Андроник II Палеолог

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Андроник II Палеолог
византийски император
Serres IM Prodromou Andronicos.jpg
Андроник II като ктитор на манастира „Свети Йоан Предтеча“, край град Сяр
Лични данни
Управление 1282 - 1328
Роден 25 март 1259
Никея
Починал 13 февруари 1332
Константинопол
Семейство
Династия Палеолози
Баща Михаил VIII Палеолог
Майка Теодора Дукина Ватацина
Бракове Анна Арпад
Ирина Монфератска
Андроник II Палеолог в Общомедия

Андроник II Палеолог (гръцки: Ανδρόνικος Β' Παλαιολόγος) е византийски император (1282 - 1328) от династията на Палеолозите, син на Михаил VIII Палеолог.

Андроник II Палеолог е коронован за съимператор от баща си Михаил VIII Палеолог през 1272 година и управлява съвместно с него до 1282 г.; от 1295 до 1320 г. Андроник II Палеолог управлява заедно със сина си Михаил IX Палеолог; между 1321-8 г. води междуособна война срещу внука си Андроник III Палеолог.

Управление[редактиране | edit source]

Отмяна на унията[редактиране | edit source]

Набожен и миролюбив, Андроник II Палеолог изоставя амбициозните начинания на баща си, придържа се към православието и малко след като поема еднолично управлението през 1282 г., отменя Лионската уния с Римската църква, сключена от Михаил VIII през 1274 година. Про-униатският патриарх Йоан Век е убеден да се оттегли и е сменен с ортодоксалния бивш патриарх Йосиф I, завърнал се от изгнание. Така Андроник II решително скъсва с униатската политика провеждана от предшественика му, довела до голяма съпротива и обществено разединение вътре във византийското общество.

Вътрешна политика и реформи[редактиране | edit source]

Андроник II наследява държавната хазна на Византия в състояние на банкрут, поради несъразмерно големите военни разходи на Михаил VIII. Императора ограничава данъчните привилегии на едрите земевладелци и повишава данъците. Събраният тогава приход, възлизащ на 1 млн. перпери, е всъщност само една-седма от този по времето на Василий ІІ. Византийската парична система е реформирана по западноевропейски стандарт.

Недостига на парични средства принуждава императора да предприеме драстични икономии и да съкрати голяма част от наемническите военни сили. Постоянната армия е сведена до 3 хиляди конника. През 1285 г. Андроник II прекратява (фатално с оглед на последващите исторически събития) финансирането на малката византийска военна флота от 80 кораба, охраняваща Хелеспонта (проливите Босфора и Дарданелите), тъй като отделя финансов ресурс за военна интервенция за присъединяване на Тесалия и Епир (отделили се след Четвъртия кръстоносен поход), както и на гръцката област Морея.

Отношения с католическите страни[редактиране | edit source]

Поради военната и финансова слабост на Византия Андроник II разчита предимно на дипломация за да осигури защитата на държавните граници. Чрез втория си брак с Ирина (Йоланда) Монфератска през 1284 г., Андроник II подсигурява законните си права над Солунското кралство, което практически вече половин век е в ръцете на ромеите, макар че по традиция титулата Крал на Солун продължавали да носят маркизите на Монферат, от чийто род през 1204 г. били излъчени първите крале на Солун. Понеже никой от нейните синове не получава титла на престолонаследник (в 1294 г. за такъв е обявен Михаил IX Палеолог, син на Андроник II от първия му брак), през 1303 г. императрицата напуска Константинопол и се установява в Солун. Там тя създава собствен двор, започва да контролира финансите на града и в продължение на 14 години води собствена външна политика като самостоятелен владетел.

За разлика от Михаил VIII, Андроник II не съумява да поддържа балансирани отношения с конкуриращите се за военно-морско, политическо и търговско надмощие Венецианска и Генуезка републики. Неуспешното вмешателство на Византия в борбата между двете страни води в началото на 14 век до засилване на тяхното влияние в империята. Когато започва война между Венеция и Генуа, Андроник II застава на страната на Генуа, с което се въвлича във война с Венеция от 1294 до 1302 година, въпреки че генуезците сключват примирие и се оттеглят от конфликта през 1299 г. Почти лишени от военен флот, крайморските земи и население са изложени на венецианските атаки, докато в крайна сметка през 1302 г. е сключен мир в замяна на търговски отстъпки и привилегии в полза на Венеция.

Политика на Балканите[редактиране | edit source]

През 1284 г. ромейските войски провеждат успешен поход в Епир, но през 1290 г. намесата на сръбския крал попречва на Византия трайно да затвърди контрола си в този регион, а в 1296 г. е изгубен и Драч, след поражение срещу сърбите. Без достатъчно военни сили за да се противопостави на сръбската експанзия, Андроник II предлага мир и династичен съюз на сръбския крал Стефан II Милутин. През 1297 г. между Византия и Сръбското кралство започват преговори за сключване на мирен договор, който да прекрати продължаващата повече от двадесет години война между двете страни. Византия се съгласява да признае за сръбски владения всички територии в Македония и Албания на север от линията Круя-Охрид-Прилеп-Велес, които крал Стефан II Милутин успява да завладее до 1284 г., а Сръбското кралство - да върне всички земи на юг от тази граница.

Неуспешни са опитите на империята да подклажда вътрешен сепаратизъм и междуособици в Българското царство, въпреки оказаната подкрепа на феодалния деспот Алдимир през 1301 г. и на претендента за българския трон Михаил Асен през 1302 година. През 1303-4 г. се води война между България и Византия, след като цар Теодор Светослав завладява крепостите в североизточна Тракия и южното черноморие (Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатополис), възползвайки се от наемническите бунтове на каталаните във Византия и нахлуването на монголо-татарите през 1305 г. Ромейската контраофанзива под командването на съимператор Михаил IX Палеолог претърпява неуспех в Битка при Скафида, но военните действия приключват едва през 1307 г. с примирие, династичен съюз и признаване на териториалните отстъпки в полза на българския цар.

Византия и анадолските бейлици

Настъпление на турците[редактиране | edit source]

В Мала Азия Византийската империя търпи редица поражения и отстъпва територии на турците след редица поражения през 1290-те години. Пограничната защита от военизирано селско население, наричано акрити, е безнадеждно отслабена и занемарена по времето на Михаил VIII. След като централната власт в Константинопол е изправена пред бунт сред войската през 1295 г., самостоятелните действия и правомощията на военачалниците са ограничени, а поради съпротивата на едрите земевладелци и духовенството е спрян и опита за реформиране и възстановяване на дребното земевладение на акритите.

До 1300 г. по-голямата част от предишните ромейски територии в северозападна Анатолия, с изключение на няколко града-анклави, са заети от многобройни малки независими мюсюлмански държави (емирства, бейлици). След поражението в Битка при Бафей 1302 г. ясно проличава критичното състояние на византийската армия, съставена предимно от наемници алани и нередовно селско опълчение. След 1296 г. византийците губят Мизия (Мала Азия), Смирна в 1310 г., Маниса в 1313 година. Като главни противници на Византия се открояват османските турци, които в 1326 г. завладяват Бурса.

Каталанската война[редактиране | edit source]

След неуспехите на византийците да се справят със собствени сили, императора наема каталонски войски, т.нар. Каталанска компания, набор от наемници алмогавари, начело с Роже дьо Флор (1303-4 г.). Роже дьо Флор пристига в Константинопол с 39 галери и 6500 души, за да се сражава с прииждащите към Мала Азия турци. Той е приет в императорското семейство, жени се за дъщеря на Иван Асен III и получава титлата мега-дукс и главнокомандващ на армията и флота.

Монета на съимператорите Андроник II и Михаил IX

Каталонците имат успех и временно задържат турското настъпление във Витиния, но след като не получават задоволително заплащане, започват да плячкосват ромейските територии в Мала Азия и срещат съпротивата на местното население. Във византийското правителство възникват опасения че Роже дьо Флор има планове да създаде собствено владение в Мала Азия.

В 1305 г. Роже дьо Флор е извикан в Адрианопол, където, въпреки че е въздигнат в сан на кесар, той малко по-късно е убит по време на един пир, заедно със свитата си от рицари (30 април 1305 г.), от 1000 алани, специално наети за целта от ромейския съимператор Михаил IX Палеолог. Това убийство довежда до кървави погроми познати като каталонска вендета: наемниците каталанци вдигат бунт, като дори се съюзяват с турците и съвместно с тях опустошават Източна Тракия в продължение на две години. От жестокото отмъщение на каталанците пострадват и манастирите в Света гора, докато накрая нашествениците биват победени при Тесалоника в 1308 година. В следващите години, каталунската компания предлага услугите си на различни южноевропейски владетели, държащи територии в днешна Гърция, след това превземат Тесалия, Атинско херцогство (1311 г.) и други области в Гърция.

Гражданската война 1321-8 г.[редактиране | edit source]

В периода 1321 - 1328 г. във Византия бушува серия от граждански войни. През 1320 г. умира престолонаследника Михаил IX Палеолог, син на Андроник II и негов съимператор (от 1295 г.). Част от аристокрацията издига през 1321 г. на престола внука на императора, синът на Михаил IX - Андроник III Палеолог, който се е укрепил в Тракия. Андроник II е принуден да признае властта на Андроник III над Тракия и Македония и да го приеме за младши съимператор и престолонаследник през 1322 година.

Междуособицата във Византия дава шанс на съседните владетели на България и Сърбия да извлекат полза, намесвайки се в подкрепа на единия или другия претендент. Нова война променлив успех срещу българите в Тракия се води през 1322-1324 г., след опустошително нападение на Златната орда. През 1325 г. Андроник III обсажда Константинопол и принуждава Андроник II да го признае за регент и император. През 1326 г. отношенията между императорите дядо и внук стават още по-враждебни. През 1327-8 г., Андроник III и българския цар Михаил III Шишман сключват тайно споразумение, предвиждащо общи военни действия срещу Андроник II и сръбския крал Стефан Дечански.

През третата гражданска война между Андроник Старши и Андроник Младши последният побеждава войската на дядо си в битка при Мавропотамо, превзема Константинопол и сваля дядо си, като му оставя императорските титли и царското достойнство. В 1328 г. старият император владее само Константинопол и околностите му. Изоставен от Стефан Дечански, той търси помощ от българския цар. Андроник II заболява скоро след това. Останал без почти никаква подкрепа той е заставен да се отрече от престола и да стане монах. Умира през 1332 година.

Плащ за българите[редактиране | edit source]

Известна е подарената от император Андроник II Палеолог на предстоятеля на Охридската афтокефална архиепископия плащеница, за употреба при благослужението в църквата Света София (Охрид). На нея е извезан надпис на гръцки - в превод:

Пастирю на българите, спомни си при жертвоприношенията за владетеля Андроник Палеолог

.

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Mark C. Bartusis The Late Byzantine Army: Arms and Society 1204–1453, University of Pennsylvania Press 1997
  • John Van Antwerp Fine The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest University of Michigan Press 1994
  • Angeliki E. Laiou Constantinople and the Latins: The Foreign Policy of Andronicus II, 1282–1328, Harvard University Press 1972
  • The Last Centuries of Byzantium, 1261–1453 Donald MacGillivray Nicol, Cambridge University Press 1993
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.
Михаил VIII Палеолог Византийски император (1282 – 1328 с Михаил IX Палеолог) Андроник III Палеолог