Адолф Хитлер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Адолф Хитлер
Адолф Хитлер
Мандат
2 август 1934 – 30 април 1945
Предшественик Паул фон Хинденбург
Наследник Карл Дьониц
Мандат
30 януари 1933 – 30 април 1945
Вицеканцлер
 - 1933-1934 Франц фон Папен
Райхспрезидент
 - 1925-1934 Паул фон Хинденбург
Предшественик Курт фон Шлайхер
Роден 20 април 1889
Браун ам Ин, Австрия
Починал 30 април 1945 г. (на 56 г.)
Берлин, Германия
Гражданство австрийско, немско
Полит. партия NSDAP (1921–1945)
Резиденция Бергхоф - вила
Професия войникполитик
Подпис Hitler Signature2.svg
Военна служба
Години на служба 1914–1918 г.
Преданост Flag of the German Empire.svg Германска империя
Род войски War Ensign of Germany 1903-1918.svg Райхсхер
Военно звание ефрейтор
Войск. поделение Полк „Лист“
Войни/битки Първа световна война
Отличия Железен кръст
Портал  Портална икона   Втора световна война

Адолф Хитлер (на немски: Adolf Hitler) (20 април 1889 - † 30 април 1945) е немски политик, райхспрезидент на Германия от 1933 г., фюрер и райхсканцлер от 1934 г. до смъртта си; лидер на Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP).

Хитлер е ветеран от Първата световна война и е награден с военни отличия. След нея ръководи партията на националсоциалистите във Ваймарска Германия. Прави неуспешен опит за преврат и прекарва по-малко от година в затвора. Хитлер получава подкрепа за своята националистическа, антисемитска и антикомунистическа реторика. Националсоциалистите екзекутират много от своите опоненти, преструктурират държавната икономика, модернизират войската и установяват тоталитарна националсоциалистическа диктатура. Във външната политика Хитлер се стреми към завладяването на така нареченото „Жизнено пространство“ ( на немски: Lebensraum).

След инвазията в Полша на силите на Вермахта (септември 1939), Великобритания и Франция обявяват война на Германия което води до избухването на Втора световна война, в Европа. Страните от Оста окупират по-голямата част от континентална Европа, както и части от Азия и Африка, преди да понесат военно поражение от Антихитлеристката коалиция. Към 1945 г. Германия вече е в развалини. През последните дни от войната, когато Червената армия настъпва към Берлин, Хитлер се жени за Ева Браун. След по-малко от 24 часа двамата се самоубиват във фюрербункера.

Съдържание

Биография[редактиране | edit source]

Раждане и произход[редактиране | edit source]

Семейството на Хитлер произхожда от областта Валдфиртел в северната част на Австрия. Неговият баща, Алоис Хитлер, е роден извънбрачно и до тридесет и деветата си година носи фамилията на майка си, Мария Шикългрубер. Поради това в свидетелството за раждане на Адoлф не е посочен баща, което предизвиква спорове за произхода му. През 30-те години Уилям Хитлер, племенник на Хитлер, се опитва да го изнудва със сведения за родословието му. По този повод Ханс Франк, виден юрист от Националсоциалистическата партия, провежда разследване и по-късно твърди, че е открил писма, според които навремето майката на Хитлер е работила като прислужница в еврейско семейство в Грац. Франк твърди също, че деветнадесетгодишен член на това семейство на име Леополд Франкенбергер е биологичният баща на Хитлер.[1] Тази хипотеза не се потвърждава от други доказателства освен твърденията на Ханс Франк, а и самият той е заявявал впоследствие, че чистият арийски произход на Адолф Хитлер е очевиден.[2] Твърденията на Франк са приемани от мнозина през 50-те години за достоверни, но през 90-те са поставени под сериозни съмнения от много историци.[3][4] Британският историк Иън Кършоу отхвърля теорията като клевета, съчинена от противници на Хитлер, и отбелязва, че евреите са изселени от Грац през 15 век и заселването им в града е разрешено отново едва след раждането на Алоис Хитлер.[4] През 2010 г. обаче излиза генетично изследване, което отново подхранва съмнението за еврейска връзка в потеклото на Фюрера.[5]

През 1876 г. Алоис приема фамилното име на своя доведен баща Йохан Георг Хидлер. Името се изписва като Hiedler, Hüttler, Huettler или Hitler, като последната форма вероятно е фиксирана в документите от някой чиновник.

Версия, различна от тази на Франк и по редица доводи смятана за по-достоверна, твърди, че Адолф Хитлер е резултат от пряко кръвосмешение. Според нея дядо на Адолф е Йохан Непомук Хидлер (1807—1888), брат на Йохан Георг Хидлер. Той има извънбрачно дете от Мария Ана Шикългрубер, откъдето тръгва бащината линия на бъдещия фюрер и в същото време негова внучка от законния му брак по-късно става майка на Адолф.[6]

След смъртта на заможния Непомук Хидлер на (17 септември 1888) бащата на Адолф Алоис изненадващо се замогва.[6] На 39-годишна възраст (през 1877 година) той най-сетне променя името си на Хидлер, но свещеникът Йозеф Цанширм не само незаконно в акта за раждане вписва като баща Йохан Георг Хидлер, но и допуска правописна грешка, като кръщава Алоис с фамилията Хитлер.[6] [7]

Майката на Адолф Хитлер, Клара Пьолцл (18601907), внучка на Йохан Непомук, идва да работи за Алоис (с когото по документи нямат кръвна връзка) на 16-годишна възраст. По това време Алоис е женен за Анна Гласъл и има незаконна дъщеря Терезе от бивша своя любовница. Той е известен женкар и не е тайна връзката му с прислужницата Франциска (Фани) Мацелбергер (? — 1884). Скоро двамата с Анна се развеждат и Алоис се жени за Фани, от която има две деца — Алоис младши (18821956) и Ангела (18831949). Но за да се осъществи брака, той трябва да изгони Клара, в чието лице бившата любовница и настояща съпруга вижда заплаха за себе си.[8]

Скоро след раждането на дъщеря си Франциска заболява и умира. Алоис повиква отново Клара, за да се утеши с нея. Същевременно поддържа кръвосмесителна връзка с първата си дъщеря Терезе, която му ражда син. Въпреки всичко Алоис и Клара се оженват. Първото им дете Густав се ражда дни след сватбата, но скоро умира. По-късно Клара ражда още две деца, но и те умират след епидемия от дифтерит.[8]

Майка: Клара Пьолцл (1860–1907)

Ранна детска възраст[редактиране | edit source]

На 20 април 1889 г., късно следобед в Браунау на Ин (в тогавашна Австро-Унгария), на митническия инспектор Алоис и Клара Хитлер се ражда още един син, когото два дни по-късно (на втория ден от Великден) кръщават Адолф Хитлер. Той е четвъртото от шестте деца в семейството. През 1892 г. те се преместват на Капуцинерщрасе №5[9] в Пасау, Германия. Там Хитлер придобива долно баварския акцент, който запазва до края на живота си.[10] През 1894 г. семейството отново се мести в Леондинг, близо до Линц, а през юни 1895 г. Алоис Хитлер се оттегля в малко имение край Ламбах, където се заема със земеделие и пчеларство. По това време малкият Адолф Хитлер ходи на училище в близкото село Фишълхам. Той е щастливо и безгрижно дете, което непрекъснато играе на каубои и индианци, и, по собствените му думи, се запалва по войната, след като попада на илюстрована книга за Френско-пруската война сред вещите на баща си.[11] В „Моята борба“ той пише:

„Не след дълго великият исторически сблъсък се превърна в моето най-голямо духовно преживяване. Оттогава аз ставах все по-ентусиазиран за всичко, свързано по някакъв начин с войната или, по този начин, с военната служба.“

—Адолф Хитлер

Земеделското начинание на Алоис Хитлер се проваля и през 1897 г. семейството се премества в Ламбах. Там Адолф Хитлер учи в католическо училище, разположено в бенедиктински манастир от 11 век. На няколко места по стените на сградата са изобразени орнаменти, съдържащи свастики.[12] През 1898 г. Алоис Хитлер отново премества семейството си в Леондинг, където се установява трайно. По-малкият брат на Адолф, Едмунд Хитлер, умира от дребна шарка на 2 февруари 1900 г. Това събитие се отразява силно на Адолф Хитлер, който от самоуверен и добър ученик се превръща в затворено и необщително момче, което непрекъснато е в конфликт с баща си и учителите си.[13]

Хитлер остава близък с майка си, но отношенията му с консервативния и авторитарен баща са лоши. Алоис често го бие, особено след неуспешния му фермерски опит. Той иска Адолф да стане митнически чиновник, като самия него и това се превръща в непрестанен източник на конфликти между двамата.[11] Въпреки желанието на сина да учи в класическа гимназия и да стане художник, през септември 1900 г. баща му го изпраща в техническо училище в Линц. Според разказа на самия Адолф Хитлер в „Моята борба“, той умишлено се проваля през първата си година в училището, с надеждата баща му да се откаже и да го изпрати в гимназия. Тъй като Алоис не се поддава, той става все по враждебно настроен към него.

Младият Хитлер отрано се увлича по германския национализъм, като той го вижда и като средство за съпротива срещу баща си, който с гордост е служил на австрийското правителство. В отхвърлянето си на Хабсбургската монархия, към която бащата непрекъснато демонстрира лоялност, Хитлер и неговите приятели демонстративно използват германския поздрав „Хайл“ и пеят германския химн, вместо австро-унгарския.[11]

Малкият Хитлер, през 1900 г. (централно)

След внезапната смърт на Алоис Хитлер на 3 януари 1903 г. поведението на Адолф Хитлер в училището става още по-лошо и той е изгонен. На 22 май 1904 г. получава първото си причастие в католическата катедрала на Линц.[14] През 1904 г. се записва в реалната гимназия в Щайр. След като завършва втората година там, по време на бурна пиянска нощ с приятели Хитлер скъсва свидетелството си и го използва като тоалетна хартия. След като училищното ръководство научава за това, той е изключен и повече не се връща в училище.[15]

Младежки години във Виена и Мюнхен[редактиране | edit source]

След 1905 г. Хитлер води бохемски живот в столицата Виена, като се издържа от сирашката си пенсия и помощ от майка си. На два пъти, през 1907 и 1908 г., не успява да влезе във Виенската академия на изкуствата с аргумента, че не е подходящ за живописта и е по-добре да се заеме с архитектура.[16] Самият той изглежда има желание да последва този съвет и пише в своите мемоари:

След няколко дни самият аз се убедих, че един ден трябва да стана архитект. Това със сигурност беше невероятно труден път, тъй като образованието в реалната гимназия, което бях изоставил напук, беше болезнено необходимо. Не можеше да се учи архитектура в академията, без да си завършил строително техническо училище, а там се изискваше гимназиална диплома. А аз нямах нито едно от двете. Реализирането на моята артистична мечта изглеждаше физически невъзможно.[17]

—Адолф Хитлер

На 21 декември 1907 г. майката на Хитлер умира от рак на гърдата на 47-годишна възраст. С решение на съда в Линц сирашката му пенсия е дадена на сестра му Паула. Той се опитва да се издържа сам във Виена, като копира сцени от пощенски картички и ги продава на туристи и търговци. След като за втори път не е приет в академията, положението му още повече се влошава. През 1909 г. живее в приют за бездомни, а през 1910 г. се установява в дом за бедни на Мелдемансщрасе. По това време получава малко наследство от своя леля.

По-късно Хитлер твърди, че за пръв път става антисемит по време на престоя си във Виена,[17] където има голяма еврейска общност, включваща и ортодоксални евреи, избягали от антисемитските погроми в Русия. В същото време, според приятелят му от детството Август Кубицек, той е „завършен антисемит“ още преди да напусне Линц.[17] Виена по това време е средище на консервативни религиозни предубеждения и расизъм. Там работят и живеят известни антисемити, като идеологът Ланц фон Либенфелс, основателят на Християнсоциалната партия и кмет на града Карл Люгер, композиторът Рихард Вагнер и националистът Георг Ритер фон Шьонерер.

В „Моята борба“ Хитлер твърди, че преходът му от противник на антисемитизма по религиозни причини до негов привърженик по расови причини е предизвикан от срещата с ортодоксален евреин:

В Линц имаше много малко евреи. През вековете евреите, които живееха там, се бяха европеизирали на външен вид и толкова приличаха на останалите човешки същества, че аз дори ги смятах за германци. Причината, поради която тогава не усещах абсурдността на тази илюзия, беше, че единственият външен белег, който според мен ги отличаваше от нас, беше практикуването на тяхната чужда религия. Тъй като смятах, че те са преследвани, заради вярата им, неодобрението ми към забележките, отправяни към тях, прерастваше почти в чувство на отвращение. Аз ни най-малко не подозирах, че може да съществува такова нещо, като систематичен антисемитизъм.

—Адолф Хитлер

Веднъж, преминавайки през вътрешния град, внезапно попаднах на явление в дълъг кафтан и с черни странични плитки. Първата ми мисъл беше: Това евреин ли е? Те определено нямаха този вид в Линц. Скрито и предпазливо огледах внимателно мъжа, но колкото повече се взирах в особеното изражение и го изучавах черта по черта, толкова повече в ума ми сам се оформяше въпроса: Това германец ли е?[17]

—Адолф Хитлер

Ако този разказ е истински, Хитлер явно не действа, според новите си възгледи. Той често гостува на вечеря у известни евреи и работи добре с еврейските търговци, които се опитват да продават рисунките му.[18]

Хитлер твърди, че евреите са врагове на арийската раса и ги смята за отговорни за кризата в Австро-Унгария. Освен това той смята някои разклонения на социализма и болшевизма, много от водачите на които са евреи, за еврейски движения, свързвайки антисемитизма с антимарксизма. По-късно, обвинявайки революцията за поражението на Германия в Първата световна война, той обявява евреите също за виновници за срива на Германската империя и последвалите стопански проблеми. Наблюдавайки някои бурни сцени в парламента на многонационалната Австро-Унгария, той стига до извода, че демократичната парламентарна система е неефективна.

Хитлер по време на Първата световна война, 1914–1918 г.

През май 1913 г. Адолф Хитлер получава последната част от наследството от баща си и се премества в Мюнхен. Там той продължава да се интересува от архитектура и, по собствените му думи, от книгите на британския антисемит Хюстън Стюарт Чембърлейн. Преместването в Мюнхен му помага да избегне за известно време военната служба в Австрия, но в крайна сметка е арестуван и екстрадиран. След медицински преглед е обявен за негоден за военна служба и му е разрешено да се върне в Мюнхен. След влизането на Германия в Първата световна война през август 1914 г., Хитлер пише молба до краля на Бавария Лудвиг III да бъде записан като доброволец и постъпва в армията, въпреки че не е германски гражданин.[19]

Войник по време на Първата световна война (1914-1918)[редактиране | edit source]

По време на Първата световна война Адолф Хитлер служи на германо-френския фронт във Франция и Белгия в състава на Баварския 16-ти резервен полк, наричан също Полк „Лист“ по името на първия си командир, като до края на войната достига звание ефрейтор. На фронта той изпълнява опасни задачи и често е изложен на неприятелския огън.[20] Взима участие в някои от най-тежките сражения на германо-френския фронт, сред които битките при Ипер, Сома, Арас и Пасхендале.[21] През октомври 1914 г. при Ипер загиват около 40 хиляди души, като в ротата на Хитлер от 250 души оцеляват 42. Според неговия биограф Джон Кийган, това преживяване прави Хитлер необщителен и резервиран през остатъка от войната.[22] Адолф Хитлер е награждаван два пъти за проявена храброст — с Железен кръст втора степен през 1914 г. и с Железен кръст първа степен през 1918 г., чест, рядко оказвана на ефрейтор.[23] Въпреки това той така и не е повишен в подофицер, тъй като в щаба на полка смятат, че му липсват лидерски качества, а според някои изследователи — защото не е германски гражданин. Задълженията на Хитлер в щаба на полка му дават възможност да продължи заниманията си с рисуване — публикува рисунки и схеми с инструкции в местен военен вестник. През 1916 г., по време на Битката при Сома, е ранен или в слабините,[24] или в лявото бедро,[25] но през март 1917 г. се връща на фронта. По-късно през същата година получава Значка за раняване.

Адолф Хитлер, в Кайзеровата империя през 1914 г. (вдясно)

На 15 октомври 1918 г. Адолф Хитлер е приет в полева болница, временно ослепен от нападение с иприт. Според по-късните му твърдения именно тогава той се убеждава, че целта на живота му е да „спаси Германия“. Хитлер от младежките си години се възхищава от Германия, а по време на войната се превръща в пламенен германски патриот, въпреки че получава германско гражданство едва през 1932 г. Той смята войната за „най-великото от всички преживявания“ и по-късно получава похвали за смелостта си от командвали го офицери.[26] Капитулацията на Германия през ноември 1918 г., когато германските войски все още контролират чужда територия, го шокира.[27] Както много други германски националисти, Хитлер смята, че армията, „непобедена на бойното поле“, е прободена с нож в гърба от политическите лидери и марксистите в тила.

Версайският договор, сложил край на Първата световна война, лишава Германия от значителни територии, демилитаризира Райнланд и налага на страната тежки икономически санкции. В Германия договорът, и особено неговият член 231, хвърлящ цялата вина за войната върху Германия, е разглеждан като крайно унизителен и несправедлив. Тези настроения по-късно оказват голямо влияние върху политическия възход на Хитлер.

Междувоенен период[редактиране | edit source]

Създаване на националсоциалистическата партия[редактиране | edit source]

В рамките на две години Хитлер успява да стане абсолютния и непоклатим лидер на малката партия. Сменя името ѝ от DAP на „Националсоциалистическа германска работническа партия“ (на немски: Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei), известна навсякъде като NSDAP. Появява се акронимът „Нази“ (на немски: Nazi) от думата „Националсоциалист“ (на немски: National SoZIalist). Адолф напуска армията, за да се отдаде изцяло на политическата си дейност. Условията за това са благоприятни: в страната има икономическо напрежение и силно негодувание срещу победилите във войната съюзници. В програмата си от 25-те точки, която обявява на 24 февруари 1920 г., Хитлер включва идеите си, оформени още от престоя му във Виена: антисемитизъм, силен национализъм, идея за арийско расово господство, презрение към либералната демокрация и принципа на водача. Платформата, с която излиза партията му, е направена така, че да заинтригува всеки, който е недоволен от нещо. Повечето от идеите в нея не са нови, но той успява да ги направи привлекателни и ясни. Негово е решението символ на новата партия да стане „свастиката“ (пречупения кръст, носен преди това от по-стари расистки групировки) и за поздрав да се използва думата „Heil!“. Успява да осигури и вестник за движението си - „Фьолкишер Беобахтер“ (на немски: Völkischer Beobachter). За охрана на събранията си учредява организацията „Щурмабтайлунг“ (на немски: Sturmabteilung) (по известна със съкращението си SA) на мъжете с кафеви ризи, ръководени от близкия му приятел Ернст Рьом. Хитлер си създава и преторианци в лицето на високо дисциплинираните, готови да се сражават до смърт за своя лидер, черноризци от „Шуцщафел“ (на немски: Schutzstaffel - SS).

В края на 1923 г. Хитлер е убеден, че Ваймарската република е пред прага на своето рухване и че сега може да изпълни обещанието си за „поход към Берлин“ и поваляне на правителството от „еврейско-марксистки предатели“. Той се надява с подкрепата на армията да постави Германия под националистически контрол. В плана му се включва и реакционният милитарист и национален герой от Първата световна война генерал Ерих Лудендорф.

Бирен пуч (1923)[редактиране | edit source]

Членска карта на Хитлер в германската партията DAP

На Бирения пуч състоял се на 8-9 ноември 1923 г. в Мюнхен двамата застават на преден план в хаотичната политическа ситуация с цел да накарат лидерите на местното правителство и началниците на местния Райхсвер да обявят национална революция. Хитлер обсажда с мъже от СА бирарията Бюргербройкелер, силно превъзбуден скача на един стол и обявява революцията:

Утре Германия ще има национално правителство или ще бъдем мъртви!.

—Адолф Хитлер

На следващия ден нацистите маршируват по улиците на Мюнхен към военното министерство, но кордон от полицаи открива огън по тях и разпръсва редиците им. Пучът се проваля.

На 26 февруари 1924 срещу Хитлер започва съдебен процес с обвинение в държавна измяна. Съдията познава подсъдимия от по-рано. Той го е съдил за подстрекателство, когато веднъж кафявите ризи с ръкопашен бой разтурват сбирка на комунисти. Съдията е благосклонно разположен към лидера на нацистите и те очакват както първия път сравнително лека присъда. Адолф Хитлер се възползва от всичко това и се опитва да превърне процеса си в пропаганден триумф. За тази цел той се защитава сам и по блестящ начин използва красноречието си. Поема пълната вина за организирането на пуча.

Това е моето становище: По-добре да бъда обесен в болшевишка Германия, отколкото да склоня глава пред френския меч.

—Адолф Хитлер

Събрание на партийците от НСДАП, Мюнхен 1923 г.

Хитлер си позволява смело да говори за наближаването на деня, в който тълпите от улицата със своите знамена с пречупени кръстове ще се слеят с тези, които стреляха по тях. Групите ще нараснат в батальони, батальоните в полкове, полковете в дивизии, заканва се той.

Даже и да ни осъдите хиляди пъти, богинята на вечния съд на историята ще се засмее и ще скъса решението на този съд, и ще ни признае за невинни.

—Адолф Хитлер

След целия спектакъл Хитлер е осъден на четири [28] години затвор. Поведението му в съдебната зала прави силно впечатление на германците, които започват да го възприемат като голям национален герой. Лично за него пучът е сериозен урок, от който научава, че за да успее да вземе властта в свои ръце ще трябва да използва легални средства.

Книгата - „Моята борба

От присъдата си Хитлер излежава само девет месеца. В затвора Ландсберг той е в килия със значителни удобства и има достатъчно време, за да премисли добре сторените грешки. Закусва в леглото си, държи дълги слова пред съкилийниците си и прави разходки в градината. Всичко прилича повече на санаториум, отколкото на затвор. При тези условия започва да диктува на секретаря си Рудолф Хес книгата си „Моята борба“ (на немски: Mein Kampf), която по-късно става политическа библия за нацисткото движение. В това нескопосано, раздуто и разхвърляно „произведение“ Хитлер разказва живота си, философията си и представя подробно програмата си, която иска да реализира в Германия. Основна тема на писанията му е социалния дарвинизъм - индивидите и нациите са представени като участници в постоянна борба за живот. Предимството винаги е на страната на силния, а моралът е признак на глупост. Расово по-висшите германци са заплашени от евреите, „гъвкавия демон на човешкото падение“, марксистите, болшевиките, либералите и от хуманистите, без значение от какъв тип. Германия отново може да бъде велика само ако обяви безпощадна война на тези вътрешни врагове. На новото нацистко движение се пада задачата да подготви стратегията за световното господство, която неминуемо е свързана с безмилостна борба с Франция и овладяването на Изтока. Книгата „Моята борба“ е многословна и досадна книга, но в края на краищата става бестселър. До 1939 г. тя е преведена на единадесет езика и от нея са продадени над 5 милиона копия, а авторските хонорари правят Хитлер богат човек.

Реорганизация на партията (1924)[редактиране | edit source]

Провалът на пуча от 1923 г. довежда до временното разпадне на NSDAP. Скоро обаче Хитлер е амнистиран. През декември 1924 г. той напуска Ландсберг и сериозно се залавя за реорганизиране на партията си. Подпомаган от двама тесни последователи — магьосника на пропагандата д-р Паул Йозеф Гьобелс и въздушния ас от Първата световна война, капитан Херман Гьоринг, Хитлер се захваща с трудната задача да си спечели масова подкрепа. Първият сериозен проблем, пред който е изправен, е да на прави избор между социалистически ориентираната левица от привържениците му в Берлин и десните националисти в Мюнхен, между членовете на партията от севера, водени от Грегор Щрасер, и приятелите си от Бавария. За тази цел Хитлер събира всички по-големи ръководители на партията в страната на конференция в Бамберг, Южна Германия на 14 февруари 1926 г. Времето на срещата е специално подбрано така, че за повечето северняци да бъде трудно да се откъснат от основната си работа и да присъстват на обсъждането на партийната програма. От представителите на севера пред мнозинството на юга имат възможност да говорят само Грегор Щрасер и Гьобелс. На конференцията партията е поделена на две — едната група е водена от Грегор Щрасер, представляващ градските, социалистически и революционно настроени елементи, а другата група е на Готфрид Федер, отразяващ провинциалните, расистки и популистки идеи. Хитлер е по средата на двете враждебни страни. Той никак не е склонен да позволи младата му партия да поеме по посока на „нестройните социалистически принципи“. Решението идва в изясняването на въпроса за становището по отчуждаването на собствеността на аристокрацията. Хитлер държи двучасова реч, в която разяснява на делегатите, защо не трябва да гласуват за отчуждаване. Националсоциализмът, казва той, не трябва да помага на движенията, вдъхновени от комунистите; отчуждаването няма да спре с изпращането на Вителсбаховата и другите германски династии на бунището на историята. Гьобелс, от който се очаква да подкрепи позицията на Щрасер, предусеща какъв ще е крайният изход и преминава на страната на Хитлер. Като награда получава поста на гаулайтер (партиен районен ръководител) за Берлин и стартира успешната си кариера в партията. Въпреки събитията на конференцията разривът в NSDAP между националисти и социалисти намира (кърваво) решение едва в „Нощта на дългите ножове“ (на немски: Nacht der langen Messer) през 1934 г.

Хитлер, дясно на Ерих Лудендорф (централно), заедно с останалите участници в пуча (1924)

Пропагандната дейност на партията е насочена към низшите класи на обществото, които понасят тежки удари от икономическата депресия. Настойчивостта на Хитлер този път движението да се придържа към легалните средства за борба за властта (която дори му донася прякора Адолф Легалния) му спечелва престиж в редиците на милитаристите, националистите и традиционалистите. Комбинацията от проницателност по отношение на психологията на масите и готовността да работи заедно с десните консерватори е важен фактор за Хитлер по пътя му към абсолютната политическа власт. Той бързо възстановява и значително засилва позициите си, загубени след безплодния бирен пуч. През 1930 г. Адолф Хитлер е безспорният лидер на нацисткото движение. В хазната на партията потичат капитали от едрите индустриалци на Райнланд, които виждат в лицето на Хитлер единствения си защитник пред тревожещите ги профсъюзи и пред набезите на комунистите. NSDAP получава нарастваща подкрепа от стабилните буржоазни елементи както и от недоволните работници, като на всички Хитлер обещава закрила и освобождение от „грабещите ги еврейски финансисти“.

На път към абсолютната политическа власт (1928)[редактиране | edit source]

В 1928 г. на изборите за райхстаг нацистите печелят само 12 места, което е слаб резултат в сравнение с 54-те мандата на комунистите. По време на икономическата депресия от 1929 г. Хитлер заедно с националиста Алфред Хугенберг води кампания срещу „плана Юнг“ (на немски: Volksbegehren gegen den Young-Plan). Чрез контролираните от Хугенберг вестници най-сетне пред Хитлер се открива възможност да изложи идеите си пред нацията. Освен това той има шанса да спечели на своя страна повече едри индустриалци и бизнес магнати, които да осигурят солидна финансова подкрепа за движението му. През 1930 г. изборите за райхстаг правят NSDAP втората по големина парламентарно представена политическа сила със 107 депутати (за нацистите гласуват над 6 милиона души). Комунистите успяват да вкарат 77 свои представители. Изводът за всички е ясен – шумната пропаганда на Хитлер е спечелила вниманието на германския избирател.

Нацистите обаче имат проблем, който може да послужи като оръжие в ръцете на враговете им. Лидерът им Адолф Хитлер все още е с австрийско гражданство. Той и поддръжниците му добре разбират, че това му положение би улеснило един евентуален опит да бъде изгонен от страната. Фрик, райхсминистърът нацист от правителството на Тюрингия, предлага на Адолф да го назначи в местните полицейски сили, но в крайна сметка Хитлер става консул на провинция Брунсвик в легацията ѝ в Берлин. Поемайки поста, той полага клетва за вярност към Ваймарската република и на практика става германски гражданин. Премахнал една съществена пречка по пътя на политическата си кариера Хитлер решава да пробва силата на партията си като се кандидатира за президент. Настоящият застаряващ президент Паул фон Хинденбург е подкрепян от социалистите, католиците и обикновените работници. Другите двама кандидати за поста са Теодор Дюстерберг, офицер от армията, и лидерът на комунистическата партия Ернст Телман. Хитлер подхожда с присъщата му енергичност към кампанията за изборите на 13 март 1932 г. и печели над 30% от вота, лишавайки Хинденбург от пълната победа. На финалните избори от 10 април старият герой от Първата световна война Хинденбург е преизбран с 53% или 19,359,650 (Хитлер - 13,418,011; Телман - 3,706,55). На изборите през юли за райхстаг нацистите тържествуват с 230 места и стават най-силната политическа партия в Германия. Но на следващите избори Хитлеровото движение загубва малко от гласовете си, което води до намаляването депутатите на 196 (комунистите нарастват на 100). NSDAP остава най-голямата партия в парламента, но уличните схватки между кафявите ризи и червения фронт придобиват особена острота.

21 юни 1932 г., Хитлер в разговор с Херман Гьоринг

Междувременно политическата ситуация сериозно се изражда. Райхсканцлерът Хайнрих Брюнинг, привидно либерален и напредничав, се проваля, започвайки да управлява с укази. Това му решение в действителност прокарва път към диктатура. На 30 май 1932 г. Хинденбург отстранява Брюнинг от поста му. Започва тежка задкулисна политическа борба между юнкерите от изтока, едрите индустриалци от запада и офицерите от Райхсвера. Тези три групи стоят зад поредния кабинет, първоначално оглавяван от Франц фон Папен, ловък политик и интригант, а после и от генерал Курт фон Шлайхер, представител на армията, който желае постигането на военна диктатура. Фон Папен сключва политическа сделка с Хитлер. Двамата тайно се срещат на 4 януари 1933 г. и решават да работят заедно за правителство, в което Хитлер ще бъде канцлер, а хора на фон Папен ще заемат по важните министерски постове. Освен това постигат съгласие да елиминират социалдемократите, комунистите и евреите от политическия живот. Хитлер обещава да се откаже от социалистическата част в своята програма като срещу това фон Папен ще поръчителства за него пред индустриалците за по-нататъшни финансови инжекции за нацисткото му движение. Остава една единствена задача – да се спечели доверието на стария президент Хинденбург, който не е особено благосклонен към грубото парвеню и най-обикновен ефрейтор от Първата световна война (веднъж вече президентът е отхвърлил желанието на Хитлер да го направи канцлер, предлагайки му вицеканцлерския пост, който Адолф не приема). Оскар фон Хинденбург, синът на президента, загрижен за имението в Нойдек на изток и заможният банкер Курт Фрайхер фон Шрьодер принуждават Паул фон Хинденбуfрг да приеме предложенията за бъдещия кабинет на фон Папен. На 30 януари 1933 г. президентът с голяма неохота обявява Адолф Хитлер за райхсканцлер на Германия с коалиционен кабинет, отказвайки му извънредна власт. Това е велик момент за някога незначителния бродяга от Виена. Той постига тази висока цел без пуч и без революция, а както е обещал – по конституционен път.

Канцлер и държавен глава (1933)[редактиране | edit source]

21 март 1933 г., райхсканцлера Хитлер и германския принц Вилхелм Пруски

Хитлер твърди, че Третият Райх, започнал с избирането му за райхсканцлер, ще просъществува 1,000 години. Веднъж взел властта в свои ръце, той действа бързо и решително, за да затвърди позициите си и да постигне пълна диктатура. В райхстага новият канцлер няма пълно мнозинство и за да си осигури такова, той постига споразумение с Хинденбург да се състоят избори. Първата му задача след това е да вдигне в тревога страната заради заплахата от червен терор. Разбира се, едно отслабване на комунистите ще затвърди властта му. С палежа на сградата на райхстага на 27 февруари 1933 г. Хитлер получава официален повод и възможност да се разправи с политическите си опоненти и да положи основите на тоталитарната си система. На местопрестъплението е заловен слабоумният 24-годишен холандски скитник Маринус Ван Дер Любе, който някога е бил член на комунистически клуб в родината си. Предполага се обаче, че пожарът е запален от щурмоваци на нацистката партия, със съдействието на Херман Гьоринг. През тунел те влизат в райхстага, заливат завесите и килимите със запалима течност, след което вкарват психически лабилния бивш комунист, за да запали сам малки отделни огньове. Отговорността за пожара все още е обект на дискусия сред историците.

Запален от нацистите или не, изгорелият Райхстаг свършва добра работа на Хитлер. Арестувани са 4,000 души. Вината за палежа е хвърлена върху Комунистическата партия на Германия. През март полицията залавя нелегално пребиваващите в страната Георги Димитров (ръководител на нелегално бюро на комитета за Западна Европа), Благой Попов и Васил Хаджитанев (членове на политбюро на нелегалната Българска комунистическа партия). Те получават обвинение за подпалването на сградата на Райхстага. Процесът срещу тях се следи с голям интерес от много страни. Получават се протести от различни места. Димитров, който се защитава сам, се превръща в герой за комунистите със смелото си поведение (успява да вбеси Гьоринг). В крайна сметка нацистите са принудени да пуснат българите и те са изпратени в Москва. NSDAP печели изборите на 5 март 1933 г. и увеличава местата си в парламента от 196 на 288. С подкрепата на националистите Хитлер си осигурява мнозинство от 52% (мандатите на комунистите са касирани). На 24 март 1933 г. райхстагът гласува закон за извънредни пълномощия на правителството. С него на парламента са отнети законодателните права, контрола на бюджета, правата за иницииране промени в конституцията и правото на одобрение на договори с чужди страни. За срок от четири години те са предоставени изцяло на „Райхстагкабинета“ (на немски: Reichsregierung). За няколко месеца всички други партии освен NSDAP са забранени (една част от тях се сливат „доброволно“ с нея, а други се „саморазпадат“). Представители на партията контролират управлението на немските провинции. Търговските обединения са разпуснати, профсъюзите също (създаден е „Трудовият фронт“). Почти цялото население е организирано в различни обединения под контрола на партията.

Хитлер затвърждава властта си с предварително планирана бруталност и терор. Тези, които се осмелят да говорят против режима му, биват веднага надвити, арестувани, хвърляни в затвор или убивани. Хитлер внимателно се старае да не накърни интересите на силни групировки. Внимателно изтласква настрана консерваторите и предпазливо овладява радикалите. Той води ловка политика по примера на Макиавели. Не се колебае да лиши опонентите си от обикновените им човешки права или дори да ги ликвидира физически. Правителството, закона, образователната система и религията работят за националсоциализма. „Heil Hitler!“ става задължителен поздрав, свастиката символ на държавата, а „Horst-Wessel-Lied“ официален химн. Под ръководството на д-р Паул Йозеф Гьобелс широко се пропагандира величието на Фюрера.

Затвърждаване на диктатурата (1933-1934)[редактиране | edit source]

Хитлер, 1933 г.

Само една пречка остава да бъде преодоляна по пътя към абсолютната диктатура – радикалният елемент вътре в партията, концентриран около СА и лидера ѝ капитан Ернст Рьом. На Хитлер е нужно спокойствие. Помогналите му да стигне до властта бизнесмени и военни са обезпокоени от кафявите ризи водени от Рьом, който призовава за „продължаване на революцията“. Армията е разтревожена и от факта, че в плановете за бъдещето на лидера на СА влиза конкурирането и постепенното изместване на Райхсвера от щурмоваците. Съвсем естествено и индустриалците, и военните притискат Хитлер да пристъпи към разрешаване на въпроса като дават да се разбере, че от това зависи оставането му на върха. Адолф Хитлер за втори път е изправен пред избор между националистите и социалистите в движението си. Имайки предвид по-горе посочените обстоятелства решението на Фюрера е ясно от по ясно. Събитията са бурни. На 30 юни 1934 г. се състои така наречената „Нощта на дългите ножове“ (на немски: Nacht der langen Messer). Хитлер лети до Бад Висзее в Горна Бавария, където Рьом и част от свитата му са отседнали в санаториума Ханзелбауер (точно преди да излязат в едномесечен отпуск). Фюрерът влиза в хотела, нарежда да събудят Рьом и го арестува. Два дни по-късно Хитлер заповядва на ръководителя на SA да се застреля. Рьом, който добре познава Адолф, знае, че последният проявява слабост пред кървавите сцени, и казва на пазачите си да предадат на Фюрера, че иска Хитлер лично да стреля в него. В крайна сметка пречещият Ернст Рьом е убит.

Междувременно в Берлин са арестувани 150 лидери на СА. Повечето от тях са ликвидирани. Никой не знае колко са точно жертвите на кървавата чистка. Хитлер не напада само непокорните сред кафявите ризи. Моментът е прекалено удобен, за да бъде пропусната възможността да се премахнат противници и от друг характер. Шест души убиват бившия канцлер Курт фон Шлайхер във вилата му. В Мюнхен 72-годишният Густав фон Кар, който десетилетие по-рано попречва на Бирения пуч на Хитлер, е измъкнат от дома си и убит е захвърлен в тресавище. Пред обществеността кръвта е оправдана с това, че в момент, когато е била заплашена сигурността на държавата, Хитлер е трябвало да действа като „върховен съдия в защита на немския народ“. Търсеният резултат е постигнат. Адолф Хитлер вече е неоспоримият диктатор на Третият Райх. „Нощта на дългите ножове“ е от изключителна важност и за един друг лидер - Хайнрих Химлер. Ръководителят на СС взима дейно участие в ликвидирането на „преврата“ и е възнаграден от върховния си господар с получаване на независимост на елитната му организация, която преди това формално се намира под управлението на СА.

19 август 1934 г., резултат 90% в подкрепа на диктатора по време на кампанията за плебисцит

Управлението на страната по традиционните закони приключва. След смъртта на Паул фон Хинденбург на 2 август 1934 г. Хитлер обединява двете върховни държавни длъжности на райхсканцлер и райхспрезидент в една. Всички офицери от армията са задължени да положат клетва за вярност не към конституцията, а към Фюрера. Обединяването на длъжностите от „фюрера и райхсканцлера Адолф Хитлер“ е узаконено с допитване до народа на 19 август 1934 г. - 90% от гласоподавателите дават подкрепата си за диктатора.

От този момент нататък Хитлер обръща малко внимание на вътрешните боричкания за власт. В широки линии той прави ясна политиката си пред подчинените му с разбирането, че те ще продължат системата на терор, която да задържи режима. Всеки от големите (след Фюрера, разбира се), без значение дали името му е Гьоринг, Гьобелс, Химлер или друго, получава извънредна власт в своята сфера на дейност и създава своя специална служба. Хитлер внимателно наблюдава развитието им и вижда, че нито една от тези организации не е достатъчно силна, за да заплаши авторитета му. Той насърчава Химлер да изгради система от концентрационни лагери, където да затварят вътрешните си врагове. С Нюрнбергските закони за „защита на германската кръв и на германската чест“ се лишават евреите от граждански права, а на „арийците“ се забраняват бракосъчетанията с евреи.

Германия става огромен затворнически лагер. Тайната държавна полиция Гестапо зорко следи за „врагове на държавата“ и ги премахва още в зародиш. Много от заподозрените след залавянето си изчезват безследно, други са хвърлени и бити в затворите до извличане на желаните показания. Престъпления от незаконни задържания до убийства са наречени „политика“ в името на „националната революция“. Нацистите с по-малки членски номера в партийните си книжки (знак за това, че са ранни нейни представители) се ползват с предимство при назначаването им на цивилна служба. Прочути професори са принудени да напуснат постовете си, наследени от некомпетентни поддръжници на нацисткия режим. В Нюрнберг се организират огромни партийни тържества, за да впечатлят и замаят обикновените хора. Пропагандата на Гьобелс прославя Фюрера:

Свидетели сме на най-великото чудо в историята. Гений гради света!; Гласът му пробуди Германия. Неговите дела ни направиха отново нация!; Той никога не греши! и Той винаги ще е като звезда над нас!

—Йозеф Гьобелс

Начало на териториалните експанзии (1933-1939)[редактиране | edit source]

Лудвигщрасе Мюнхен, Хитлер и Бенито Мусолини

Уверен в пълната си власт, Хитлер започва кампанията си по възстановяване на силата на Германия в Европа и постигането на целите, поставил си в „Моята борба“. Първата му задача е да превъоръжи страната. Първо тайно, а по-късно и открито, той започва да нарушава решенията на договора от Версай за невъоръжаване. С огромни военни поръчки и включването на безработните в армията икономиката се подобрява.

В началото външната му политика (конкордат с Ватикана от 1933 г. и договор за ненападение с Полша от 1934 г.) е привидно миролюбива, за да прикрие агресивните му намерения. През 1933 г. Хитлер оттегля Германия от Общността на народите (на английски: Commonwealth of Nations). През лятото на 1934 г. прави опит да нахлуе в Австрия, но се отказва след като Мусолини изпраща войници на границата да запазят независимостта ѝ. На 16 март 1935 г. влиза в сила „законът за изграждането на Вермахта“, а малко по-късно през същата година отново се въвежда всеобщата военна служба. В директно противопоставяне с Версайския договор, Германия започва изграждането на армия от 550 000 души. Великите сили само кротко протестират. Година по-късно, на 7 март Хитлер денонсира договора от Локарно (на немски: Verträge von Locarno) (подписан през 1925 г. между Германия, Франция, Белгия, Великобритания и Италия, регламентиращ границите между първите три след Първата световна война) и праща войски в демилитаризираната зона на Рейнската област.

През юли 1936 г. в Испания избухва гражданска война и Хитлер подкрепя генерал Франциско Франко и испанските фашисти. Фюрерът изпраща своето Луфтвафе (изградено от Гьоринг) на един вид генерална репетиция преди Втората световна война. На 25 октомври е сключен пактът Рим-Берлин между Германия и Италия с антиболшевишки цели. В този договор Хитлер вижда 115 млн. души готови да завземат нужното им „жизнено пространство“. Факт става и антикоминтерновския пакт между Райха и Япония. В този период на военна подготовка, съчетан с преориентиране на икономиката към автаркия, Хитлер усвоява техниката на целенасочено мамене на бъдещите си жертви, за да приспи бдителността им с лъжовно усещане за сигурност. Докато се подготвя за война, той неспирно говори за мир:

Колкото по-голяма е лъжата, толкова повече хора ще повярват в нея.

—Адолф Хитлер

През януари 1937 г. удължава извънредните си пълномощия с четири години. В края на годината политиката му на експанзия е в пълна готовност. На 5 ноември се състои така наречената конференция Хосбах. На нея пред военните си лидери Хитлер заявява, че смята да разреши проблема с „жизненото пространство“ на Германия „не по-късно от 1943-1945 г.“. Прилагайки различни хитрини, той успява да се раздели с двама души от Върховното командване - фелдмаршал Вернер фон Бломберг и генерал-полковник Вернер Фрайхер фон Фрич (→ афера Бломберг-Фрич). И двамата са присъствали на споменатата конференция като са изразили недоволство от агресивната политика на Хитлер. На 13 март 1938 г. Фюрерът присъединява Австрия (аншлус), след като успява да създаде изкуствена криза в австро-германските отношения, и изпраща войските си там. С плебисцит, ръководен от нацистите, 99,95% одобряват аншлуса. Хитлер споделя: „Това е най-гордият час в живота ми.“

Октомври 1938 г., Хитлер навлиза в Судетската област според Мюнхенското споразумение.
Подписването на съюзния пакт "Молотов-Рибентроп" с СССР

По-голямо изпитание за политиката на Адолф Хитлер идва по-късно през 1938 г., когато той подхваща кампания за включването на Судетската област с германско население от Чехословакия в Германия. Това е атака срещу суверенна държава, чиято независимост е гарантирана от Западните сили и по съюзни отношения от Съветския съюз. След бунтове, инспирирани от нацистите вътре в Чехословакия, Хитлер обещава на судетските германци, че няма да ги пренебрегне. Поклащането на сабята изплашва британския премиер-министър Невил Чембърлейн и френския министър-председател Едуард Деладие и те подписват Мюнхенското споразумение. Кризата на Чехословакия е разрешена в полза на Германия. На 1 октомври германски войски навлизат в Судетската област. Тези безкръвни победи издигат значително авторитета на Хитлер сред германците. За по-малко от година той успява да включи в райха население от 10 милиона души. След всяка от тези победи Фюрерът твърди, че няма повече териториални претенции. Някогашният авантюрист от Виена става най-силния диктатор в Европа от времето на Наполеон. Народът му гледа на него като на ненадминат държавник, по-велик дори от Бисмарк, а западните дипломати се страхуват от агресивността му.

На 15 март, след подписване на договор за създаването на райхспротекторат Бохемия и Моравия от чехословашкия държавен президент Хаха и външния министър Швалковски, немски войски навлизат в Чехия. На 23 март Вермахта навлиза и в Мемелската област. Следващата определена жертва от Хитлер е Полша. Сега той изисква връщането на полския коридор и Данциг, загубени от Версайския договор. В отговор на апела за помощ от страна на Полша, Западните сили гарантират неприкосновеността ѝ. Междувременно Хитлер започва преговори с най-големия си враг - болшевишка Русия. Тази отстъпка от програмата си той оправдава с обещанието от „Моята борба“, че Германия повече няма да води война на два фронта. На 23 август 1939 г. в Москва министрите Рибентроп и Молотов подписват пакт за ненападение с таен „допълнителен протокол за подялбата на Полша“. Това е отговор на Сталин към западните политици, които той подозира, че умишлено насочват Хитлер на изток. Ужасен от този договор Чембърлейн информира Хитлер, че Великобритания няма да се поколебае да изпълни поетите задължения към Полша. Разгневеният Фюрер не отговаря на тези думи, но в частен кръг казва:

Аз съм на 50 години и предпочитам война сега, отколкото когато съм на 53 или на 60.

—Адолф Хитлер

Държавен глава по време на Втората световна война (1939-1945)[редактиране | edit source]

5 октомври 1939 г., парад по поделянето на Полша.

Хитлер облича военната си куртка и обявява, че няма да я свали до пълния триумф на Германия. През първите седмици на войната, започнала на 1 септември 1939 г., активни са германските и съветските войски (разделят си Полша по споразумение). Фюрерът настоява, „че не е нито във война, нито в състояние на мир“ - измислица, която цели да му даде възможност за инициатива и на бойното поле, и в дипломатически план. В специална реч пред Райхстага на 6 октомври 1939 г. той предлага мир на Великобритания и Франция и прави това като „последно предложение“. Всички осъзнават, че в сегашното положение на нещата на тези думи не може да се вярва. Месец по-късно, на честването на годишнината от Бирения пуч, Хитлер казва, че е дал нареждания за воденето на петгодишна война, която ще завърши с успех за Третия Райх.

През зимата на 1939-1940 г. тече т. нар. „Странна война“ (на немски: Sitzkrieg). Нито Хитлер, нито западните му врагове предприемат атака. Французите стоят зад укрепената защитна „Линия „Мажино““ (на френски: Ligne Maginot), а британците обсипват Германия с позиви. В обръщението си по повод новата година Хитлер заявява, че се бори за нов ред в Европа. През март той се среща със съюзника си Мусолини в Бренер Пас, за да му разкрие плановете си. Внезапно на 9 април немските войски атакуват Дания и Норвегия с обяснението, че британците са поставили мини в норвежки води. Месец по-късно Хитлер изпраща войските си на „Светкавична война“ (на немски: Blitzkrieg) (нова военна тактика, разчитаща на подвижност и лекота на военните сили. При нея се прави концентриран удар от армия съдържаща всякакъв тип войскови части в дълбочина на противниковата територия, което води до объркване защитаващите се. За подобен тип действия от изключителна важност е продоволственото снабдяване и отличното сработване между отделните части.) в Белгия, Нидерландия, Люксембург и Франция.

Тази война ще реши съдбата на Германия за хиляда години напред, казва Хитлер.
24 октомври 1940 г., Филип Петен и Хитлер
Среща на Хитлер с Цар Борис III непосредствено преди смъртта на Царя на 30 август 1943

На 22 юни 1940 г. триумфиращият Фюрер принуждава Франция да подпише примирие в същия вагон в Компиен, където през 1918 г. Германия е трябвала да склони глава. Хитлер се завръща в Берлин като героичен завоевател. Събитията от последните седмици затвърждават вярата у обикновените германци в гения на Адолф Хитлер. На него е отдадена главната заслуга за планирането на блестящата военна кампания. За Съюзниците тя е катастрофално поражение.

Следващата стъпка на Фюрера е да подчини Великобритания чрез въздушни бомбардировки, последвани от инвазия в т. нар. операция „Морски лъв“ (на немски: „Seelöwe“). Очакваното падане на Англия от нацистите не се материализира, защото Кралските въздушни сили спират Хитлеровите Луфтвафе-армади. На 15 август 1940 г. британците успяват да свалят 180 немски самолети. Без въздушен контрол нахлуването във Великобритания е невъзможно. Погледът на Хитлер се обръща на изток. Мусолини раздразнен, че е бил пренебрегнат от плановете на Фюрера, нахлува в Гърция, но очевидният му провал там налага Хитлер да концентрира вниманието си на Балканите и Северна Африка. На 6 април 1941 г. той атакува Гърция и Югославия, а след това изпраща Африканския си корпус забързан към Египет. Успехът на този план зависи от запазването на неутралитет от страна на Съветския съюз.

Хитлер прави най-критичното си решение. Той има 250 германски дивизии и разполага с още 100 от сателитните държави. Фюрерът напада Съветския съюз с увереността, че това му приключение ще приключи с успех в рамките на шест седмици. Надява се да раздели Русия от западните ѝ съюзници с личния си антиболшевишки кръстоносен поход. На 22 юни 1941 г. немските войски пресичат границата и нахлуват в СССР на фронт простиращ се от Балтика до Черно море. В началото Хитлер има успех – войските му преминават две трети от разстоянието до Москва за 26 дни. Руснаците отстъпват, използвайки стратегията на дълбока защита.

Днес, казва Хитлер на 2 октомври 1941 г., започва последната, голяма, решителна битка във войната.
11 декември 1941 г., Берлин, Хитлер обявява война на САЩ.

Той е прав – тя е решаваща, но в полза на руснаците. Въпреки, че се хвали, че е смазал Русия, финалното му отчаяно нападение на Кавказ е катастрофално поражение. На 19 декември 1941 г., след неуспеха си при Москва, Хитлер уволнява главнокомандващия фелдмаршал Валтер фон Браухич и сам поема контрола на всички военни операции. По това време САЩ влиза във войната (след японското нападение срещу американския флот край Пърл Харбър на 7 декември) и вече четири пети от света се изправят срещу Нацистка Германия.

Новогодишното слово на Хитлер от 1942 г. показва значителен спад на предишното му еуфорично настроение и непоклатима увереност. Армиите му все още печелят победи в Украйна и Северна Африка, но силният тласък на „Светкавичната война“ е загубил ефективността си. Фюрерът се оттегля във военния си щаб, където все по-често стига до разправии с военните си съветници относно тактиката и стратегията. Той продължава да прави погрешни преценки. На германо-съветския фронт хазартно сменя обектите си на прицел или нарежда на войските си да не отстъпват и да продължават да се бият, дори когато положението им е безнадеждно. Пренебрегва средиземноморската област във време, в което сравнително малко допълнителни усилия могат да донесат решаващи резултати.

Междувременно Фюрерът обръща все по-малко и по-малко внимание на политиката и дипломацията. Той нарежда на Хайнрих Химлер да подготви скелета на „Новия ред“ за Европа, състояща се от анексираните от Третия Райх страни, териториите на Чехословакия и Полша, Франция и Белгия с нацистките им губернатори и Норвегия и Холандия в свободен съюз. Във всички окупирани страни се създават силни съпротивителни движения, които Хитлер има намерение да срази със същите терористични средства, използвани в Германия. В Третия Райх са вкарани огромен брой чужди работници от окупираните земи, за да работят по осигуряването на армията. Хитлер нарежда на Химлер да разшири концентрационните и изтребителните лагери, да работи тясно с дисидентите от отделните страни и да очисти териториите за арийската раса, унищожавайки евреите и другите „долни“ елементи.

Повратният момент във войната идва през есента на 1942 г. По това време фелдмаршал Ервин Ромел е разгромен при Ел Аламейн. През ноември 6-та армия на Хитлер, командвана от фелдмаршал Фридрих фон Паулус, е спряна и започва да се срива пред Сталинград. „Няма да напусна Волга“, казва Хитлер и нарежда 6-та армия да не отстъпва. Той публично е обещал, че ще завладее Сталинград, но позволява армиите му да кървят до смърт в стремеж да изкупи залога си. До този момент Хитлер постига всички цели, поставил си сам. Сега вече не говори толкова за победа, колкото за това, че враговете му не могат да го победят. Оттегля се в свой илюзорен свят и се изолира от всички, които се опитват да го предупредят за резултатите от пораженията. Здравето му започва да се влошава след все по-силната му зависимост от инжекциите, правени от д-р Теодор Морел. Тялото му рухва, удавено от съмнителните лекарства на смятаният от специалистите за шарлатанин лекар. Дните на слава за Хитлер безвъзвратно изтичат.

Обрат на войната (1943)[редактиране | edit source]

Нежелаещ да признае поражението, Хитлер нарежда пълна мобилизация на германската икономика във финален опит да се спаси от затрудненото положение. Измъчва го криза след криза. През юли 1943 г. в Италия пада режимът на Мусолини и Хитлер поема отговорността да го възстанови. Той се надява, че ужасяващите бомбардировки от съюзниците над немските градове ще разпалят още повече бойния дух на народа му.

Германия никога няма да капитулира. Тя ще продължи да се бие и след финалния час.

—Адолф Хитлер

Ударите започват да се сипят по Фюрера от всички страни. Съюзниците разбиват войските му в Северна Африка. В Русия германските войници биват изтласкани от градче на градче чак до териториите на родината им. Англо-американските сили нахлуват в Сицилия, а после и в континентална Италия, достигайки Неапол на 1 октомври 1943 г. и Рим на 4 юни 1944 г. На 6 юни започва най-важното събитие за 1944 г. - инвазията на съюзниците във Франция. Един от най-забележителните походи във военната история, успели да изненадат противника. Скоро милиони съюзнически войници изтласкват Германия на изток, подминавайки Париж и разкъсвайки германците на части чрез свой вариант на „Светкавична война“. Хитлер е хванат в гигантски капан, когато съюзническите войски преминават Рейн, а руснаците методично настъпват от изток. Луфтвафе на Гьоринг не е в състояние да защити немските градове и индустриалните центрове от бомбите на съюзниците. Проваля се и кампанията на подводниците.

Всички тези фактори в отчайващата военна ситуация окуражават противниците на Хитлер вътре в Германия да действат. Критиката към Фюрера преминава през няколко етапа - опозиция, съпротива и конспирация. Различните малки и слаби германски опозиционни групи никога не се организират в силно масово движение. Те нямата силата на нелегалните бойци против нацизма в окупираните страни. И все пак немската съпротива прави няколко опита да ликвидира Хитлер. На 20 юли 1944 г. много на брой висши военни и цивилни, сред които фелдмаршал Ервин фон Вицлебен, Карл Фридрих Гьорделер (кмет на Лайпциг) и 37-годишния полковник граф Клаус Шенк фон Щауфенберг привеждат в изпълнение дълго плануван заговор в щабквартирата на фюрера на изток. Оцелявайки след взрив на бомба (поставена от Щауфенберг) и само с няколко незначителни наранявания, Хитлер яростно си отмъщава на конспираторите.

През 1944 г. бил организиран и последният атентат срещу фюрера, който също бил неуспешен. Хитлер останал жив и в този опит за свалянето му от власт. След опита за покушение, той не могъл да стои дълго на крака.

Веднага след атентата той издал наредба на все още подчинените му да хванат заговорниците и да ги подложат на унизителни мъчения, като едновременно да заснемат филм. След това той лично гледал филма с безскрупулните мъчения.

Последните дни (1945)[редактиране | edit source]

Новината за смъртта на Хитлер, май 1945 г.

Безнадеждно губейки войната, Хитлер премества щаба си в Берлин. В бункера, изграден под градината на канцлерството, прекарва последните си дни. Сред лакеите си нацисткият диктатор изиграва последното действие на своя живот. Той прекарва часове пред огромни военни карти, премествайки цветни карфици, обозначаващи несъществуващи вече бойни части. Хитлер е в състояние на пълно нервно изтощение — въпреки че е само на 56 г., той изглежда преждевременно състарен. Здравословното му състояние след грижите на съмнителни лекари дори се влошава още повече. С изключение на Гьобелс, Мартин Борман, секретарките му и още няколко души, подчинените му го напускат. Хитлер осъжда Гьоринг за опит да заграби водачеството му и Химлер, който търси начини за преговори със съюзниците. Алберт Шпеер, райхсминистърът по въоръжаването и военната продукция, отказва да изпълнява политиката му на обгоряла земя (унищожение на промишлената структура на предстоящите на овладяване от противника земи). Най-сетне осъзнал, че е победен, Хитлер решава да напусне света жертвайки се във „Вагнеров стил“. Той казва, че Германия също като него трябва да предприеме самоубийство, защото германците не са били достойни за гения му и са загубили борбата за своя живот. Остава да свърши още само две неща. В ранните часове на 29 април 1945 г. той се оженва за метресата си Ева Браун и веднага след това диктува личното си и политическото си завещание, в които се опитва да оправдае живота и дейността си. На следващия ден се оттегля в апартамента си и се застрелва, а Ева поема отрова. В съгласие с нарежданията му телата им са залети с бензин и изгорени в градината на канцлерството.

Последици за Германия от политиката на Адолф Хитлер[редактиране | edit source]

Предизвиканото от късогледата политика на победилите в Първата световна война Великобритания и Франция дълбоко негодувание у победените народи, съчетано с глобалния икономически крах след Голямата депресия и загубата на доверие към политическите партии, в Германия е оглавено от националсоциалистите водени от А. Хитлер.

Той бързо печели подкрепа в страната. Успешно овладява ширещите се хиперинфлация и спекула, намалява 6 пъти нивото на безработицата и тя пада под 1,5%[29]. С трудовото законодателство от 20-ти януари 1934 г.[30] пръв в Европа въвежда 40 часова - петдневна работна седмица с платен годишен отпуск от 12 до 21 дни за работниците и нормиран трудов ден, дори създава семеен народен автомобил („Volkswagen“ - „Фолксваген“) - прототипът на известната „костенурка“ на Фолксваген, впечатляващо е изграждането на аутобаните, на язовири, ж.п. линини, най-крупните в немската история социални и държавни проекти и строежи, възраждането на националната индустрия и армията. Неговата репутация продължава да расте и с Летните олимпийски игри през 1936, които се провеждат едновременно в Берлин и в Гармиш-Партенкирхен и сa поредния голям успех за режима. Възстановяването на немския суверенитет над окупираните Рурска област и Саарланд, безкръвното обединение с Австрия, присъединяването на населените с немци Судети и Мемел я правят неоспорима. Най-високо значим външнополитически успех е Пакта с СССР в 1939 г.[31][32] който окончателно възвръща позицията на страната като световна велика сила.

Всичко това обаче, с погазването на пакта със СССР и нападението над Русия, А. Хитлер успява бързо да проиграе, да доведе германският народ и държава до ръба на унищожението и да го тласне, заедно с другите европейски народи, в такава кървава катастрофа, каквато никога дотогава не се е случвала.

След 1933 г. нацисткият режим избива между 500 000 и 750 000[33] немски граждани. Във войната германците дават убити [34]към 3,5 млн. военни чинове, жертвите сред цивилното население до 9.V.1945 г. надхвърлят 1,56 милиона, в съветски и съюзнически плен загиват още 3,342 милиона. Общо най-малко 9 232 000, т.е. минимум 13,5% от немците, губят живота си като пряк резултат от политиката на А. Хитлер. Безследно изчезналите, тежко ранени и останали инвалиди доживот са няколко пъти повече. Нацията де факто физически е полуизтребена, а икономически и морално унищожена напълно.

Следвоенната разруха, глад, мизерия, преселението и жертвите от загубените земи ликвидират още една част от немската нация. Страната е напълно разрушена, оцелелите промишлени и много културни ценности са изнесени от победителите. Години наред немският народ, въпреки първоначалния си недоимък, изплаща милиарди марки репарации. На немска територия са настанени за десетилетия чужди окупационни войски. Окупираната страна за 55 г. е разкъсана на две конфронтиращи се германски държави - ГДР доминирана от СССР и ГФР доминирана от запада, Австрия е отделена и окупирана за 10 години, в Саарланд до 1957 г. управляват французите, Източна Прусия е анексирана от СССР, Чехия си връща Судетите, Литва Мемел, Полша получава не само Гданск, но и цялата територия от предвоенната си граница до река Одер. Европа става второстепенен глобален играч, а САЩ и СССР фактически си поделят света. Комунизмът установява господството си от Адриатика и Берлин до Далечният Изток. Германската нация е натоварена и с моралната отговорност за всички ужаси на войната.

Цитирана литература[редактиране | edit source]

Библиография[редактиране | edit source]

  • (нем.) Paul Madden: Adolf Hitler and the Nazi Epoch: An annotated Bibliography of English-Language Works on the Origins, Nature and Structure of the Nazi State. Scarecrow Press Incorporated, Lanham, Md. 1998, ISBN 0-810-83558-4.

Оригинални материали[редактиране | edit source]

  • (нем.) Adolf Hitler: Mein Kampf. Eine Abrechnung. F. Eher Nachfolger, München.
  • (нем.) : Band 1: 1925; 2. Auflage 1926; 1932: Eine Abrechnung.
  • (нем.) : Band 2: 1927; 2. Auflage 1932: Die nationalsozialistische Bewegung.
  • (нем.) Adolf Hitler: Der Weg zum Wiederaufstieg. Bruckmann, München 1927.
  • (нем.) Institut für Zeitgeschichte (Hrsg.): Hitlers Zweites Buch. Ein Dokument aus dem Jahr 1928. Eingeleitet und kommentiert von Gerhard L. Weinberg, mit einem Geleitwort von Hans Rothfels. Deutsche Verlags-Anstalt, Stuttgart 1961.
  • (нем.) Josef Becker, Ruth Becker (Hrsg.): Hitlers Machtergreifung. Dokumente vom Machtantritt Hitlers 30. Januar 1933 bis zur Besiegelung des Einparteienstaates 14. Juli 1933. dtv, Neuauflage 1996, ISBN 3-423-02938-2.
  • (нем.) Robert Eikmeyer (Hrsg.): Adolf Hitler: Reden zur Kunst und Kulturpolitik. 1933–1939. Mit einer Einführung von Boris Groys. Revolver, Archiv für Aktuelle Kunst, Frankfurt am Main 2004, ISBN 3-86588-000-2.
  • (нем.) Werner Jochmann (Hrsg.): Monologe im Führerhauptquartier 1941–1944. Aufgezeichnet von Heinrich Heim. (1980) Sonderauflage, München 2000, ISBN 3-572-01156-6.

Свидетелства[редактиране | edit source]

  • (нем.) August Kubizek: Adolf Hitler – mein Jugendfreund. Stocker, Graz/Göttingen 1953; Neuauflage 2002, ISBN 3-7020-0971-X.
  • (нем.) Rochus Misch: Der letzte Zeuge. „Ich war Hitlers Telefonist, Kurier und Leibwächter“. Mit einem Vorwort von Ralph Giordano. Pendo Verlag, München 2008, ISBN 3-866-12194-6.
  • (нем.) Henry Picker: Hitlers Tischgespräche im Führerhauptquartier. Entstehung, Struktur, Folgen des Nationalsozialismus. (1951) Propyläen Verlag, 2003, ISBN 3-549-07185-X.
  • (нем.) Henrik Eberle, Matthias Uhl (Hrsg.): Das Buch Hitler. Geheimdossier des NKWD für Josef W. Stalin, zusammengestellt aufgrund der Verhörprotokolle des Persönlichen Adjutanten Hitlers, Otto Günsche, und des Kammerdieners Heinz Linge, Moskau 1948/49. Lübbe, Bergisch Gladbach 2005, ISBN 3-785-72226-5.

Биографии[редактиране | edit source]

  • (нем.) Ian Kershaw: Hitler. 2 Bände. Deutsche Verlags-Anstalt, Stuttgart/München
Band 1: 1889–1936, 1998, ISBN 3-421-05131-3;
Band 2: 1936–1945, 2000, ISBN 3-421-05132-1.
Hitler: 1889–1945. (Gesamtausgabe) Pantheon Verlag, 2. Auflage, München 2009, ISBN 3-570-55094-X.
Hitler. Register-Band 1889–1945. Bearbeitet von Martin Zwilling, Deutsche Verlags-Anstalt, Stuttgart/München 2001, ISBN 3-421-05563-7.
  • (нем.) Kurt Pätzold, Manfred Weißbecker: Adolf Hitler. Eine politische Biographie. Militzke, Leipzig 1995, ISBN 3-86189-066-6. Auf Datenträger der Directmedia Publishing Berlin 2007, ISBN 978-3-89853-307-2
  • (нем.) Marlis Steinert: Hitler. C.H. Beck, München 1994, ISBN 3-406-37640-1.
  • (нем.) John Toland: Adolf Hitler. Biographie 1889–1945 (englische Erstausgabe 1991). Weltbild, 2004, ISBN 3-828-90540-4.
  • (нем.) Sebastian Haffner: Anmerkungen zu Hitler. Kindler, München 1978, ISBN 3-463-00719-3; Fischer-Taschenbuch-Verlag, Frankfurt a.M. 1981, ISBN 3-59623-489-1.
  • (нем.) Joachim Fest: Hitler. Eine Biographie. (1973) Spiegel-Verlag, Hamburg 2007, ISBN 978-3-87763-031-0.
  • (нем.) Alan Bullock: Hitler. Eine Studie über Tyrannei. (1952) Droste, Düsseldorf 1989, ISBN 3-7700-0915-0.

Сутрешна закуска[редактиране | edit source]

  • (нем.) Brigitte Hamann: Hitlers Wien: Lehrjahre eines Diktators. Piper Taschenbuch Verlag, 12. Auflage, München 1998, ISBN 3-492-22653-1.
  • (нем.) Thomas Weber: Hitlers erster Krieg. Der Gefreite Hitler im Weltkrieg – Mythos und Wahrheit. Propyläen, Berlin 2011, ISBN 978-3-549-07405-3.
  • (нем.) David Clay Large: Hitlers München. Aufstieg und Fall der Hauptstadt der Bewegung. C.H. Beck, München 2006, ISBN 978-3-406-44195-0.

Антисемитизъм[редактиране | edit source]

  • (нем.) Ralf Georg Reuth: Hitlers Judenhass. Klischee und Wirklichkeit. Piper Verlag, München 2009, ISBN 3-49205-177-4.
  • (нем.) Béla Grunberger, Pierre Dessuant: Der Antisemitismus Hitlers. In: Béla Grunberger, Pierre Dessuant: Narzißmus, Christentum, Antisemitismus. Eine psychoanalytische Untersuchung. Klett-Cotta, Stuttgart 2000, ISBN 3-608-91832-9, S. 409–480.

На път към властта[редактиране | edit source]

  • (нем.) Hans-Günter Richardi: Hitler und seine Hintermänner. Neue Fakten zur Frühgeschichte der NSDAP. Süddeutscher Verlag, München 1991, ISBN 3-79916-508-8.
  • (нем.) Brigitte Hamann: Winifred Wagner oder Hitlers Bayreuth. Piper Verlag, München/Zürich 2002, ISBN 3-492-04300-3.
  • (нем.) Ludolf Herbst: Hitlers Charisma: Die Erfindung eines deutschen Messias, S. Fischer Verlag, Frankfurt am Main 2010, ISBN 978-3-10033186-1.
  • (нем.) Henry Ashby Turner: Hitlers Weg zur Macht. Der Januar 1933. Luchterhand, München 1997, ISBN 3-630-87988-8; Ullstein, Berlin 1999, ISBN 3-548-26547-2.
  • (нем.) Gotthard Jasper: Die gescheiterte Zähmung. Wege zur Machtergreifung Hitlers 1930–1934. Frankfurt am Main 1986, ISBN 3-518-11270-8.

Диктатура 1933/1939[редактиране | edit source]

  • (нем.) Michael Rißmann: Hitlers Gott. Vorsehungsglaube und Sendungsbewußtsein des deutschen Diktators. Pendo, Zürich/München 2001, ISBN 3-85842-421-8.
  • (нем.) Georges van Vrekhem: Hitler and his God – The Background to the Hitler Phenomenon. Rupa & Co., New Delhi 2006, ISBN 81-2910-953-0 (englisch).
  • (нем.) Gerd R. Ueberschär, Winfried Vogel: Dienen und Verdienen. Hitlers Geschenke an seine Eliten. S. Fischer Verlag, Frankfurt am Main 1999, ISBN 3-10-086002-0.

Втора световна война[редактиране | edit source]

  • (нем.) Hermann Graml: Hitler und England. Ein Essay zur nationalsozialistischen Außenpolitik 1920 bis 1940. Oldenbourg Wissenschaftsverlag, München 2009, ISBN 978-3-486-59145-3.
  • (нем.) Götz Aly: Hitlers Volksstaat. Raub, Rassenkrieg und nationaler Sozialismus. (2005) Fischer-Taschenbuch-Verlag, durchgesehene und erweiterte Ausgabe, Frankfurt am Main 2006, ISBN 978-3-596-15863-8.
  • (нем.) Ian Kershaw: Wendepunkte. Schlüsselentscheidungen im Zweiten Weltkrieg. DVA, München 2008, ISBN 978-3-421-05806-5.
  • (нем.) Ian Kershaw: Das Ende. Kampf bis in den Untergang. NS-Deutschland 1944/45. DVA, München 2011, ISBN 978-3-421-05807-2.
  • (нем.) Robert Solomon Wistrich: Hitler und der Holocaust. BVT, Berlin 2003, ISBN 978-3-833-30290-9.

Хитлерови рецепти[редактиране | edit source]

  • (нем.) Henrik Eberle (Hrsg.): Briefe an Hitler. Ein Volk schreibt seinem Führer. Unbekannte Dokumente aus Moskauer Archiven zum ersten Mal veröffentlicht. Verlagsgruppe Lübbe, Bergisch Gladbach 2007, ISBN 978-3-7857-2310-4.
  • (нем.) Ian Kershaw: Der Hitler-Mythos: Führerkult und Volksmeinung. dtv, München 2002, ISBN 978-3-423-30834-2.
  • (нем.) Jürgen W. Falter: Hitlers Wähler. München 1991, ISBN 3-406-35232-4.
  • (нем.) Robert Gellately: Backing Hitler. Consent and Coercion in Nazi Germany. Oxford University Press, Oxford/New York 2001, ISBN 0-19-820560-0.
  • (нем.) Christian Graf von Krockow: Hitler und seine Deutschen. List, München 2001, ISBN 3-471-79415-8.
  • (нем.) Thomas Koebner (Hrsg.): „Bruder Hitler“. (Thomas Mann). Autoren des Exils und des Widerstands sehen den „Führer“ des Dritten Reiches. Heyne, München 1989, ISBN 3-453-03385-X.
  • (нем.) Philipp W. Fabry: Mutmaßungen über Hitler. Urteile von Zeitgenossen. (1969) Athenäum-Verlag, Königstein 1979, ISBN 3-7610-7227-9.
  • (нем.) Günter Scholdt: Autoren über Hitler: deutschsprachige Schriftsteller 1919–1945 und ihr Bild vom „Führer“. Bouvier, Bonn 1993, ISBN 3-416-02451-6.
  • (нем.) Hans-Ulrich Thamer, Simone Erpel (Hrsg.): Hitler und die Deutschen. Volksgemeinschaft und Verbrechen. Sandstein, Dresden 2010, ISBN 978-3-942422-10-9.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Rosenbaum, Ron. Explaining Hitler: The Search for the Origins of His Evil. Harper Perennial, 1999. ISBN 0-06-095339-X.
  2. Schenk, Dieter. Frank: Hitlers Kronjurist und General-Gouverneur. 2006. ISBN 978-3100735621. с. 65.
  3. Toland 1991, с. 246–47
  4. а б Kershaw, Ian. Hitler: 1889–1936: Hubris. Westminster, Penguin Books, 1998. с. 8–9.
  5. Днес в България ДНК тест показа: Хитлер имал и африкански корени, 24 август 2010 г. Учени са изследвали 39 роднини на Фюрера.
  6. а б в Мазер, Вернер. Хитлер. Легенда, мит, действителност. София: Изд. „Репортер“, 1996. ISBN 9548102153
  7. Тейлър, Джеймс и Шоу, Уорън. Речник на третия райх. София: Изд. „Еквус Арт“ и изд. „Постскриптум“, 2002. ISBN 9548029413 / ISBN 9549112217
  8. а б Которн, Найджъл. Интимният живот на големите диктатори. София: ИК „Колибри“, 1998. ISBN 9545290978
  9. Anna Elisabeth Rosmus, Out of Passau: Leaving a City Hitler Called Home, p. 41
  10. John Toland, Adolf Hitler, 1976 ISBN 0-385-42053-6
  11. а б в Payne 1990
  12. Rosmus, op cit, p. 35
  13. Payne 1990, с. 22
  14. Toland 1991, с. 18
  15. Payne 1990, с. 41
  16. Bullock 1962, с. 30–31
  17. а б в г Hitler 1998, §2
  18. Hamann 1999
  19. Shirer 1961
  20. Bullock 1962, с. 50–51
  21. Shirer 1990, с. 53
  22. Keegan 1987, с. 239
  23. Bullock 1962, с. 52
  24. Jamieson, Alastair. Nazi leader Hitler really did have only one ball. // The Daily Telegraph, 2008. Посетен на 20 ноември 2008.
  25. Rosenbaum, Ron. Everything You Need To Know About Hitler's "Missing" Testicle. // Slate, 2008. Посетен на 28 ноември 2008.
  26. Keegan 1987, с. 238–240
  27. Bullock 1962, с. 60
  28. Churchill, Winston. The Second World War: The Gathering Storm. United States of America, Houghton Miffin Company, 1948. ISBN 0-395-41055-X. с. 47-59.
  29. Shirer, 1960, p. 258
  30. Law on the regulation of National labor, 20 January 1934. Reichsgesetzblatt, Berlin 23 January 1934
  31. Снимки от нацистко-съватския парад на победата в Бжешч (Брест) 22 септември 1939
  32. Нацистко-съватски парад на победата в Бжешч (Брест) 22 септември 1939
  33. R.J. Rummel, Democide - nazi genocide and mass murders1 1993
  34. Twentieth Century Atlas, Source List and Detailed Death Tolls for the Primary Megadeaths of the Twentieth Century

Външни връзки[редактиране | edit source]