на века, до под 15 мм след Константин Велики, когато се издават в огромен тираж и днес рядко имат висока нумизматична стойност. През 498 г. император Анастасий I отново въвежда голяма бронзова монета, наричана фолис или 40 нумии. Различни разновидности и фракции на фолиса се секат от Византийската империя и през следващите векове.
  • бронзови монети на различни градски управи – Никополис ад Иструм, Марцианопол, Одесос и др., сеченето на които става с разрешение на императора или неговия наместник в провинцията за осигуряване на търговията.

През 1971 г. край крепостната стена на Абритус е открито монетно съкровище от 835 златни монети с общо тегло около 4 кг.


Резерват Абритус[редактиране | edit source]

Един от най-добре проучените, благоустроени и експонирани антични градове в страната е Абритус край Разград. Векове този град е бил непознат за науката и местното население. Днешният резерват е разположен на площ от 1000 дка. Богат е с паметници на римската, тракийската и средновековната българска култура. Най-забележителната част от резервата е античният град Абритус с площ от 150 дка.

Преди повече от 2000 години, на 1 км източно от днешния Разград е съществувало тракийско селище с неизвестно име. Римляните продължили неговия живот през средата на I в., след установяване на властта си в провинция Долна Мизия. Руините на Абритус напомнят за цветущ трако-римски град, просъществувал до края на VI в., когато е разграбен, разрушен, опожарен и обезлюден при грабителските нашествия на авари и други племена.

През VII век върху руините на античния град Абритус възниква ранносредновековна българска крепост, разрушена при походите на киевския княз Светослав (968-971 г.). В източния край на това средновековно селище е изграден представителен християнски култов комплекс – епископия, разрушен в края на Х – началото на XI век. Средновековното поселение върху развалините на Абритус е унищожено напълно през 30-те – 40-те години на XI век при печенежките нашествия. След това върху терена на Абритус няма обитатели. През XIII-XIV век западно от Абритус се намирало средновековно българско селище, известно под името Хръсград, Хезарград, Херазград, Хразград, както са го наричали турците, за което се знае твърде малко. Селището е превзето при османските нашествия към 1388-1389 г. Днешният Разград е негов продължител.

Разкопките започват през 1887 г., организирани от акад. Анани Явашов в западната част на Хисарлъшката могила. Той разкрил трикорабна базилика от V-VI в. С намерените материали е уредена сбирка в старата сграда на Разградската гимназия, което поставя началото на музейното дело в региона. Следващите разкопки Явашов провел през 1893 г., върху източната, най-висока част, където разкрил християнска куполовидна църква от V-VI в. Резултатите от тези разкопки са публикувани през 1894 г. в „Български алманах” и през 1904 г. в „Юбилеен сборник по случай 35-годишнината на разградското читалище „Развитие””. През следващите години Карел Шкорпил публикува подробно описание и план на Хисарлъка.

Систематични археологически разкопки и проучвания започват от 1953 г., под научното ръководство на проф. Теофил Иванов и сътрудничеството на разградския Исторически музей, продължили до 1972 г. През първите години в източната част на античната крепост е разкрита голяма робовладелска частна сграда с вътрешен двор и 22 мраморни йонийски колони и 15 колони на южната страна, покрит тротоар и малък храм до западната страна на сградата, датирани в V-VI в. До 1972 г. провежданите разкопки обхващат цялата крепостна стена. Така фортификационната система на Абритус получава своята завършеност с разкритите крепостни стени с 29 кули от 35 и 3 порти от четирите. Останалите шест кули и западната порта попадат под сградите на построения Завод за антибиотици и тяхното разкриване и експониране засега е невъзможно. Застроената площ, включена в крепостната стена и фортификационните съоръжения, обхваща 150 дка. На изток, извън крепостта, на около още 150 дка било разположено неукрепено селище, в което живеели занаятчии, дребни собственици и други заселници, придружавали римската армия. Така общата застроена площ на Абритус достига над 300 декара.

Една от сензациите на археологията е откриването на най-голямото в страната златно късноантично монетно съкровище от 835 броя (4 кг) монети, сечени от 10 императора и императрици от V в., управлявали Източната Римска империя и един управлявал Западната Римска империя.

Откриването на името и откриването на града е също голямо достижение на българската археологическа наука. В продължение на почти един век учените търсят античния град Абритус, описан от много летописци, особено във връзка с кръвопролитното сражение в околностите му през лятото на 251 г. между готи и римляни, когато загива римският император Траян Деций (249-251 г.) Археологическите проучвания продължават и днес.

Абритус е град с международна известност. Неговото проучване е съществен принос в развитието на българската историография и култура. С Решение № 193 от 3 декември 1984 г. на Бюрото на МС на Република България, Абритус е обявен за археологически резерват. Към него е построена сграда на специализирания музей Абритус, с уредена археологическа експозиция с част от намерените при разкопките предмети, които изясняват картината за материалната и духовната култура през класическата древност. През декември 2002 г., в района на музея, е експониран открит лапидариум, включващ около 60 броя епиграфски паметници, надгробни плочи и архитектурни детайли.

Паметниците са обособени в три групи: посветителни, надгробни, архитектурни. Основната част от тях са от римската епоха II-III в., намерени в късноантичния римски град Абритус. Останалите са паметници от късното средновековие XVIII-XIX век — надгробни и строителни християнски, мюсюлмански и арменски надписи.

Източници[редактиране | edit source]

  • Теофил Иванов, "Укрепителната система на Абритус", Археология 4; Bul. d'Archéologie sud-est européenne (Assoc. Internationale d'Etudes du Sud-East Européen, Commission d'Archéologie) 1 (1969) 44; 2 (1971) 43.
  • Абритус (Abrytus) в "Кратка българска енциклопедия", том 1, София: Издателство на Българска академия на науките, 1963.
  • Стоян Стоянов, Теофил Иванов, "Златно монетно съкровище от V в.н.е.", София: Държавно издателство "Септември", 1982.

Външни препратки[редактиране | edit source]