Дедеагач
 ДедеагачΑλεξανδρούπολη |
|
 Фарът в Дедеагач. |
|
| Местоположение | |
|---|---|
  Дедеагач
Дедеагач на картата на Гърция
|
|
 Дедеагач
Дедеагач на картата на дем Дедеагач и област Източна Македония и Тракия
|
|
| Координати: | |
| Данни | |
| Област | Източна Македония и Тракия |
| Дем | Дедеагач |
| Географска област | Западна Тракия |
| Население | 48 885 (2001) |
| Надм. височина | 11 m |
| Пощ. код | 681 00 |
| Тел. код | 25510 |
Дедеагач[1] или Александруполис (на гръцки: Αλεξανδρούπολη, Александруполи, катаревуса: Αλεξανδρούπολις, Александруполис, на турски: Dedeağaç, Дедеагач) е град в североизточната част на Република Гърция. Градът разположен в историческата област Западна Тракия и е център на дем Дедеагач, част от административната област Източна Македония и Тракия. Градът е център и на Дедеагачката, Траянуполска и Самотракийска епархия на Гръцката православна църква.
Съдържание |
[редактиране] География
Градът е разположен на северния бряг на Егейско море на няколко километра западно от устието на река Марица (Еврос) в подножието на ниската планина Овчарица (Цопан). Наброява 55 000 жители.
[редактиране] История
[редактиране] В Османската империя
Александруполис е сравнително нов град с кратка история. През 1847 година на мястото на града е съществувало кафене и караулен пост против контрабандисти [2] След 1850 година рибари от околни села се събират на това място и образуват малко село наречено Дедеагач, което в свободен превод от турски означава „старо дърво“ или „дърво на отшелник“. Според една версия името произхожда от вековния дъб под сянката на който е живеел и/или се е намирал гробът на турския отшелник на име Деде, а според друга в тази местност е имало много дървета по крайбрежието.
През 1870 година започва строежът на железопътна линия, свързваща пристанището Дедеагач с Одрин, а по-късно със Солун и с Цариград. Железницата дава силен тласък за развитието на града. Благоустройственият план на града е изработен от руски инженери, когато през 1877 година в града влизат руски войски по време на Руско-турската война. С участие на руски инженери е построен и прочутият Фар на Дедеагач.[3].
В 1900 година според Анастас Разбойников Дедеагач има 5400 жители в 555 гръцки къщи, 320 - турски, 45 - български, 60 - арменски, 30 - еврейски, 30 - цигански, 30 - други и 15 - влашки. [4]
В 1888 година под натиск от местните българи в Дедеагач е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия, като за пръв наместник е назначен Никола Шкутов, сменен в 1893 година от Дойчин Запрев, а по-късно от архимандрит Дионисий.[5]
В 1897 година по време на Гръцко-турската война Османската империя и България се споразумяват за откриване на търговско представителство, като първият представител е Иван Хаджидимитров, заменен скоро от секретаря Дико Йовев като временно-управляващ. В 1901 година обаче агенството е закрито.[6]
В 1892 година при наместничеството на отец Запрев в града е открита българска църква, като особена заслуга за това имат братя Васил и Райчо Ковачеви от Райково, търговци на шаяци и гайтани, Петко Бобев и Браян Калоянов от Доганхисар, които са членове на българската църковна община в града.[7]
В същото време се открива и българско училище. През 1896-1900 година учител в Дедеагач е Кирил Совичанов, а в 1900-1901 година учители са Иван Липошлиев, Ат. Думчев, Иван Чонтев, В. Атанасов и Фания Ташкова, по-късно жена на Георги Сивриев в Одрин. През 1901 - 1902 година на мястото на двама напуснали идват Георги Василев и Д. Стамболов от Драбишна, който обаче е изгонен от властите в Драбишна и е заменен от Никола Лулчев. В 1902 - 1903 година нови учители са Ралю Стоянов, Иван Грудев, Стефан Николов, Ал. Стойков и Елисавета Шопова, а на следната година нов учител е Георги Димитров от Скребатно, който замества Грудев като главен учител.[8]
В Дедеагач през учебната 1905-1906 г. работят три български училища - две основни и едно трикласно „Св. св. Кирил и Методий“.[9]
През 1909 година е избран първият български кмет на Дедеагач - Никола Табаков[10].
| Екзархийски архиерейски наместници | ||
|---|---|---|
| Име | От | Години |
| 1. Никола Шкутов | Горно Броди | 1888 - ? |
| 2. Иван Попандонов | Воден | ? - 1893 |
| 3. Дойчин Запрев | Зарово | 1893 - 1897 |
| 4. архимандрит Дионисий | Струмица | 1897 - ? |
| 5. отец Тодор Попниколов | Райково | ? - ?[11] |
[редактиране] В България
При избухването на Балканската война в 1912 година 11 души от Дедеагач са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12]
Българските войски освобождават Дедеагач на 6 ноември 1912 г. По Лондонския мир от 17 (30) май 1913 г. градът е отстъпен на съюзниците. По време на Междусъюзническата война на 28 и 29 юни гръцката флота бомбардира града,[13] а на 12 юли 1913 г. гръцки войски окупират Дедеагач. По подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. Букурещки мирен договор между България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, цяла Беломорска Тракия заедно с Дедеагач става част от държавната територия на България.
След включването на България в Първата световна война градът е бомбардиран от британския флот.
По силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. управлението на Беломорска Тракия се поема от Антантата. Според преброяването, извършено от френските военни власти през 1920 година, градът има 7222 жители, от които 3900 българи, 2500 гърци, 512 арменци, 165 евреи, 195 турци.[14]
[редактиране] Първо гръцко управление
На 14 май 1920 година гръцката армия влиза в града след предаването на Западна Тракия на Гърция. Тогава градът се преименува за кратко на Неаполис, а после на Александруполис, в чест на тогавашния гръцки крал Александрос I, който непосредствено след развоя на тези събития е посетил града заедно с министър председателя Елевтериос Венизелос. Великите сили предлагат на България да се отстъпи за 99 години зона от 3 000 000 кв.м на крайбрежието между Дедеагач и Макри, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет (дебуше), [15] но в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море с чл. 48 от Ньойският договор, което свое задължение тя напълно погазва.
[редактиране] Второ Българско управление
В резултат на успеха на операция Марита в 1941г. Гърция капитулира. На 20 април 1941 г. Втора армия заема Беломорието и областта отново е българска. Българската войска отново влиза в Дедеагач. С акт на Народното събрание градът заедно с Беломорието пак стават част от България, второто по значание българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот. Българин отново е кмет на Дедеагач - Иван п. Янчев.[16]
След примирието със съюзниците към 17 ноември 1944 г. българските войски са оттеглени. Гръцкият суверенитет над Дедеагач и останалата част от Западна Тракия е потвърден с Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г.
[редактиране] Спорт
Футболният клуб на града се нарича Еноси Тракис (в превод Тракийско единство) и играе на стадион „Фотис Космас“ в града.
[редактиране] Побратимени градове
.svg){kind=small}
[редактиране] Личности
- Родени в Дедеагач
Димитър Митрев (1919 - 1976), писател
Никола Табаков (1862 - 1938), български общественик и революционер- Тодор Апостолов, македоно-одрински опълченец, 19-годишен, бакърджия, ІІІ отделение, 1 рота на 10 прилепска дружина, медал „За военна заслуга“[17]
- Тодор Динов (1919 - 2004), художник, аниматор, режисьор
[редактиране] Източници
- Антон Ж. Иванов. Беломорието - българската врата към света
- ((el)) Δημοκρίτειο Πανεπιστήμιο Θράκης. Η Πόλη μας
- ((el)) Αλεξανδρούπολη. Η σύγχρονη πόλη που δημιουργεί την ιστορία της.
[редактиране] Външни препратки
- ((el)) Официален сайт на Ном Еврос
- ((el)) Официален сайт на Дем Александруполи
- ((el)) Дедеагачка митрополия
- Видео: кратка разходка из града
- Иван Шандански, Дедеагач българско пристанище на Бяло море след 1919г.
[редактиране] Бележки
- ↑ Името се среща и неслято Деде Агач, със стария правопис Дедеагачъ или Деде Агачъ.
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников. Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 160
- ↑ В греческом городе Александруполис проходит фотовыставка РИА Новости
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников. Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 161.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 249.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 248-249.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 250.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 251.
- ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия, София 1982. На с. 260,с. 264
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 162.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 249-250.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 841.
- ↑ Л. Милетичъ, Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година, стр.16
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников. Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 162.
- ↑ История на българите том IV - История на българската дипломация ISBN: 9545284056 Автори: Веселин Трайков, Витка Тошкова, Емил Александров, Людмил Спасов, София 2004, стр. 366-369
- ↑ Иван пoп Янчев, кмет на Дедеагач, Правища и помощник кмет на Кавала 1941-1944
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 50.
