Александър Горчаков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Александър Горчаков
руски политик
Александър Горчаков 
Роден: 16 юли 1798
Хаапсалу, Руска империя
Починал: 11 март 1883
Баден-Баден, Германия

Александър Михайлович Горчаков (от руски: Александр Михайлович Горчаков ) е руски дипломат, посланик в Германия и Австро-Унгария. Наследствен княз. Политик, министър на външните работи на Руската империя (1856-1882) и държавен канцлер.

Биография[редактиране | edit source]

Александър Горчаков е роден на 16 юли 1798 г. в семайството на наследствените дворяни, княз Михаил Горчаков и графиня Елена Ферзен. Завършва Царскоселския лицей. Ориентира се към дипломатическото пиприще и започва кариера през 1817 г. при граф Неселроде. Секретар на руското посолство в Лондон и Рим (1822-1828). Участва в дипломатически мисии в Италия, Австро-Унгария и Германия.

Министър на външните работи на Русия (1856-1882). Държавен канцлер. Близък сътрудник на император Александър II. В дипломацията залага на Руско-Германския съюз. Неизменен участник в т.н. Европейски концерт. Участва активно в събитията свързани с Френско-Пруската война (1870-1871) и Обединението на Германия. На Лондонската конференция през 1871 г. успява да постигне отменяне на някои от най-тежките за Русия клаузи на Парижкия мирен договор от 1856 г.

Княз Горчаков осъществява дипломатическата подготовка на Руско-турската война (1877–1878) г., като осигурява неутралитета на големите европейски държави.

По време на Берлинския конгрес през 1878 г. ръководи руската делегация. След подписването на Берлинския договор (1878) постепенно се оттегля от дипломацията и политиката. Кавалер на най-висшия руски Орден „Свети Андрей Первозваний“.

За руската профренска позиция на конгреса [1] е упрекнат от Московския славянски комитет, че е предал интересите на българите. Сред най-видните постоянни критици на външната му политика са Иван Аксаков, Константин Победоносцев, писателя Фьодор Достоевски и императрица Мария Александровна. Известен е с подигравателните подмятания по негов адрес в руската преса, че е "щастливец от първия ден".

Предходно преди Лондонската конференция (1871), с решаващата подкрепа на Горчаков е решена продажбата на Аляска.

Източници[редактиране | edit source]

  • Освободителната война 1877-1878, С., 1986, с. 84
  • К.КОСЕВ. Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856 - 1878 г. С. 1978 г. [[1]]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. В руската и съветската историография открай време доминира панслависткото схващане, че Германия е най-големият враг на Русия поддръжник на Османската империя, а Бисмарк е главният виновник за ревизията на Санстефанския договор и поражението на руската дипломация в Берлин. В германската историография тази тема изобщо не фигурира като обект на изследване. Почти единодушно се приема съзнателно лансираното от Бисмарк становище в мемоарите му, че Прусия—Германия по никакъв начин не е заинтересована от Източния въпрос и не участва в неговото решаване, освен като неутрален арбитър, като честен посредник между спорещите страни в името на европейския мир. Академик Константин Косев категорично опровергава това схващане въз основа на немски архивни документи, доказвайки, че скритият виновник за случилото се е княз Горчаков в опита си да балансира руската външна политика в Европа, насочвайки я към разбирателство с разгромената от Бисмарк Франция и че германската роля е единствено в полза на християнското население на Балканите.((bg)) Константин Косев. Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856-1878. // БАН, 2003, второ издание. Посетен на 6 август 2010 г..