Амиенски договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Първа целувка от десет години! - карикатура на Амиенския мир от
Джеймс Гилрей

Амиенският договор временно слага край на военните действия между Франция и Обединеното кралство по време на френските Революционни войни. Подписан е в град Амиен на 25 март 1802 г. (4 жерминал, година X по френския революционен календар) от Жозеф Бонапарт и маркиз Корнуолис като „окончателен мирен договор“. Последвалият мир продължава само година. По силата на договора, Обединеното кралство признава Френската република.

Заедно с Люневилския договор от 1801 г., споразумението от Амиен бележи края на Втората коалиция. Войната започва добре за съюзниците, с неуспехите на генерал Бонапарт по време на Египетската кампания. Все пак, след френските победи при Маренго и Хоенлинден, Австрия, Русия и Неаполитанското кралство искат мир. Победата на Нелсън в морското сражение край Копенхаген на 2 април 1801 г. прекъсва създаването на Лигата на въоръжен неутралитет и води до преговори за прекратяване на военните действия. Договорът става възможен след оставката на Уилям Пит на 16 февруари 1801 г., който е наследен на поста премиер от Хенри Адингтън. През октомври същата година, в Лондон са подписани предварителните клаузи на договора, което е посрещнато с илюминации и фойерверки. Смята се, че мирът ще доведе до отмяната на данък общ доход, въведен от Пит, спадане на цените на зърното и съживяването на пазарите. Британската комисия по преговорите в Париж е водена от Робърт Дженкинсън, лорд на Ливърпул.

Условия[редактиране | edit source]

В договора, освен потвърждаването на „мир, приятелство и добро разбирателство“, влизат и следните клаузи:

Периодът след Амиен[редактиране | edit source]

През лятото и есента на 1802 г., Париж се изпълва с посетители от британското висше общество. Уилям Хершел използва възможността да разговаря с колегите си от Френската обсерватория. В палатки и временни съоръжения, в двора на Лувъра от 18 до 24 септември се провежда третото „изложение на френски стоки“. Според мемоарите на личния му секретар — Луи дьо Буриен, Наполеон „се наслаждава най-много от възхищението, предизвикано от изложението сред многобройните чужденци, стекли се в Париж по време на мира.“.[1] Сред посетителите е и Чарлз Фокс, който е поканен на лична обиколка от министър Шаптал. В Лувъра, в допълнение към изложбата на съвременни творби в Парижкия салон, гостите могат да видят и изложба на италианска живопис (по които Джоузеф Търнър попълва цял скицник) и римски скулптури, събрани от цяла Италия, по строгите условия на договорът от Толентино. Дори и четирите коня на Свети Марк, пренесени тайно през 1797 г., могат да бъдат разгледани във вътрешния двор.[2] Уилям Хазлит пристига в Париж на 16 октомври 1802 г.: римските скулпури не го трогват, но той прекарва повече от три месеца, изучавайки и копирайки италианските майстори в Лувъра.[3] Сред потока от британски посетители са семейства като това на Мария Еджуърт, която прекарва зимата в Париж, но заминава набързо и пристига благополучно в Доувър на 6 март 1803 г.; баща ѝ, Ричард Еджуърт, обаче няма този късмет и началото на войната го заварва във Франция.[4] Друга писателка, Франсиз Бърнли, отпътува за Париж през април 1803 г. да види съпруга си, конт Александър д'Арбле, но когато военните действия започват, е принудена да остане до 1815 г.

Провалът на договора[редактиране | edit source]

Британското правителство бави изпълнението на определени условия, като изтеглянето на флотата си от Малта. Сред първоначалната разпаленост, възраженията към договора бързо нарастват в Обединеното кралство, където на управлуващите се струва, че са направили всички отстъпки и ратифицирали настоящите споразумения. От своя страна, по време на договореното примирие Бонапарт продължава да поддържа реакционния преврат на генерал Ожеро от 18 септември 1801 г. в Батавската република, както и новата холандска конституция, ратифицирана чрез подправено гласуване, която води до все по-тясно сближаване с доминиращата Франция. На 24 януари, точно преди подписването в Амиен, Наполеон приема официално длъжността глава на новата Италийска република, наследник на Цизалпийската република. По-рано през същия месец, Наполеон е изпратил войски, под командването на генерал Шарл Льоклерк, в най-богатата френска колония, Санто Доминго, с публични уверения в добрите си намерения и тайни заповеди да потушат революцията там, да депортират водача ѝ — Тусен-Лувертюр, когото англичаните третират като държавен глава, и да наложат отново робството. Льоклерк дебаркира на димящите пепелища на Кап Франсоаз на 2 февруари 1802 г., Тусен-Лувертюр умира във френски затвор на 7 април следващата година.[5] Британските читатели следят събитията, представени от вестниците в силно морализиращи краски. Бонапарт отказва допълнителни отстъпки въпреки призивите на външния си министър Талейран, и Адингтън подсилва Кралския флот, налагайки блокада на Франция. Разговорите в Париж са прекъснати през май; британският посланик заминава на 13-ти.

Като повод за незабавното възобновяване на военните действия се посочва това, че Обединеното кралство е конфискувало всички френски кораби в британските пристанища; но няма доказателства в поддръжка на твърдението. Наполеон определено приема това, твърдейки и че шест кораба са конфискувани в международни води, макар и тези кораби или капитаните им никога не са назовани. На 18 май в британския парламент е приета декларация за обявяването на война. Представено като отговор на това, на 22 май 1803 г. (2 прериал, година XI) Първият консул внезапно нарежда хвърлянето в затвора на всички британски поданици от мъжки пол, на възраст между 18 и 60 г., намиращи се по това време във Франция, задържайки много пътуващи цивилни. Този акт е осъден като незаконен от всички големи държави. Наполеон твърди във френската преса, че британските затворници, които е задържал, възлизат на 10 000, но френски документи, съставени в Париж няколко месеца по-късно, показват, че точният брой е 1 181. Едва след абдикацията на Бонапарт през 1814 г. и на последните задържани британски цивилни е разрешено да се завърнат у дома.

Военни действия[редактиране | edit source]

Адингтън се доказва като неспособен премиер по време на война, и на 10 май 1804 г. е заменен отново от Уилям Пит, който дава началото на Третата коалиция. За Пит се твърди, че седи зад опитите на Жорж Кадудал и Шарл Пишегрю за покушение на Бонапарт.

Наполеон, вече император, събира армия на френското крайбрежие за да нападне Великобритания, но Австрия и Русия, съюзници на Обединеното кралство, от своя страна се подготвят да нахлуят във Франция. Френските войски, получили името Великата армия, напускат тайно крайбрежието в поход срещу Австрия и Русия, преди техните армии да успеят да се обединят. Французите разбиват Австрия в битката при Улм, състояла се само ден преди битката при Трафалгар, а победата на Бонапарт при Аустерлиц напълно унищожава Третата коалиция. През 1806 г., британците отново овладяват Капската колония от Батавската република, чието съществуване Наполеон отменя по-късно същата година, провъзгласявайки на нейно място Кралство Холандия, управлявано от брат му Луи.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Цитат по Arthur Chandler, "The Napoleonic Expositions"
  2. Francis Haskell and Nicholas Penny, Taste and the Antique (Yale University Press) 1981, pp ch xiv 'The Last Dispersals'.
  3. Hazlitt, Table Talk:" "On The Pleasure Of Painting".
  4. Hon. Emily Lawless, Maria Edgeworth, ch. viii (on-line text).
  5. Bob Corbett, "The Haitian Revolution: part III".
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Treaty of Amiens“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.