Авионосно съединение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
9-та ударна група на USN, начело с атомния самолетоносач „Абрахам Линкълн“ (CVN-72)
5-та ударна група на USN, начело с атомния самолетоносач „Джордж Вашингтон“ (CVN-73)

Авионосно съединение се нарича група от бойни кораби, в което участват повече от един самолетоносача. Основната структурна единица на авионосното съединение е авионосната ударна група. Това е основната тактическа единица в USN и останалите водещи флоти през 20-ти и 21-ви век.

Авионосна ударна група[редактиране | edit source]

Определение[редактиране | edit source]

Авионосната ударна група (съкр. АУГ) (на английски: carrier strike group (съкр. CSG)) е съединение от бойни кораби включващо в състава си един самолетоносач. Ударната група е основна тактическа единица в съответния флот и е на пряко подчинение на неговия командващ, обикновено с чин контраадмирал или вицеадмирал.

Структура и състав[редактиране | edit source]

Авионосната ударна група е с обща численост над 7500 души. В състава и влизат:

Самолетоносач[редактиране | edit source]

Един ударен (CV) или атомен самолетоносач (CVN), с авиокрило от 70 самолета (до 2000 год. - 80). От 2010 год. всички самолетоносачи на USN са атомни (CVN). Според американската доктрина за водене на война по море самолетоносачът представлява "основно средство за водене на бойни действия, изнесена на предна линия авиобаза и основен инструмент за оказване на политически и психологически натиск".

USS Iowa (BB61)

Бойни кораби[редактиране | edit source]

Един боен кораб клас Айова (на английски: Iowa class battleship) (ВВ). След операция Пустинна буря тези съдове (на снимката) са изведени в резерв, така че в настоящия момент не са в употреба. Два от тях са превърнати в плаващи музеи и разконсервирането им би излязло твърде скъпо. Другите два са в резерва на USN.

Крайцери[редактиране | edit source]

USS Port Royal (CG-73)

Един, по - рядко два ракетни (CG) или атомни (CGN) крайцера. В момента основния тип в американския флот е клас Тайкондерога (на английски: Ticonderoga class cruiser) (на снимката). Всички атомни крайцери за изведени в резерв в началото на 21 век.

Разрушители[редактиране | edit source]

USS Arleigh Burke (DDG-51)

Ескадра (2-3 кораба) разрушители (ескадрени миноносци) (DDG). В момента основния тип е клас Орли Бърк (на английски: Arleigh Burke class destroyer) (на снимката). Кораба е с уникални характеристики: може да захваща и съпровожда едновременно повече от 300 летящи цели и да стреля по 80 от тях и справедливо е наречен "Щит на флота".

Ескорти[редактиране | edit source]

USS Oliver Hazard Perry (FFG-7)

В състава на групата може да влезе (не е задържително) ескадра от фрегати (FF или FFG) (1-2 кораба). В момента основен тип е клас Оливър Хазард Пери (на английски: Oliver Hazard Perry class) (на снимката). Корабът е с изключително високи характеристики за борба с подводни лодки.

Помощни кораби[редактиране | edit source]

1 или 2 кораба за комплексно снабдяване.

Подводници[редактиране | edit source]

USS Asheville (SSN-758)

1 до 3 атакуващи (многоцелеви) атомни подводници клас Лос Анджелис (на английски: Los Angeles class submarine) (SSN) (на снимката). В последно време започна подмяната им с новия клас "Морски вълк" (на английски: Sea Wolf class submarine).

Настъпателен потенциал[редактиране | edit source]

F/A-18E Супер-Хорнет
AGM-109 Томахок

Настъпателния потенциал на авионосната ударна група се определя от два фактора: палубната авиация на самолетоносача и крилати ракети за поразяване на наземни цели. В началото на 21 век основни ударни палубни изтребители на USN са F-18 Хорнет и неговата модификация F/A-18E Супер-Хорнет (на снимката), както и по - стария на особено ефективен изтребител - бомбардировач А-6 Интрюдър. Бойния радиус на тези машини е над 750 км., а бойния товар - повече от 6500 кг. Съпровождани от самолети за радиоелектронно противодействие ЕА-6В Праулер и EA-18G Гроулер, специално създадени за подавяне на средствата на противниковата ПВО, им позволява ефективно да поразяват силно защитени цели на противникова територия. Ефективността на авиокрилото се повишава допълнително от наличието на самолети за дозареждане с гориво във въздуха. Другото основно средство за поразяване на наземни цели са крилатите ракети AGM-109 Томахок (на снимката). Далечината на полета е 2500 км., а масата на бойната глава - половин тон. Ракетата лети на активния участък от полета на височина от 30 до 60 м. над морската повърхност, което я прави практически неуловима за радарите на противника. Тази ракета може да бъде изтреляна от всеки кораб от състава на авионосната ударна група.

Отбранителен потенциал[редактиране | edit source]

Ракета кораб-кораб AGM-84 Харпун

Практически целия ресурс на бойната група е насочен към опазването на основния кораб в състава и - самолетоносача. Той има три периметъра на охрана: далечен (около 800 км.), който се осъществява от палубните изтребители (не по-малко от 24 машини) за борба с въздушни цели и самолети за борба с подводници S-3 Трекер (10 машини) за подводни цели. Палубната авиация може да нанася удари по надводни кораби на противника, но в светлината на сегашното съотношение на силите в световен мащаб такъв сценарий е невероятен; външен (около 130 км.), който се осъществява от крайцерите и разрушителите (и/или фрегатите), както и от хеликоптери за борба с подводници. Ефективността на двата кръга се повишава от самолети за далечно радиолокационно откриване Е-2 Хокай, както и от самолети-танкери и факта, че хеликоптерите на флота също (както и самолетите) могат да бъдат дозареждани с гориво във въздуха; вътрешен (30 км.), в който освен посочените средства се включват и оръжията за непосредствена защита на самолетоносача от летящи цели. След Втората световна война практически няма опит самолетоносачите (поне американските) да бъдат атакувани от противник в реалните военни конфликти (с изключение на случай от войната с Ирак, но тогава са атакувани кораби разположени близо до брега на Кувейт, а не самата авионосна ударна група; китайските ракети последно поколение "Силкуърм" се оказват лесни мишени за корабната артилерия).

Бойни групи на USN[редактиране | edit source]

Към 2012 год. в състава на USN има 11 авионосни бойни групи. 10 от тях са постоянно базирани в САЩ, а една - в Япония.

АВИОНОСНА БОЙНА ГРУПА САМОЛЕТОНОСАЧ АВИОКРИЛО БАЗА ЗАБЕЛЕЖКА
БОЙНА ГРУПА 1 USS Carl Vinson (CVN-70) 17 - то авиокрило Сан Диего, Калифорния
БОЙНА ГРУПА 2 USS George H.W. Bush (CVN-77) 8 - мо авиокрило Норфолк, Вирджиния
БОЙНА ГРУПА 3 USS John C. Stennis (CVN-74) 9 - то авиокрило Сиатъл, Вашингтон
БОЙНА ГРУПА 4 Тренировъчна група за Атлантическия флот
БОЙНА ГРУПА 5 USS George Washington (CVN-73) 5 - то авиокрило Йокосука, Япония
БОЙНА ГРУПА 6 USS John F. Kennedy (CV-67) Учебен център, Флорида
БОЙНА ГРУПА 7 USS Ronald Reagan (CVN-76) 14 - то авиокрило Сан Диего, Калифорния
БОЙНА ГРУПА 8 USS Dwight D. Eisenhower (CVN-69) 7 - мо авиокрило Норфолк, Вирджиния
БОЙНА ГРУПА 9 USS Abraham Lincoln (CVN-72) 2 - ро авиокрило Сан Диего, Калифорния
БОЙНА ГРУПА 10 USS Harry S. Truman (CVN-75) 3 - то авиокрило Норфолк, Вирджиния
БОЙНА ГРУПА 11 USS Nimitz (CVN-68) 11 - то авиокрило Сан Диего, Калифорния
БОЙНА ГРУПА 12 USS Enterprise (CVN-65) 1 - во авиокрило Норфолк, Вирджиния
БОЙНА ГРУПА 14 Учебен център, Флорида


Авионосно ударно съединение[редактиране | edit source]

Определение[редактиране | edit source]

Четири модерни самолетоносача по време на учение

Авионосно ударно съединение (съкр. АУС) (на английски: Task Force (съкр. TF)) се нарича група от бойни кораби, имаща в състава си не по - малко от два самолетоносача. АУС има значително по - голям боен ресурс от АУГ, но поддържането му в открито море е доста по - трудно. Това е причината, поради която такива съединения се формират само във военно време или при провеждане на големи флотски учения. Начело на АУС е висш офицер с чин вицеадмирал, пряко подчинен на командващия съответния флот, към който е придадено съединението. Поради това, че въоръжението и тактиката на АУС не се различава от това на АУГ, тук ще бъдат представени основни АУС взели участие в големите световни конфликти.

Втора световна война[редактиране | edit source]

Големите самолетоносачи започват активни действия още в началото на военните действия. От трите водещи военноморски сили най-много такива кораби има Япония - 10. Великобритания и САЩ притежават по 6 самолетоносача. Още през 1939 год. се появяват основни стратегически различия между силите. Великобритания, която поне на хартия се води първа военноморска сила използва авионосците си за въздушно прикритие на големите си бойни кораби. С оглед на факта, че техния флот ще действа предимно в Северно и Средиземно море близо до противниковия бряг, англичаните строят самолетоносачите си с бронирани палуби и висока бойна живучест, като жертват при това част от скоростта на кораба и броя на самолетите, които той носи. Американци и японци още в самото начало на бойните действия залагат на ударната мощ на палубната си авиация и използват големите си бойни кораби за ескорт на самолетоносачите. С оглед на огромните разстояния в Тихия океан авионосните кораби на двете страни разполагат с висока скорост и пределна носимост на самолети. Още преди 1941 год. командването на двете тихоокеански сили залага на създаването на АУС, за да използва в максимална степен обединената мощ на два, три или повече самолетоносача. Скоро става ясно, че това е правилния подход и големите бойни кораби са изживяли своето време. През войната Япония и най-вече САЩ създават няколко внушителни авионосни ударни съединения (АУС).

Първи въздушен флот[редактиране | edit source]

Япония създава първото си АУС за удара срещу Пърл Харбър. Под командването на вицеадмирал Нагумо има 6 ударни самолетоносача и 360 самолета.

Маневрен флот[редактиране | edit source]

Последното голямо АУС на Япония под командването на вицеадмирал Одзава е организирано за битката при Лейте, Филипините. В състава му влизат 5 големи самолетоносача, но само със 116 самолета, поради непопълнени загуби в предишни битки.

38 - мо (58 - мо) оперативно съединение[редактиране | edit source]

Най-голямото АУС през Втората световна война създадено през м. август 1943 год. Включва в състава си 15 ударни самолетоносача с около 1000 самолета. Благодарение на отличната система за снабдяване прекарва в зоната на бойните действия повече от девет месеца. АУС се командва първо от вицеадмирал Фредерик Шърман, а след него (през по-голямата част от войната) - от вицеадмирал Марк Мичер. Съединението е 38 - мо, когато влиза в състава на Трети американски флот на адмирал Уилям Хелси, а се означава като 58 - мо оперативно съединение, когато е в състава на Пети американски флот на адмирал Реймънд Спруънс.

Корейска война[редактиране | edit source]

Task Force 77 през 1965 г.

77 - мо оперативно съединение[редактиране | edit source]

Създадено в началото на войната влиза в състава на Седми американски флот. Има на разположение 23 самолетоносача с повече от 2000 самолета. Това е най-голямото АУС в историята. След края на военните действия остава в Японско море и подпомага френската инвазия във Виетнам през 1954 год.

Виетнамска война[редактиране | edit source]

77 - мо оперативно съединение[редактиране | edit source]

От 1964 до 1973 год. взема активно участие в конфликта. 23 самолетоносача оперират в зоната на бойните действия повече от 9100 денонощия - невиждано постижение в световната военноморска история.

Пустинна буря[редактиране | edit source]

АУС от шест самолетоносача (480 самолета) е включено в състава на Седми американски флот под командването на вицеадмирал Стенли Артър. Съединението демонстрира висока ефективност и осъществява 55000 излитания през цялото времетраене на конфликта.

Литература[редактиране | edit source]

  1. Бешанов, В. В., Энциклопедия авианосцев, изд. ХАРВЕСТ, Минск, 2003 г.
  2. Нойкирхен, Хайнц, Морската мощ, изд. "Георги Бакалов", Варна, 1985 г.
  3. Чонев, Чони, Корабите, Том ІV, изд. "Литера Прима", София, 1996 г.
  4. Peacock, Lindsay, NAVAL Firepower, Gallery Books, New York, 1990

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]