Апостолски отци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Апостолските отци (на гръцки: Αποστολικοί Πατέρες), наричани понякога и Апостолски бащи, са първите последователи на апостолите в историята на християнството и в частност на тази на ранното християнство. Понятието "отци" или "бащи" се отнася не до първите апостоли, а до създадената от тях раннохристиянска идеология и организация, още повече, че те следхождат хронологично апостолите и като правило са техни последователи в проповядването на учението и в създаването на идейната и друга мрежа от/за връзки на територията на Римската империя. [1]


Терминология и история[редактиране | edit source]

Самият термин се формира в XVII век и обичайно се свързва с името на френския елинист и патролог Котелериус, който през 1672 г. публикува на латински под заглавието Patres aevi apostolici писанията на Варнава, Климент Римски, Ермий, Игнатий и Поликарп.

Апостолските отци следва да се отграничават от тези Отци на Църквата (Бащи на Църквата) свързани с приемането на християнството за официална религия от Римската империя по време на управлението на Константин Велики, а това е периода от края на гоненията на Диоклециан до утвърждаването на окончателния вариант на символа на вярата.

Названието "апостолски отци" идва като указание за пряката им връзка с първите апостоли, с които много от тях били в личен контакт, но за разлика от първите апостоли отците се свързват с изграждането на раннохристиянската идеология и организация, като са автори на редица от съчиненията на обширната, но слабо оцеляла и запазила се до днес раннохристиянска литература. Съчиненията на апостолските отци показват тяхното лично, и отношението на създадените около и посредством тях раннохристиянски общности (общини) към юдаизма и езичеството по него време, като съдържат информация за богослужението, тайнствата и живота на раннохристиянската общност. Произведенията на апостолските отци били изготвени на койне като лингва франка, за да бъдат достъпни на възможно най-широк кръг от люде, след което били и преведени на латински, сирски, коптски, етиопски, арменски и други езици на народи приели християнството за своя религия.

Към апостолските отци се отнасят Варнава, Климент Римски, Тимотей Ефески, Игнатий Антиохийски, Поликарп Смирненски, Папий Йерополски. Автентичността на редица съчинения приписвани на апостолските отци е все още предмет на спорове.

По въпроса са горната хронологична граница на времето на апостолските отци съществуват различни мнения. Най-рано тя се слага в 98 г., т.е. предполагаемата година на смъртта на Йоан Богослов, в която година предположително християните били освободени от заплащането на Fiscus Judaicus. Според противоположно становище периода на апостолските отци завършва някъде с края на управлението на Петимата добри императори.

Времето на апостолите и апостолските отци се нарича апостолски век, с което понякога стеснително и не съвсем коректно доктринално се означава целия период на ранното християнство.

Съчинения[редактиране | edit source]

Сред обширната раннохристиянска литература създадена по времето на апостолските отци с най-голямо значение са съчиненията «Евангелие на Никодим», «Първоевангелие на Яков евреина», «Книга за рождеството на Дева Мария», «Книга за Йосиф дърводелеца», «Дидахе» (учението на 12-те апостоли) от първата половина на 2 век, «Деяния» и «Пастир» от Ермий, а от нехристиянските източници за идеологията, организацията и дейността на раннохристиянската общност с най-голяма стойност е памфлета на Лукиан от Самосата «За смъртта на Перегрин». Тази раннохристиянска литература предхожда съчиненията на апологетите.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Токарев, Сергей. Религията в историята на народите, Християнство, Източници, Исторически условия за възникване на християнството, Юдейското християнство, Неюдейски елементи в християнството, Борба между юдейските и неюдейските групи, стр. 309-319. Народна младеж, 1983, София.

Литература[редактиране | edit source]

  • ((ru)) Статия Апостольские мужи // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона: В 86 томах (82 т. и 4 доп.). — СПб., 1890—1907.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]