Антиюдаизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Аутодафе (средновековна илюстрация)

Антиюдаизма или юдофобията е ненавистно и/или пренебрежително отношение към юдаизма през средновековието по религиозни причини, преминало с установяването на Инквизицията към религиозно отхвърляне и преследване на изповядващите юдаизъм, освен в случаите на покръстване.

История[редактиране | edit source]

Зародишът на религиозния антагонизъм се крие в юдейско-римския сблъсък в края на античността. Постепенно по етични причини настъпва разрив между фарисеите от една страна и юдео-християните от друга. Това са двете оцеляли юдейски секти след края на Първата юдейско-римска война и превземането на Йерусалим от император Тит през 70 година. Независимо от общовъзприето схващане, че апостол Павел е положил основите на ново вероизповедание, ранното християнство си останало секта вътре в юдаизма за известно време (до края на 1 век).

Разрив между юдаизъм и християнство[редактиране | edit source]

Внезапен разрив между юдаизма от една страна и ранното християнство от друга не е имало, но постепенно се появявила пропаст, която с течение на времето се разрастнала, основно по доктринални причини, а донякъде и по социални и исторически. Основни причини за възникналото разделение са:

  • приобщаване на езичници към християнството (при запазване на езическите обичаи), докато юдаизма не го допуска. Този процес прави от християнството наднародностна, универсална религия;
  • Еврейската литургия Баркат Ха Миним (проклятието над сектантите), която принуждавала сектантските групи (основно християните) да напускат синагогите и да водят самостоятелен духовен живот със свои храмове за поклонение и проповядване;
  • Вината за стореното богоубийство, която тегнела над ортодоксалните евреи, и липсата на разкаяние за нея, в съчетание с моралното неосъждане на този акт от страна на духовните водачи на еврейския народ;
  • Първото еврейско въстание, в което юдео-християните не взели участие, а християните от Палестина я напуснали и се преселили в Антиохия;
  • Теодицеята при християните, които споделяли мнението, че Бог е наказал юдеите с разрушаване на Йерусалимския храм за това, че неспазвали Тората. За християните юдеите били духовно слепи и поради това не могли да прозрат истинската причина за сполетялите ги нещастия;
  • освобождаването от фиск юдае на християните от император Нерва (насетне юдаизма продължил да се ползва със статут на призната религия, докато християнството изпаднало извън закона като секта и започнали християнските гонения);
  • Второто еврейско въстание, в което юдео-християните и ебионитите не взели участие. Чашата на религиозното търпение преляла след като раби Акива издал официално равинско одобрение от Синедриона за прогласяването на Симон Бар Кохба за Месия. Според християните друг конкурентен месия след Христос не може да има (Според евангелията, Исус Христос предупреждавал, че след него ще се появат много хора, които ще имат месиански претенции, но на тях не трябва да се вярва, защото са лъжемесии);
  • отхвърлянето на Новия завет от юдаизма;[1]

След налагане на християнството за държавна религия в Римската империя[редактиране | edit source]

Окончателното скъсване на християнството с юдаизма настъпило с откриването на Животворният кръст с главните оръдия на страстта от Света Елена в Йерусалим през 326 г., непосредствено след Първия Никейски събор. По време управлението на Юлиан Отстъпник настъпили определени катаклизми, но така или иначе (има сведения, че той имал намерението да възстанови Йерусалимския храм) юдаизма, както и християнството, вече били оформени като самостоятелни и дори антагонистчни вероизповедания. Този процес бил финализиран от страстните проповеди от амвона на Йоан Златоуст с неговите Adversus Judaeose. През 7 век последните антиримски бунтове и юдейската подкрепа за Сасанидите срещу Източната Римска империя по времето на Фока и Ираклий финализирали юдейската ненавист срещу Новия Рим (този път и християнски), а юдаизма и християнството станали непоносими помежду си, поради и което от чисто религиозно естество била детерминирана появата на трети монотеизъм - исляма.

Антиюдаизъм и ислям[редактиране | edit source]

През средновековието християно-юдейския антагонизъм се ожесточил и задълбочил. Юдофобията временно била замразена под формата на схоластични спорове, като този между иконоборци и иконопочитатели. Същевременно християнството печелело нови територии и позиции в Северна и Източна Европа. По време на тези схоластични спорове юдаизмът реалзирал единственото си значимо религиозно завоевание - Хазарския хаганат, който приел за официална еврейската религия - едно уникално явление в историята с оглед юдейския конфесионализъм.

По време на Кръстоносните походи, Инквизицията и Реформацията[редактиране | edit source]

През 11 век Хазарският хаганат изчезнал от политическата карта на света, но се появила тюркската опасност за Византия и Божи Гроб, поради и което било турено началото на кръстоносните походи, а това още повече изострило юдофобията, понеже всеобщо се приемало, че друговерците са заблудени, но на неверниците и богоубийците греха е непростим. Кръстоносните походи се характеризират с масови антиюдейски изстъпления[2], завършили с учредяването на Инквизицията за борба с ересите. Появила се и Османската заплаха от югоизток, а на югозапад Реконкистата победила окончателно с обединението на Испания и изгонването на евреите и маврите от страната. Османската империя приела прогонените от Испания евреи и продължила устрема си към Централна Европа. В този момент започнала Реформацията, но Контрареформацията успяла да я тушира в голяма степен. Европейската християнска цивилизация била спасена и благодарение Великите географски открития, но антиюдаизма просперирал най-вече през 16 и 17 век чрез Инквизицията и Йезуитския орден. Дори духовния баща на започналата реформация отправил злостни нападки срещу еврейския юдаизъм със своя трактат "За евреите и техните лъжи". Късното средновековие било пика на верската нетърпимост и религиозно противопоставяне между юдаизма и християнството.

С началото на Просвещението[редактиране | edit source]

С началото на Просвещението и развитието на Библеистиката, постепенно настъпила секуларизация. Този процес довел до падане на мистичното религиозно було на антиюдаизма, който бил заменен от изкристализиралия в края на 19 век антисемитизъм. След френско-пруската война и у двете противникови и водещи европейски страни били учредени Антисемитски лиги. Чакала се само искрата която да възпламени чувствата и тя прехвърча на 14 октомври 1894 г. във Франция - единствения евреин в Генералния щаб на Френската армия (Алфред Драйфус) бил заподозрян в шпионство в полза на Германската империя и предателство към френската национална кауза на Третата република.

Антиюдаизъм и антисемитизъм[редактиране | edit source]

Въпросът за разграничение между антиюдаизма и антисемитизма е доктринален. Общовъзприетото схващане разграничава религиозната от светска (расова) омраза към юдаизма и съответно към евреите. Въпреки това, някои изследователи на антисемитизма като Гевин Лангмуир са на мнение, че антиюдаизма и антисемитизма съжителстват от 12-13 век до днес.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 296-304. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  2. Атали, Жак. Евреите, светът и парите (Кръстоносните походи: плащане и смърт), стр. 202-214. Рива, ISBN 954-320-002-5, 2009.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Anti-Judaism“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.