Ангел Инджов
| Ангел Инджов | |
| български революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
Ангел Инджов, известен като Комитата, с псевдоним Кишиш Първан[1] е български духовник и революционер, деец на Вътрешна македоно-одринска революционна организация в Тракия.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Инджов е роден в 1866 година в пашмаклийското село Карлуково, тогава в Османската империя, днес Славейно, България. Учи в родното си село, където в 1879 година завършва четвърто отделение. Остава от малък сирак. Работи като зидар, след което става предприемач в София. На 9 април 1895 г. е ръкоположен за свещеник в Цариград от митрополит Максим Пловдивски и на 20 юли заема овакантената от свещеник Емануил Беев енория в родното му село. След една година става свещеник в Долно Дерекьой. Под негово ръководство е построен параклисът на Рожен „Свети Пантелеймон“. В 1898 година е инициатор за провеждането на първия роженски събор, където се срещат родопчани от Свободна България и Османската империя.
В 1899 година влиза във ВМОРО. Оглавява революционния комитет в Долно Дерекьой и организира канал за вътрешността.[2] През юни 1901 година е ръкоположен за свещеник в Даръдере. През май 1901 година оглавява революционния комитет в града след напускането на предишния ръководител, учителя Анастас Чешмеджиев. Христо Караманджуков пише:
| „ | Поп Ангел бе по-смел [от Чешмеджиев], по-ловък, по-опитен, а и населението и организационните люде като към свещеник питаеха първоначално по-голямо доверие.[3] | “ |
В началото на юни 1902 година е арестуван при Даръдеренската афера, осъден от военен съд в Одрин на 15 години затвор и заедно с Александър Филипов е изпратен на заточение в Паяс кале, Мала Азия. През септември 1904 година двамата са амнистирани и Инджов се завръща в Карлуково.[4][5][6] Забранено му е да служи две години и от юли 1906 година отново е свещеник в Карлуково, където възстановява изгорялата църква. В 1914 година става свещеник в Петково, където служи 2 години и 8 месеца. След това се връща в Карлуково, където заедно със свещеник Емануил служи до 1926 година. През това време завежда и енорията в село Манастир. В 1930 година за усърдна служба е отличен с офикия протойерей. Пенсионира се на 3 юли 1936 година.[7]
След смъртта си в 1939 година оставя богата библиотека.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 52.
- ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 49.
- ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 144.
- ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 152.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 66.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 190.
- ↑ Карапетков, Петко. Славеино минало, Пловдив, 1948, с. 370-373.
