Атанас Пантев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Атанас Пантев
български офицер и юрист
Роден
Починал
3 май 1943 г. (51 г.)

Учил вНационален военен университет

Атанас Атанасов Пантев е български офицер (полковник) и юрист.

Кооперацията на бул. Евлоги Георгиев 52, където е бил убит Атанас Пантев

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 16 февруари 1892 г. в Белоградчик. През 1913 г. завършва Военното училище в София. Участник във войните за национално обединение. Започва служба в трети пехотен полк. От 1930 г. е командирован в Пловдивския военен съд, а от 1931 г. е постоянен негов член. През 1932 г. е командирован като военен следовател в Софийски военен съд, а на следващата година става постоянен член на Софийския областен военен съд. През 1935 г. става юрисконсулт в Министерството на войната.[1] От 1938 г. е председател на Пловдивския военен съд. През 1939 г. е началник на Военносъдебно отделение.

По времето на пакта Молотов – Рибентроп, по препоръка на Любомир Лулчев, Борис III го назначава за Директор на полицията за провеждане на по-твърда линия към англофилската опозиция и по-неутрална към комунистите. Председател е на Софийския военно-полеви съд. Поддържа дейни връзки с германски официални и тайни служби, като от началото на 1941 г. споделя критиките срещу Борис III и правителството, че не са заели полагаемото място на България във Втората световна война на страната на нацистка Германия.[2] Осъжда на смърт за въоръжена противодържавна дейност полковника от Червената армия Цвятко Радойнов и още 17 комунистически функционери по дела 168/42 г. и 133/42 г.. Пенсионира се в 1942 г. и става адвокат. Ползва се с влияние сред нацистките среди.

Атанас Пантев е убит в поредицата атентати, организирани от бойните групи на Българската комунистическа партия, ръководени от Славчо Радомирски, при която загиват също генерал Христо Луков и народния представител Сотир Янев. Той е застрелян на 3 май 1943 г. във входа на кооперацията на булевард „Адолф Хитлер“ (днес „Евлоги Георгиев“) №52, в която живее. Убийството е извършено от Величко Николов и Митка Гръбчева, прикривани от Виолета Якова и Леон Калаора.[3]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е посмъртно съден и най-изненадващо оправдан от т.нар. Народен съд.[4]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Източници и литература[редактиране | редактиране на кода]

  1. Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 20.
  2. Стателова, Елена, Грънчаров, Стойчо. История на България. Т. 3. София, Анубис, 2006. ISBN 978-954-426-720-9. с. 619.
  3. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 297 – 298.
  4. Спомени от 9 септември на дъщеря на полковник, осъден на смърт // btvnovinite.bg. 9 септември 2013. Посетен на 17 септември 2022.