Автобиография (Григор Пърличев)
| „Автобиография“ | |
 Първата страница от първото издание на автобиографията в СбНУНК | |
| Автор | Григор Пърличев |
|---|---|
| Първо издание | 1894 г. София, България |
| Оригинален език | български |
| „Автобиография“ в Общомедия | |
Автобиографията на Григор Пърличев е разказ за неговия живот, писан в периода 16 април 1884 – 1 май 1885 г., когато Пърличев е учител в Солунската българска мъжка гимназия. Издадена е за първи път през 1894 г., около година след смъртта на Пърличев, в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина.[1] Българският писател и литературен критик Симеон Радев я определя като „една от най-вълнуващите книги в българската литература.“[2]
Наред с „Житие и страдания грешнаго Софрония“ на Софроний Врачански, автобиографията е едно от най-ранните автобиографични съчинения, писани на български език. Димитър Матов пише че „по своя правдив и откровен език, по чувството на естетична мярка и по своята занимателност, Пърличевата автобиография е първа от рода си в нашата книжнина.“[3]
Според Симеон Радев автобиографията на Пърличев му отрежда едно от първите места сред българските книжовници заради своята „лъчезарна краткост“, драматизъм, живи описания на борбите на българската общност в Охрид, и заради дълбоката си философия.[4]
Въпреки че Пърличев е работил по автобиографията си повече от година, биографията е кратка – цялата обхваща общо около шестдесет страници. В някои случаи цели периоди от живота на автора са предадени в автобиографията само с няколко изречения.
Димитър Матов[3] и Кузман Шапкарев,[5] съвременници на Пърличев, отбелязват, че четейки автобиографията, човек може да остане с впечатление, че Пърличев е бил първият инициатор на борбата за въвеждане на българския вместо гръцкия в училищата и черквите в Охрид и единствен неин водач, тъй като приносът на някои от останалите дейци не е споменат. Матов обяснява това с Пърличевото честолюбие, което е било накърнено от непризнаването на първенството му от страна на някои от другите участници в българското движение.
В Царство България автобиографията е била любимо учебно пособие на учителите по български език.[6]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Гр. С. Пърличев. Автобиография. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 11, 1894 г., с. 346.
- ↑ Симеон Радев. Ранни спомени, издателство „Изток – Запад“, София, 2013 г.
- ↑ а б Димитър Матов. Гр. С. Пърличев. Книжовно биографически чертици, сп. „Български преглед“, кн. 4-5, 1895 г.
- ↑ Симеон Радев. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2013 г.
- ↑ Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984.
- ↑ Пърличев, Кирил. Към характеристика на Григор С. Пърличев, сп. „Македонски преглед“ г. 4, кн. 2, с. 99, 1928 г.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Автобиографията със съвременна типография.
