Александър Обретенов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Александър Обретенов
български изкуствовед
Роден
Починал
Научна дейност
ОбластИзкуствознание
Семейство
Братя/сестриСветослав Обретенов

Александър Обретенов Обретенов е български изкуствовед, архитект, преподавател, общественик и администратор – професор, член-кореспондент на БАН, член на БКП (1931), член на ЦК на БКП (1962 – 72). Работи в областта на изкуствознанието, на художествената и литературна критика. Един от пионерите на марксистко-ленинската естетика в България.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Обретенов е роден на 23 август 1903 г. в Провадия, в семейството на учители. Баща му е един от основателите на социалистическата партия в града. Възгледите на бащата определят класовата и политическа насоченост на Обретенов. По негови думи, още в гимназията той е убеден съмишленик на комунистическото движение. Гимназиалното си образование завършва във Варна (1922). Заминава за Полша (1924) – отначало следва музика в Лвов (след 1939 г. градът е в Украйна). По-късно учи архитектура и завършва в Архитектурния факултет на политехниката във Виена през 1929 г.

След завръщането си в България е архитект в БДЖ (1929 – 1931) и в Софийския гарнизон (1932 – 1934).

След Деветнадесетомайския преврат (1934) архитект Обретенов е автор на архитектурното оформление на мемориалните стени с емайлирани табели, носещи имената на загиналите военни чинове от Първи и Шести пехотни полкове, известни като „Паметник на знайния воин“ или като „Войнишки паметник“ в двора на казармите на Първи пехотен полк в София, открити през октомври 1934 г. Това е единствената известна архитектурна творба на Обретенов. Тези мемориални стени са частично разрушени при бомбардировките (1944) и изцяло премахнати заради строителството на Народния дворец на културата „Людмила Живкова“ (НДК), оформлението на околното му пространство и издигането на паметника „1300 години България“.

От началото на 30-те години Обретенов се свързва тясно с Николай Хрелков, със сътрудници на литературния комунистически печат, с прогресивни писатели и дейци на изкуството. От това време са и първите му публикации, в които отстоява възгледа за ново прогресивно изкуство. Сътрудничи на списанията „Архитектура“, Хиперион, „Научна мисъл“, „Брод“, „РЛФ“, „Асо“, „ЛИК“, на вестниците, „Заря“, Кормило и др. Воюва срещу буржоазния модернизъм и формализъм, като прави опити да излезе с програмни постановки за значението и развитието на изкуствознанието, архитектурата и изобразителното изкуство.

Ал. Обретенов е по-голям брат на българския композитор, хоров диригент и общественик Светослав Обретенов (1909 – 1955) и на пианистката и музикален педагог проф. Люба Обретенова-Кръстева (1919 – ?), съпруга на проф. Венелин Кръстев.[1]

Ал. Обретенов е съпруг на Бистра Георгиева Попова-Обретенова, родена на 3 август 1909 г. в гр. Дупница, с която имат две деца: дъщеря Мира Обретенова-Господинова, родена на 22 август 1943 г. в София и син Боян Обретенов, журналист, публицист и поет, роден на 21 март 1946 г. в София, от когото има внук Александър Обретенов.[1]

Политическа дейност до 1945[редактиране | редактиране на кода]

Става член на Българската комунистическа партия (БКП) от 1931 г., а от 1932 г. се занимава активно и с отговорна партийна дейност – член (1936 – 1941) и пълномощник на Окръжния комитет на БКП в София (1932, 1936) за работа с интелигенцията, развива организационна комунисническа дейност сред членовете на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД). През 1937 г. става главен секретар на Инженерно-архитектурната камара.

За активната си комунистическа дейност на два пъти е интерниран – в Несебър (1938) и в Момчилград (1939). През 1941 г. преминава в нелегалност и е пълномощник на ЦК на БКП в Русе (1941), секретар на Окръжния комитет на БКП в Бургас (1942), където ръководи нелегалната дейност на БКП до Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Издава брошури за политиката на БКП. Участва в създаването на партизанския отряд „Народен юмрук“. Рано сутринта на 9 септември 1944 г. сградата на общината в Бургас е завзета и секретарят на ОК на БКП Александър Обретенов провъзгласява новата отечественофронтовска власт.[2]

След 9 септември, от края на 1944 г., работи в София, като заема различни длъжности в апарата на ЦК на БКП. Редактор е във вестинк „Работническо дело“ (1944). През 1945 г. заминава в Москва, където поддържа връзка с Георги Димитров.

Политическа дейност след 1945 г. в областта на културата, науката, изкуствата и образованието[редактиране | редактиране на кода]

Александър Обретенов е председател на Камарата на народната култура (1945 – 1947), имаща за цел да обедини българската творческа интелигенция.[3] През есента на 1947 г. във връзка с новата Димитровска конституция Обретенов предлага нова структура, съчетаваща дейността на Министерството на пропагандата с всички други културни организации и творчески сдружения. На 23 декември 1947 г. се създава Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК). Комитетът затвърждава линията на тотален сталинистки идеологически и административен контрол, централизирано управление и масово производство на държавни културни събития, определяни според комунистическата терминология като „народна култура“ и работа на „културния фронт“. [4]През 1948 Обретенов става подпредседател на КНИК, като председател е Вълко Червенков, а другите двама зам.-председатели са Рубен Аврамов и Карло Луканов.[5]

В периода 1948 – 1950 г. Обретенов завеждащ сектор „Пропаганда на марксизма-ленинизма“ в ЦК на БКП.

От 1947 до 1952 г. е доцент по философия. Преподава марксистко-ленинска естетика в Държавната художествена академия (ВИИИ) (1947 – 1948) и във ВИТИЗ (1949 – 1953).

От 1952 до 1957 г. е професор по теория и история на архитектурата в Държавната политехника, по-късно Инженерно-строителен институт (ИСИ), където е и декан на Архитектурния факултет (1951 – 1958).

Той е главен редактор на списание „Архитектура“ (1954 – 1956) и на списание „Изкуство“ (1956 и 1968 – 1980). През 1957 г. е основател и първи главен редактор на вестник „Народна култура“ (днес вестник „Култура“) до 1958 г. Директор е на Института по изобразителни изкуства (после Ин-т по изкуствознание) при Българската академия на науките (БАН) от 1959 до 1988 г. Обретенов е секретар на Съюза на българските художници (1959 – 1963).

От позициите на комунистическата съветска идеология Обретенов разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, литературата, естетиката и културата. Автор е на монографии, научни студии, статии и рецензии. Характерна особеност на неговия „марксистко-ленински“ научноизследователски подход е стремежът у да свързва общите идейно-естетически проблеми с актуалните политически тенденции в съвременното изкуство, да търси обединителното звено на всички художествени дейности – отношението към социалната действителност – „Изкуство и народ“ (1967), „Архитектура социалистической Болгарии“ (на руски, 1970), „Изкуство, партия, народ“ (1971) и др. В трудовете на Обретенов теоретичното осмисляне на художествените явления се свързва пряко с най-актуалните проблеми, възникнали в хода на художествената практика – „Борба за социалистическо изкуство“ (1950), „Изкуство и съвременност“ (1960). Големият опит на партиен функционер при организирането и ръководството на различни сектори в областта на културата и богатата ерудиция в школата на комунистическата философия и естетика помагат на Обретенов за написването на „Културната революция в България“ (1968). Възгледите му за богатство и многообразие на социалистическото изкуство и култура, за теоретично наследство, за взаимоотношение между действителност и изкуство са изложени в „За социалистическото изкуство и социалистическата култура“ (1973).

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Александър Обретенов е избран за:

Удостоен е със званията:

Удостоен е с ордените:

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Обретенов е автор на многобройни студии, монографии, изследвания, тезиси и оперативни критически статии, сред които:

  • 1930 – „Природа и изкуство“, Хиперион, 1930, кн. 5 – 6, с. 248
  • 1930 – „Конструктивизъм“, Хиперион, 1930, кн. 9, с. 391
  • 1931 – „Изкуство и действителност“, Хиперион, 1931, кн. 5, с. 164
  • 1936 – „За масите, за изкуството и Папазов", ЛИК, 1936, бр. 17
  • 1945 – „Основи на съветското изкуство“
  • 1947 – „Диалектическият материализъм като мироглед на съветското изкуство“
  • 1947 – „Културното развитие на България след Девети септември“
  • 1949 – „Буржоазна и социалистическа култура“
  • 1949 – „Живопис на залязващата буржоазия“, Изкуство, 1949, кн. 2, с. 132
  • 1950 – „Борба за социалистическо изкуство“
  • 1950 – „Буржоазният патриотизъм и космополитизъм“
  • 1950 – „Пролетарски патриотизъм и интернационализъм“
  • 1951 – „Към изграждане на национална по форма социалистическа архитектура“
  • 1951 – „Наша национална по форма социалистическа архитектура“, Известия на ИГА, 1951, кн. 1, с. 10
  • 1951 – „Към все по-висока жизнена правда“, септември, 1951, с. 145
  • 1954 – „Десет години социалистическа архитектура“, Архитектура, 1954, кн. 3 – 4
  • 1960 – „Изкуство и съвременност“
  • 1960 – „20 години българско изобразително изкуство“
  • 1966 – „La Révolution culturelle en Bulgarie“ ((fr))
  • 1967 – „Изкуство и народ“
  • 1968 – „Културната революция в България“
  • 1970 – „Архитектура социалистической Болгарии“ ((ru))
  • 1971 – „Изкуство, партия, народ“
  • 1973 – „За социалистическото изкуство и социалистическата култура“
  • 1976 – „Книга в съвременен дух“, Философска мисъл, 1976, бр. 10, с. 130 – 132
  • 1978 – „Социалната функция на архитектурата“
  • 1984 – „Сборник статии“
  • 1976 – „История на българското изобразително изкуство“, т.1 (отговорен редактор)
  • 1980 – „Енциклопедия на изобразителните изкуства България“, т.1 (отговорен редактор)
  • Поредица „Българско художествено наследство“ (отговорен редактор)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Кратка българска енциклопедия в 5 тома, т. 3 (Квант-Опере), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1966 г.
  • Енциклопедия А-Я, БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1974 г.
  • Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984 г.
  • Речник на българската литература, т. 2 (Е-О). Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1977 г.
  • Енциклопедия на изобразителните изкуства България в 3 тома, т. 2 (М-Р). Институт за изкуствознание на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1987 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Национален конкурс „Светослав Обретенов“ Биографични данни за семейство Обретенови Архив на оригинала от 2016-03-05 в Wayback Machine.
  2. Бургаската партийна организация на 115 години Архив на оригинала от 2017-01-05 в Wayback Machine., БСП Бургас
  3. Чичовска, В. Председателят на Камарата на народната култура, Исторически преглед, 1985, кн. 3.
  4. Келбечева, Евелина. Културната политика на България през времето на комунизма. Текстове за комунизма в България, Фондация Конрад Аденауер България, 2014 г.
  5. Указ № 39 от 23 декември 1947 г. – Държавен вестник, бр. 301 от 26 декември 1947

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]