Ар нуво

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Ар Нуво (на френски: art nouveau, „ново изкуство“) е стил в изящните изкуства, архитектурата и приложните изкуства. В различните страни той се нарича още Модерн стайл (Modern Style), Модернизъм (Modernisme), стил Либерти (Stile Liberty) или Виенски сецесион, Югендщил (Jugendstil) и в Русия Щил Модерн.

Ар нуво достига своя връх през 90-те години на 19 век (особено периода 1890–1905). Като реакция на академичното изкуство на 19 век, стилът се отличава с изобразяване на плоски декоративни форми; преплетени форми на камшиковидната крива; асиметрия; изтъкване на ръчно изработените предмети, като опозиция на фабричното производство; широка употреба на нови и често скъпи материали; внимание към детайла и изработката; отхвърляне на предишните стилове в изкуството[1]. Особено характерни за ар нуво са всевъзможните вълнообразни форми — ластари, пламъци, вълни, буйни, развяващи се стилизирани женски коси. Имайки като своя основа стила модерн и японизма, той също покровителства украшателството преди всичко в архитектурно отношение. Засилено е присъствието на пълзящите флорални мотиви. Балконите и еркерите се подкрепят не само от атланти (наместо класическите конзоли), но и от клони на дървета, изработени от камък, цимент, гипс. Растителни и животински мотиви украсяват сводовете и рамките на прозорци и врати, подобно на един доста по-ранен пример — Мануелинската архитектура. Много архитекти като Гауди утвърждават този стил на пренаситената украса в архитектурния пластичен декор.

Ар нуво обхваща всички форми на изкуството и дизайна: архитектура, мебелиерство, художествено стъкло, графичен дизайн, бижутерия, живопис, керамика, металопластика и художествен текстил. Така той създава ярък контраст между себе си и дотогавашните разбирания за разделение на изкуствата на изящни и приложни.

Терминът ар нуво идва от името на парижка художествена галерия, наречена Maison de l'Art Nouveau (Дом на Новото изкуство), ръководена от френския търговец Зигфрид Бинг. В своята галерия Бинг излага не само картини и скулптури, но така също и керамика, мебели, произведения от метал и японско изкуство. Помещенията на галерията са с индивидуален външен вид, дело на художниците и архитектите на стила.

До края на първото десетилетие на 20 век, ар нуво е вече разпространен из цяла Европа. Във Франция става известен още като „стил Гимар“, по името на архитекта Ектор Гимар, както и с името Ар нуво; в Италиястиле флореале (Stile Floreale) или стил Либерти (Style Liberty); в АвстрияСецесион; в Германия – Югендщил (Jugendstil, „стил на младите“); в Испания – Каталански модернизъм (Modernismo catalàn); в АнглияNew Art; в САЩTiffany Style; в ЧехияSecese; в Русия (а и в България) – Модерн. Макар с настъпването на 20-ти век Ар нуво да преживява своя упадък и залез и да излиза от мода, днес на него се гледа като на изключително съществен мост между историцизма на неокласицизма и модернизма.

Корени и философия на стила[редактиране | edit source]

Произходът на Ар нуво може да се открие в съпротивата на Уилям Морис срещу хаотичните композиции и псевдоготическите тенденции на викторианската епоха и неговия теоретичен подход, който е в основата на инициираното от него Движение на изкуствата и занаятите. Все пак корицата на книгата „Градските църкви в Рен“ (1883), направена от Артур Макмърдо, с нейните ритмични флорални шарки често се смята за първата реализация на Ар нуво. Горе-долу по същото време плоската перспектива и силните цветове на японските гравюри, особено тези на Кацушика Хокусай имат силно влияние върху формулирането на формалния език на Ар нуво. Вълната (още известна като Голямата вълна на Канава) от японизъм, който преминава през Европа през 1880-те и 1890-те е в частност с особено влияние върху много художници със своите органични форми, отнасяния към естествения свят и изчистен дизайн, които контрастират силно с властващия тогава вкус. Освен, че е възприет от художници като Емил Гале и Джеймс Абът Макнийл Уислър, вдъхновените от Япония изкуство и дизайн са отличени от бизнесмени като Зигфрид Бинг и Артър Лазънби Либърти в техните магазини.

Стъклопис от периода Ар нуво

Ар нуво е смятан днес за „тоталния“ стил, което ще рече, че той обгръща цялата йерархия в дизайна, архитектурата, интериорния дизайн, декоративните изкуства като бижутерия, мебели, текстил, сребърните и други домашни прибори, дори осветлението, както и много от визуалните изкуства.

Това е движение, което е много широко в обхвата си. За много европейци то обхваща един цял начин на живот. Възможно е да се живее в къща, вдъхновена от Ар нуво, с Ар нуво мебели, прибори, съдове, пепелници и т.н. Движението Ар нуво си поставя за цел да направи изкуството част от всекидневния живот, както и да прекъсне всички връзки с класическите времена и да разруши бариерите между изящните и приложните изкуства. В основите му лежи един специфичен начин на мислене относно модерното общество и новите методи на производство, с опит да се предефинира значението и естеството на работата в изкуството, така че изкуството да не пренебрегва който и да било ежедневен обект, без значение на неговото приложение. От тук и името Art Nouveau — „Ново Изкуство“.

Архитектура, живопис, графика[редактиране | edit source]

Великобритания[редактиране | edit source]

Илюстрация на Биърдсли за пиесата на Оскар Уайлд „Саломе“

Във Великобритания ар нуво се развива на основата на по-рано създадения художествен стил „Изкуства и занаяти“. Основаното от Уилям Морис движение пропагандира ръчното майсторство в занаятите. Предпочитанието на Морис към ръчно изработените предмети е реакция срещу нискокачествените фабрични продукти, заливащи английските магазини след разрастването на индустриалната революция. Движението пропагандира още така наречената „дизайнерска среда“, в която всяко нещо, от плаката до сребърния прибор, трябва да бъде направено според един уеднаквен дизайн. Британските ар нуво дизайнери от 90-те години на 19 век споделят възгледите на Морис. Към тях те прибавят нови форми и материали, поставяйки естетическите основи на стила ар нуво.

Сред най-ранните примери за ар нуво в Англия е стол от 1882 г., дело на архитекта Артър Макмърдо, чийто дизайн има кривите линии, характерни за стила. Подобни на него са и фабричните дизайни на Артър Лазънби Либърти, който през 1875 г. отваря магазин, наречен „Либърти & Ко.“ В тях също личи интересът към органичните форми и криволинейните, декоративни шарки. Стилът получава името Liberty Style.

През 1888 г. британският дизайнер Чарлз Ашби отваря работилница и училище за занаятчии в Лондон. Дизайнът на мебелите и произведенията от метал на Ашби отразяват един по-праволинеен вариант на ар нуво. В областта на графичните изкуства английският илюстратор Обри Биърдсли е сред основните имена, свързвани с ар нуво.[2] Стилът му се отличава с употребата на преплетени линии и характерни двойни криви (познати като камшиковидни). Като най-известна творба на Биърдсли са посочвани илюстрациите му към пиесата на Оскар Уайлд „Саломе“.[3]

В Глазгоу, шотландският архитект Чарлз Рени Макинтош също налага една по-праволинейна версия на стила,[1] която той прилага в няколко сгради и тяхната мебелировка. За училището по изкуства в Глазгоу, завършено на два етапа (източното крило 1897–1899 г., западното 1906–1909 г.), той използва съвременни материали в елегантен, ъгловат стил. Простите форми на тухления и каменен екстериор ясно отразяват разделението на пространството вътре в сградата, докато огромните прозорци осигуряват силна връзка на интериорното пространство с външния свят. Мулионите на прозорците, вратите и оградата се възползват от метала в елегантен линеарен или геометричен маниер. Привидно простият дизайн налага силен контраст с дотогавашните претрупани стилове, характерни за времето.

Белгия и Франция[редактиране | edit source]

В Белгия, често считана за епицентъра на ар нуво, през 80-те години на 19 век съществува силна реакция срещу имитирането на историческите стилове и интензивно търсене на нови и различни форми. Тук, както и във Франция, архитектурата и приложните изкуства са силно повлияни от неостиловете — готика, ренесанс, барок и рококо. В началото на 90-те години от неорококото се ражда ар нуво. Белгийското ар нуво, със своята пластика и триизмерно третиране на формите, оставя много по-тежко впечатление от това във Франция, а орнаментът е по-абстрактен.

Вход към парижкото метро по дизайн на Ектор Гимар

Архитектурата в стил ар нуво в Брюксел процъфтява в работите на белгийските дизайнери Виктор Орта и Анри ван де Велде. Както Макинтош в Глазгоу, така и тези дизайнери се стремят да създадат един нов стил. Те си служат със стандартните технологии за обработване на желязо и чугун, но ги прилагат в създаването на едни видимо нови форми. В хотел „Тасел“ в Брюксел (1892–1893 г.), намиращ се на един типичен за града тесен и дълбок парцел, Орта не само разкрива структурните колони, които поддържат втория етаж, но и трансформира чугунените им форми в растениевидно стъбло, завършващо с корона от преплетени ластари, преливащи се в останалите структурни елементи от тавана на горния етаж.

Във Франция ар нуво задържа популярността си най-дълго. Тъй като стилът рококо възниква в тази страна през 18 век и логично бележи завръщането си пак там през 19 век, то неговото влияние върху ар нуво е неизбежно и значително.

Дизайнерът Ектор Гимар проектира входовете към метростанциите в Париж (1898–1901), използвайки прости метални и стъклени форми, декорирани с криволинейни металопластики. Те са особено забележителни примери за вълнообразните, натуралистични форми на ар нуво.

Бележитият Алфонс Муха е може би този, който най-много допринася за развитието на плакатния дизайн на стила ар нуво. Роден в днешна Чехословакия, той работи в Париж като график и интериорен дизайнер. Неговите плакати въплъщават графичния дизайн на ар нуво със своите сложни стилизирани естествени форми, плавни криви линии и богат колорит.

Германия и Австрия[редактиране | edit source]

Ар нуво успява да се наложи доста добре в редица немскоговорещи градове, от които най-забележителни са Мюнхен, Дармщат и Ваймар в Германия и Виена в Австрия. Познат като Югендщил (нем. Jugendstil, „стил на младите“), ар нуво се популяризира в Мюнхен чрез вестници като Die Jugend („Младежта“). До 1900 г. този стил с характерна разточителна орнаментация се налага почти в цяла Германия.

Юдит I, 1901. Картина на Густав Климт

Лидер на мюнхенското движение Югендщил е Херман Обрист - швейцарски дизайнер, предизвикал сензация с изложбата си от 1896 г. Тя не само отправя предизвикателство пред разделението на приложните и изящните изкуства, но и представя на мюнхенската публика буйните органични форми на ар нуво. Дизайнерските решения на Обрист, макар и вдъхновени от живите форми, се разгръщат и в по-мистичен план, кореспондирайки с един внушен от самите тях фантастичен свят.

Работите на немския архитект Август Ендел се характеризират със същите илюзорни черти. Той се стреми да построи напрегнати, динамични форми, които да предизвикат силен отзвук от страна на възприемащия. Щукатурната му скулптура за фасадата на мюнхенското Елвира фото студио (1896–1897 г.) успява точно в това отношение. Отчасти дракон, отчасти летящо морско същество и приливна вълна, този театрален релеф разпростира органичните форми на ар нуво и в света на фантастичното.

Стилистичните тенденции във Виена обаче вземат съвършено различна посока. Водени от австрийския художник Густав Климт, млада група художници и архитекти (Ото Вагнер, Йозеф Мария Олбрих, Йозеф Хофман, Коломан Мозер и други) създават движение, станало известно като Wiener Sezession или Виенски сецесион, в знак на протест срещу установения във Виена консервативен стил. Както и своите сподвижници от Европа, творците в стил Сецесион отхвърлят вече исторически утвърдените академични стилове; но във Виена те изразяват това отхвърляне чрез силно опростяване елементите на образите. За разлика от виещите се органични форми на Ендел и Обрист в Мюнхен виенските художници са по-близки до сдържания геометричен дизайн, представен в работите на британеца Макинтош. Към течението Сецесион може да се причисли и чешкият художник Алфонс Муха.

Ото Вагнер е една от ключовите фигури на сецесиона. Архитект, градостроител и преподавател в Академията по изкуства, той оказва влияние върху множество австрийски архитекти. Най-важният му обект е сградата на Пощенска спестовна каса във Виена като ранна версия на функционализма. Вагнер предава знанията си на Йозеф Хофман, Леополд Бауер и Марсел Камерер, които са само някои от учениците му. Той е считан за пионер на модерното виенско изкуство.

Примерът, който илюстрира стила в Брюксел, е Пале Стоклет (Palais Stoclet, 1905–1911 г.) на Йозеф Хофман. Тази резиденция представя в сбит вид това, което става известно във Виена като Сецесион (Sezessionstil). Хофман си служи с традиционните строителни материали — мрамор, стъкло и бронз, но поставя необикновен, асиметричен вход. Строгият екстериор е подчертан от елегантни бронзови ажурни решетки и кантове с почти шеговити отсенки. Сградата не се отличава с никаква историческа наследственост. Нейното монументално въздействие се основава само на елегантната, опростена форма.

Испания[редактиране | edit source]

Катедрала „Светото семейство“, пл. „Светото семейство“, Барселона, арх. Антони Гауди, 1883–1926 г.

В Испания стилът е най-добре представен от архитекта Антони Гауди, чиито работи представляват ярко индивидуална интерпретация на идеите на ар нуво за времето си.

Жилищна сграда „Мила“, Барселона, арх. Антони Гауди

Една от най-ексцентричните му творби е катедралата „Светото семейство“ в Барселона (1883– 1926 г., чийто строеж продължава и до днес. С подчертано монументално въздействие на несъразмерно високите кули (централната от построените до момента осем е висока 170 м) сградата прилича на израстък, поникнал от земята. Фасадата е покрита с флорални мотиви, а кулите — с блестящи мозайки.

В жилищната кооперация „Мила“ на булевард „ Пасео дел Грасия“ в Барселона (1906 – 1910 г.) Гауди създава илюзията за парче скала, огладено от бавнотечащи води. Сградата е забележителна по конструкция постройка от тухли и каменни колони с външна пластична облицовка от множество каменни блокове, прикрепени към стената чрез железни скоби, без носещи стени. Най-уникалното в големия архитектурен обем обаче е фактът, че нито в екстериора, нито в интериора на сградата няма и един прав ъгъл.

Интерпретиран отглас от стиловото течение може да се открие в пластичните проекти на бележития съвременен испански архитект Сантяго Калатрава.

Съединени американски щати[редактиране | edit source]

В Съединените щати ар нуво се развива по естествен път от занаятчийската традиция от началото на 19 век. Тук в продължение на години мебелиерството, стъкларството, металообработването и бижутерството следват линията на европейското изкуство, като заимстват пряко от него. Така към 1890 г. американските дизайнери вече имат своето важно място по отношение керамиката, стъкларията и архитектурата на стила. Международните изложения, организирани в САЩ не само изтъкват американската продукция, но и привличат вниманието на европейските посетители, любопитни по отношение дизайнерските тенденции на този нов пазар.

Сред пионерите на стила в САЩ са фабриката за керамични изделия Рокууд в Синсинати и „Тифани Студиос“, Ню Йорк. Меко оцветените природни форми на керамичните и фаянсови изделия на Рокууд му печелят бърза слава в края на 19 век.

Друго голямо име на стила в САЩ е архитектът Луис Съливан. Макар да се свързва предимно с развитието на небостъргачите в Америка, той работи с находчиви ар нуво детайли при фасадите на сградата „Уейнрайт“ (1890 – 1891 г., Сейнт Луис, Мисури), универсалния магазин „Карсън Пири Скот“ (1899 – 1904 г., Чикаго, Илинойс) и ред други. Дали от ковано желязо или от теракота, фасадните украшения на Съливан са с явни растениевидни форми и мотиви от сложни преплетени линии.

Скулптура[редактиране | edit source]

В скулптурата ар нуво намира изражение в творбите на Франтишек Билек в Чехия; Ж. Мине в Белгия; Херман Обрист в Германия; Аристид Майол[4] във Франция.

Мебели[редактиране | edit source]

Франция[редактиране | edit source]

Когато ар нуво превзема френския културен живот, се установяват два центъра на стила: единият е в Париж, групиран около търговеца Самюел Бинг, а другият е в Нанси и се развива под егидата на производителя и проектант Емил Гале. Най-тесните връзки между рококо и ар нуво се наблюдават в Нанси.

Интерес към органичните форми се открива в работите на френския дизайнер на мебели и стъкло Емил Гале, родом от Нанси. Гале, чиято репутация до голяма степен се дължи на неговите стъклени изделия, е първият голям представител на ар нуво във Франция. Мебелите, които проектира, носят известни стилистични черти от Луи XIV, Луи XV и Луи XVI. Декорацията им — двуизмерна резба и маркетри, която е негова специалност и варира от растения до стихове — носи стиловите белези на ар нуво.

Луи Мажорел (1859 – 1926 г.), роден също в Нанси, е най-виден изразител на школата там. Предпочитайки рококото, едва в края на века под влияние на Гале започва да проектира в стил ар нуво. Той организира производство на редица силно украсени мебели по джоба на средната класа. Мажорел достига дръзка неконвенционалност на формата при мебелите. Неговото място в мебелното творчество е сравнимо с това на Гале при стъклените изделия. Творбите му са особено пластични по конструкция; главната черта за тях е грациозната и динамична линия.

За разлика от Гале и Мажорел, другите мебелисти от Нанси са всъщност архитекти — това са Емил Андре, Жак Грюбер и Йожен Вален. Мебелните образци на Вален са повече в маниера на Мажорел от другите творци от Нанси. Той възприема подобна скулптурна и динамична форма, базирана на флорални и необарокови мотиви. Към 1900 г., той, подобно на Мажорел, изоставя флоралните форми за сметка на по-абстрактна декорация, или липса на такава, като разчита единствено на грациозния силует на конструкцията, за да осигури декоративния акцент.

В контраст с мебелите от Нанси, парижката мебел е по-малко тежка, по-изящна и сдържана. Вдъхновените от природата форми са по-стилизирани, често абстрактни и ограничени в малки зони. Парижките автори са индивидуалности, представящи собствено виждане за ар нуво. Освен тримата майстори, които работят за Самюел Бинг — Жорж дьо Фьор, Йожен Гайар и Йожен Колона, има редица други известни представители, като Александър Шарпантие, Феликс Обер и Тони Зелмерсхайм. Апартаментите в „Кастел Беранже“ в Париж от 1894 – 1898 г., разкриват характеристиките на този стил: богато приложение на архитектурен орнамент и стълбищни клетки от ковано желязо, балкони с камшиковидни, асиметрични, подобни на лиани форми.

Белгия[редактиране | edit source]

Стълбище в санаториум в Тжебехов по дизайн на Ван де Велде

Обратно на динамичните и пластични форми на Орта, творчеството на Густав Серюрие-Бови (1858 – 1910 г.), архитект и мебелист от Лиеж, е силно повлияно от стила „Изкуства и занаяти“, от неговата рустикалност и конструктивност. През 1890 г. той открива в Лиеж магазин, в който продава мебели, килими и тъкани от Уилиям Морис. Типичната за работите му асиметрия му позволява да комбинира различни мебели в обща конструкция, например стелаж за книги върху секретер с наклонен плот или върху комод с добавен нисък шкаф отстрани. Друга интересна черта са наклонени леко извити шпросни, наслагвани диагонално и свободно дори там, където няма нужда от тях.

Анри ван де Велде е считан за създател и теоретик на ар нуво. Повлиян като млад от Уилиям Морис и убеден, че изкуството трябва тясно да се свърже с живота, той спомага за основаването на списанието Van nu en Straks („От днес към бъдещето“) през 1893 г., което да популяризира идеите на ар нуво. Той изоставя кариерата си на живописец, за да се обърне към интериорната декорация. През 1893 г. проектира собствената си къща и цялото си обзавеждане. Къщата се превръща в сензация и така той попада в полезрението на „специалистите по вкуса“ — хора като предприемача и търговеца Самюел Бинг и критика Юлиус Майер-Грефе.

Германия и Австрия[редактиране | edit source]

В Германия става известно името на мюнхенския архитект Рихард Римершмид (1868 – 1957). В мебелиерството той създава по-строги, по-стегнати форми с характерни за неоготиката профили.

Забележително е и името на Михаел Тонет (1796 – 1871), роден в Германия, но живял в Австрия. Неговата компания, основана през 1819 г., е водеща в производството на мебели и днес.

Приложен график и мебелист, Коломан „Коло“ Мозер (1868 – 1918) е един от най-видните преподаватели във Виенското училище по приложни изкуства. Заедно с Йозеф Хофман и индустриалеца Фриц Верндорфер основава предприятието Wiener Werkstatte („Виенска работилница“) през май 1903 г. То обединява множество творци, повлияни от ар нуво. Предприятието е ликвидирано през 1932 г.

Русия[редактиране | edit source]

Иван А. Фомин, известен главно като архитект и педагог, създава множество мебели и предмети на бита, но е също така художник, график и офортист. В архитектурния живот на Русия в периода 1920 – 1930 г. остава известен като създател на „пролетарската класика“.

Приложно изкуство[редактиране | edit source]

Ар нуво прониква навсякъде, където може да се приложи понятието дизайн: мода, ювелирни украшения, мебели, предмети от бита.

Художествено стъкло[редактиране | edit source]

Франция[редактиране | edit source]

Един от най-видните художници на ар нуво в областта на художественото стъкло е Емил Гале. В родния си град, Нанси, той създава богато разнообразие от стъклария, декорирана с листа, увивни растения и цветя. Гале разтопява слоеве разноцветни стъкла, а след това премахва част от натрупания материал, за да достигне до цвета, който му е необходим. Тази техника добавя голяма дълбочина на дизайна.

Германия[редактиране | edit source]

Повлиян от ар нуво в някои свои творби, възпитаник на Баухаус и специалист в работата с метал, немският дизайнер и педагог Вилхелм Вагенфелд (1900 – 1990) работи с керамика, пластмаса и особено със стъкло. Работите му от 50-те и 60-те години на 20 век оставят ярка следа в историята на дизайна.

Съединени американски щати[редактиране | edit source]

Като най-изтъкнат представител на американското изкуство в стил ар нуво е определян Луис Комфорт Тифани. Патентовайки свой уникален метод за обработка на стъкло, той създава редица витражи, лампи и други стъклени изделия. Характерни са интензивните цветове, плавните органични форми и оригиналните техники на работа. Тифани получава международно признание като една от най-влиятелните фигури в ар нуво. [5]

Чехия[редактиране | edit source]

В художествения живот на Чехия ар нуво бързо прониква чрез редките стъклени уникати, произвеждани от фабриката „Лоец“ (Loetz). Основана през 1836 г. от Йохан Баптист Айснер, тя е откупена през 1852 г. от Сузана Лоец, вдовица на художника-стъклар Йохан Лоец. Тя преименува фабриката на „Стъклена фабрика Йохан Лоец Витве“, с което име тя остава до 1947 г., когато преустановява работата си. От 1879 г. неин собственик е Макс Ритер фон Спаун, който заедно с директора и Едуард Прочашка превръща фабриката в преуспяващо предприятие. Двамата се концентрират върху иновации в областта не само на дизайна, но и на производствената технология. На Световното изложение в Париж през 1900 г. продукцията на фабриката е високо оценена и наградена. Главна заслуга за това има дизайнерът Франц Хофстетер. Продукцията на фабриката се отличава с изключителен колорит, седефен блясък и необичайна текстура. През първите години на 20 век се забелязва тенденцията към украса с флорални мотиви, характерна за ар нуво. По-късно, в крак с модерните тенденции, фабриката работи и в стила на наследника на ар нуво — ар деко.

Керамика[редактиране | edit source]

Франция[редактиране | edit source]

В областта на керамиката във Франция името на Огюст Делареш (1857 – 1940) се свързва най-вече с японизма, но тъй като той оказва влияние върху ар нуво, Делареш често се сочи като негов представител.

Клемен Масие (1844/1845 – 1917) остава известен със своите металически повърхности, отразяващи във всички цветове на дъгата, подобно на седеф . Подробности около технологията, с която той е изработвал специалната си глазура, наричана „лустро“, не са известни. За неговата фабрика са работели едни от най-прочутите художници-занаятчии във Франция, като Алекандър Мънро (1825 – 1871), Оптат Миле (1838 – 1914) и Лусиен Леви-Дурмер (1865 – 1953).

Един от най-видните художници работещи с керамика е Александър Биго (1962 — 1927). Той работи както в областта на предметите от бита, така и с монументалната облицовка в екстериорната архитектура. От 1914 г. до смъртта си работи като консултант в керамичната индустрия.

Витражни конструкции[редактиране | edit source]

Малко са по-забележителните имена и в тази област. В САЩ най-яркото свързвано със стила Ар нуво име на местна почва — Тифани — се изявява дейно в стъкларията, в това число и витражите. Във Франция освен Ектор Гимар и Алфонс Муха (с прочутия му витраж за пражката катедрала Св. Вит) с това сложно и скъпо изкуство се занимават и ред други много талантливи витражисти.

Що се отнася до Франция, където творят те двамата, отново името на Нанси изпъква сред имената на майсторите. Най-напред сред неговите таланти е Жак Грюбер (1870 – 1936). Майстор на пейзажа и монументалната умерено стилизирана арабеска, той прави пищни мащабни проекти, впечатляващи с изисканата си пресита. Върху редица свои рàботи Грубер работи съвместно с Жозеф Жанин (1851 – 1910), чийто изящно-декоративен стил пасва идеално на Груберовия. Анри Берже (1870 – 1937) прави малко по-сдържани, но все така интересни и впечатляващи конструкции, предимно с рекламна цел.

Ювелирно дело, метал, гравиране[редактиране | edit source]

Съд от пютър по дизайн на Арчибалд Нокс

Две са фирмите, чиито имена изпъкват в областта на метала и прокарват изяществото на Ар нуво в бита на хората. На първо място е основаната през 1831 г. американска фирма Gorham. Създала множество уникати и сервизи за хранене, фирмата и днес представлява синоним за качество и „специалност“. В същото поприще се изявява и немският им конкурент Вюртембергише Металваренфабрик, основана през 1853 г., също с традиции, запазени до днес.

Сред известните имена в областта на метала е Арчибалд Нокс (1864 – 1933), създател на множество предмети за бита от метал. Заради своите дизайни с келтски мотиви, отличаващи се със сложни плетеници, Нокс е считан за един от най-изтъкнатите британски представители на ар нуво.[6]

До името на Нокс се нарежда и това на френския гравьор Феликс Бракмон (1833 – 1914), съпруг на импресионистката Мари Бракмон (1841 - 1916). Един от първите оценили японското изкуство и допринесли за разпространението му във Франция, Феликс Бракмон развива теория за орнамента, която го нарежда сред основоположниците на ар нуво в световен план.[7]

Сред останалите забележителни имена са вече споменатите Рене Лалик, Жорж Фуке и Емил Гале.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б Art nouveau (c.1880 to 1910). // BBC. Посетен на 2008-07-19.
  2. Art Nouveau - The Names. // BBC. Посетен на 2008-08-05.
  3. 2008-07-21. Biographies - Aubrey Beardsley. // Arts & Crafts Home.
  4. Aristide Maillol (Danseuse). // Музей д'Орсе. Посетен на 2008-08-26.
  5. Louis Comfort Tiffany. // Encyclopaedia Britannica. Посетен на 2008-07-19.
  6. Archibald Knox. // Manx National Heritage Library, Isle of Man Government. Посетен на 2008-07-25.
  7. Félix Bracquemond et les arts décoratifs. // Centre national des arts plastiques. Посетен на 2008-07-24.

Библиография[редактиране | edit source]

  • ___. Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. Том I-II. Българска академия на науките: София, 1980—87.
  • ___. Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. Том III. АИ „Проф. Марин Дринов“: София, 2006.
  • Димитров, Димитър Г. Изкуството на ХХ век — съдбата на авангарда. Просвета: София, 2001.
  • Луси-Смит, Едуард. Илюстрован речник на термини на изкуството. ИК „Петър Берон“: София, 1996.
  • Труфешев, Николай. Монументалните изкуства и архитектурата в България. Техника: София, 1968.
  • "Art Nouveau", Microsoft® Encarta® 2007 [CD]. Microsoft Corporation, 2006.

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 2 март 2005. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.