Атанас Стефанов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българският генерал от Втората световна война. За основателя на МПО вижте Анастас Стефанов.

Атанас Стефанов
български военен деец
Роден: 13 септември 1891 г.
Починал: 12 септември 1944 г. (52 г.)

Атанас Стефанов Атанасов е български офицер (генерал-лейтенант), един от военначалниците на българската армия през 30-те и 40-те години на ХХ век. Военната му кариера започва като подпоручик през Балканската война. По време на Втората световна война достига до чин генерал-лейтенант. Последователно командва 5-та пехотна дунавска дивизия, командир на IV-та армия със седалище Плевен и на Прикриващия фронт (на границата с Гърция и Турция).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Атанас Стефанов е първороден син в семейството на Кръстина и Стефан Атанасови Кинови.

Майката – Кръстина е родена в Златарица на 2 март 1874 година. Дядото по майчита линия, свещеник Иван Иванов Хаджиев Златарски, е типичен представител на селската възрожднеска интелигенция.[1] Роден е през 1848 година в Златарица. Той е учител, свещеник, председател на местния революционен комитет. На 1 февруари 1870 година написва “Устав на Градинарското благотворително общество в Златарица”, учредено с цел “да спомогне за разпространението на образованието и просвещението на своите млади съотечественици”.[2] На 1 август 1874 година Иван Златарски си съставя седмична програма за самообразование с ръководни начала: “Учи ся сам и дерзай” и “Человек ся учи дор го посече смъртта му”.[3] Притежава голяма за времето си библиотека: съчинения на Раковски, Блъсков, Друмев, Славейков, Богоров, Юрий Венелин и др., както и периодичните издания: “Училище”, “Читалище”, “Ступан”, “Летоструй”, “Зорница”,много учебници по математика, граматика, история, география, френски и турски езици, богословски книги. Спомоществовател е на редица книги и списания. От 1876 година е член на революционния комитет. Оставя няколко приписки с историческо съдържание за боевете при Елена и Златарица по време на Освободителната война. Подпомага ученолюбиви младежи да продължат образованието си в други градове и в Русия. Иван Златарски умира през пролетта на 1882 година.[2]

Бащата на Атанас Стефанов е Стефан Атанасов Кинов, родом от село Миндя, Еленска околия. Роден е на 19 декември 1864 година, а от 1900 година работи като данъчен и финансов началник в различни градове. По време на Първата световна война е финансов началник в Гюмюрджина – Беломорска Тракия, в Щип и Тетово – Македония. Личните му интереси са в областта на философията, читалищното и театрално дело. В Търново е известен и като дарител – завещава 5000 лева за читалище “Искра”, на църквата “Св. Марина” – 3000 лева и 40 дка ниви в Миндя за учредяване фонд “Подпоручик Иван Стефанов” с цел подпомагане на бедни ученици.

През 1890 година Кръстина поп Иванова и Стефан Атанасов Кинов се венчават. На 13 септември 1891 година се ражда синът им Атанас в Търново, а на 20 май 1893 – Иван. Двамата постъпват като кадети във Военното на Н. В. Училище през 1905 година и са зачислени в 32-ри Царски випуск.[4] При завършване на Военното на Н. В. Училище с височайша заповед № 30 от 2 август 1912 година са произведени в чин подпоручик.

Балканска война ( 1912 – 1913 )[редактиране | редактиране на кода]

    На 17 септември 1912 година започва обща мобилизация на българската армия, а на 5 октомври се обявява Балканската война. В нея подпоручик Атанас Стефанов участва като командир на 6-та рота от 18-ти пехотен Етърски на Н. В. Фердинанд I полк в състава на 5-та Дунавска дивизия. Подпоручик Иван Стефанов е командир на 1-ва рота от 20-ти пехотен Добруджански на Н. В. Княз Кирил Преславски полк. Той загива на 5 март 1913 година при езерото Деркос на Чаталджанските позиции. Погребан е в църковния двор на село Караджакьой, Източна Тракия.[5]   

Подпоручик Атанас Стефанов взема участие във всички боеве, които полкът води през 1912 – 1913 година: при Бунар Хисар от 16 до 20 октомври; при Чаталджа на 4 и 5 ноември; пак при Чаталджа на 5, 11, 15 и 21 март 1913 година. Той не присъства на погребението на брат си, защото се сражава на Чаталджанските позиции. В атестационната книжка е оценен от подполковник Иван Бойчев така: “... водил ротата си бойко, мъжествено и безпределно храбро”.[6] На 31 декември 1912 година Атанас Стефанов пише на баща си: “... аз се бях сродил, тъй да се каже, с войниците, които водих в боя, заедно с които търпях лишеиния и трудности, и заедно с които излагах живота си на всякия всячина”.[7] При сключване на примирието споделя: “На Чаталджа отсреща турската музика също свири и турци, и българи еднакво ликуват. Чуден контраст, чудна игра на съдбата – вчера два разярени и непримирими врага – днес приятели и другари; вчера топове и пушки – днес музика и песни!?... Таквоз чудо било туй войната”.[8] В автобиографията си лаконично споменава: “Аз взех участие във всички боеве, които полкът ни води през 1912 – 1913 година с турците и бях награден с Орден за храброст”[9]

Междусъюзническа война[редактиране | редактиране на кода]

    Подпоручик Стефанов участва и в Междусъюзническата война, избухнала на 16 юни 1913 година.  Отново командва 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк в боевете при Тумба и Черни връх на 24 юни; при връх Св. Илия на Милева планина на 1, 2 и 3 юли; при Острика, Кървав камък, Царица, Панджин гроб, Стретер и връх Бобик на 7, 8, 9, 10, 11, 14, 15,16 и 17 юли 1913 година. Пак в автобиографията си спомнава, че е взел участие: “... във всички боеве срещу сърбите през 1913 година, без да бъда ранен нито веднъж”.

Първа световна война[редактиране | редактиране на кода]

На 2 август 1914 година Атанас Стефанов е произведен в чин поручик. Новата мобилизация на българската армия на 10 септември 1915 година го заварва адютант на 2/5 пех. бригада в Търново. По негово настояване отново поема командването на 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк по време на Първата световна война. В продължение на 10 дни, от 22 до 31 октомври, и на 1 и 2 ноември 1915 година се бие срещу сърбите при Геляне. Най-кръвопролитни са сраженията на 26 октомври, които той описва така: “Пукащите се шрапнели в небето приличаха или спомняха огнения дъжд, що Данте описва в своя Ад”.В този бой поручик Стефанов при отбиване атаките на сърбите сам действа с ръчни бомби. Сраженията продължават от 3 до 8 ноември 1915 година при Кулата, с. Бостан. При атаката на Кулата той първи от 6-та рота се хвърля в неприятелските окопи и действа с ръчни бомби. За тези боеве е награден с Орден за храброст IV ст., 1 клас. От 25. ХI. 1916 до 1. IХ. 1917 е инструктор в Школата за запасни подпоручици в Княжево. След това участва в боевете при Гевгели от 1. ХI. 1917 до 20. IХ. 1918 година. Като командир на 1-ва дружина запазва прохода Демир капия до преминаването на частите от 5-та дивизия при Вардар. В боевете срещу французи, англичани и гърци капитан Стефанов “... всякога се е държал образцово. Доблестен, храбър, смел, служи за личен пример на подчинените си”.[10]

Запазените писма от фронта свидетелстват, че кап. Стефанов с интерес следи военните новини. От български, френски и руски вестници той се информира за хода на войната и положението по фронтовете. Към края на войната не може да допусне, че “... толкова подвизи, толкова победи и толкова слава”[11] са отишли напразно. Писмата му от началото на октомври 1918 година са изпълнени с много болка и страдание: “ ... в тези критични за народа и Отечеството дни”, “като смаян стоя и се чудя на това, което става през последните двадесет дни”[12].

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

    На 1 март 1941 година България се присъединява към Тристранния пакт. С височайша заповед № 146 от 11 август 1941 година се назначава “командирът на 5-а пехотна Дунавска дивизия генерал-майор Атанас Стефанов за командващ IV-та армия ( началник на армейска област)”[13]. От 1 януари 1943 година Атанас Стефанов се повишава в чин генерал-лейтенант. До 25 декември 1943 година той е командир на Прикривающия фронт.   

Името на генерал-лейтенант Атанас Стефанов се объжда за министър на войната в трите правителства на България през 1944 година. На 31 януари в дневника си той пише: “... Хаджипетков ми каза, че много се говорело за мен да стана Министър на войната... Отговорих, че съм скромен човек и такива аспирации не съм имал...”[14] Повече сведения има за третото обсъждане при съставяне правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944 година. Регенът Богдан Филов пише в дневника си: “... обядвахме във Военното министерство. За военен министър Князът и Михов се спряха върху Атанас Стефанов”[15].    

На 7 септември 1944 година няколко хиляди души разбиват затвора в Плевен и освобождават политическите затворници. Генерал Стефанов и войската се намесват: затворниците са върнати и “размириците са прекратени без жертви”. През нощта на 7 срещу 8 септември ген. Стефанов получава заповед с щаба си да замине в Дупница на западната граница. Превратът на 9 септември го заварва в Министерство на войната. На 10 септември той вече е в Дупница на фронт срещу германците в 22-ри пех. полк. За съветската армия в Добруджа той пише: “Русите днес влязоха в България като приятели в Русе, Шумен и Варна”[16].

    След 9 септември 1944 година, въпреки че има на разположение самолет, разузнавателна и лека кола, той не напуска България. Остава верен на войнския си дълг и Отечество.

    На 12 септември 1944 година на път от София за Плевен ген. Стефанов е убит без съд и присъда в Луковит от партизанката Митка Гръбчева. В смъртния акт като причина за смъртта се посочва: кръвоизлив от рани, причинени от огнестрелно оръжие. Опелото се извършва в църквата “Св. Марина” в Търново на 13 септември.

    С Царска заповед № 117 от 14 септември 1944 година, подписана от новите отечественофронтовски регенти, убитият ген. Стефанов се уволнява поради навършване на 25-годишна служба.

    Убитият генерал Стефанов е осъден с присъда № 2 от 2 април 1945 година. Плевенският народен съд, II състав: “присъжда всички имоти посмъртно на починалия генерал-лейтенант Атанас Стефанов в полза на държавното съкровище”.

    Единствената му дъщеря Кръстина Атанасова Чолакова подава молба за преглед по реда на надзора на издадената присъда, вх. № 14651/ 1993 година – VI на Главна прокуратура. На 12 юни 1997 година Главна прокуратура внася във Върховния касационен съд предложение. На 28 януари 1998 година Върховният касационен съд – I наказателно отделение “оставя без уважение” предложението на главния прокурор срещу влязлата в сила присъда...

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

    На Кръстовден 1919 Атанас Стефанов се сгодява за Кръстина Атанасова Стамболова, родом от Търново от известния Стамболов род. Венчавката се извършва в църквата “Св. Марина” на 23 ноември 1919 година в Търново. Срещу Коледа 1921 година се ражда единствената им дъщеря Кръстина.   

Награди[редактиране | редактиране на кода]

За военната си служба от подпоручик до генерал-лайтенант Атанас Стефанонв е награден със следните ордени и медали:

Военновременни[редактиране | редактиране на кода]

Мирновременни[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „Свети Александър“ III ст.;
  • Народен орден за военна заслуга III ст.;
  • Народен орден за военна заслуга IV ст.;
  • Орден „Свети Александър“ V ст.;
  • Знак за ХХ-годишна отлична непрекъсната служба;
  • Знак за 10 години непрекъсната служба;
  • Орден “За бойна заслуга” с лавров венец;
  • Почетен знак “Червен кръст”;

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1931 година става председател на Комитета за постройка на Военния клуб  и основава аероклуб в Търново. През 1935 година е подпредседател на Изпълнителния комитет за честване 100 години от Велчовата завера. Прави лични дарения и открива войнишки паметници на загиналите във войните за национално обединение. Генерал Стефанов подема и друга инициатива – издигане на паметници по пътя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 година. Прави лични дарения за селата Вардим – 1000 лева; Хаджидимитрово – 1000 лева; Караисен – 1000 лева и Бяла черква – 1000 лева. Поддържа оживени контакти с организации, комитети, сдружения, духовници, с местните власти и институции, среща се с фелдмаршал фон Макензен, майор Годлей – председател на Британския легион, английския адмирал Търл и много други.

Политически възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Неоспорим факт е, че Атанас Стефанов не членува в никакви партии, военни съюзи и не участва в никакви преврати. За него пише, че по “ ... пътя към висшата армейска длъжност не се увлича да участва в конюнктурни политически течения и не е поблазнен да участва в политическия живот”[17]. Със сигурност не е с леви или комунистически убеждения. В неговите дневници е отделено изключително малко място на партизани, нелегарни, на комунистически саботажи и конспирации във войската. Във външно-политически аспект някои биха го нарекли “германофил”. Генерал Стефанов се възхищава от дисциплината, реда и успехите на германските войски в двете световни войни. Същевременно критикува Германия, че продава  на България старите си самолети и с това прави нашата военна авиация непригодна. Други биха го нарекли “русофил” – идеалът му за военен е руският генерал Скобелев. Същевременно изразява възхищението си от Англия, Франция и Америка за успехите им в развитието на военната и гражданска авиация още през 20-те години на ХХ век. Целият живот на генерал Стефанов доказва неоспоримо едно, че той е преди всичко “българофил”.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Подробно вж.: Чолаков, Г. Един априлец - свещеник Иван Златарски, В: Априлското въстание и българската православна църква, С., 1977, с. 243 - 250; Чолаков, Г. Един възрожденец от Златарица, В: Еленски сборник, С., 1968, с. 375 - 378.
  2. а б Чолаков, Г. Общественият живот в Златарица през Възраждането отразен в кондиката на църквата "Св. Никола", В: Златарица. Страници от многовековната й история, Велико Търново, 1999, с. 40-53
  3. Оригиналът е дарен и е в постоянната експозиция "Възраждане и учредително събрание" на ГИМ - Велико Търново.
  4. Възпоменателен сборник, 32 випуск на Военното на Н. В. Училище (1905 - 1912 - 1938), С., 1938, с. 104
  5. Пак там, с. 88
  6. Атестационна книжка, Сведение за капитан Стефанов Атанас през време на войните 1912, 1913 и 1915-1918 г., съставено на 1 май 1919 г., л. 9
  7. Писмо на Атанас Стефанов до баща му, Странджа, 31 декември 1912 г.
  8. Писмо на Атанса Стефанов до баща му, Чаталджа, 1 април 1913 г.
  9. Автобиография на Атанас Стефанов, частично запазаена, Дневник от 1940 г.
  10. Атестационна книжка, атестация на капитан Стефанов Атанас, от полковник Ковачев, 14 юни 1919 г., л. 10-11
  11. Писмо на Атанас Стефанов до майка му, 18 септември 1918 г.
  12. Писмо на Атанас Стефанов до баща му, 1 октомври 1918 г.
  13. ЦВА, ф. 1, оп. V, а.е. 588.
  14. Дневник на генерал-лейтенант Атанас Стефанов от 1944 г.
  15. Филов, Б. Дневник, С., 1990, с. 758.
  16. Писмо на Атанас Стефанов до майка му, София 8 септември 1944 г.
  17. Семерджиев, П. Народният съд в България 1944 - 1945, Ерусалим, 1997, с. 244 - 245.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  1. Възпоменателен сборник, 32 випуск на Военното на Н. В. Училище (1905 – 1912 – 1938 ), С., 1938, с. 104
  2. Генерал-лейтенант Атанас Стефанов (1891 – 1944), личен архив, Велико Търново, 2001, 358 с.
  3. Муривиев, К., Събития и хора, С., 1992, с. 330
  4. Офицерският корпус в България 1878 – 1944, т. 5, С., 1996, с. 250
  5. Семерджиев, П., Народният съд в България 1944 – 1945, Ерусалим, 1997, с. 244 – 245.
  6. Филов, Б., Дневник, С., 1990, с.758 – 759.
  7. Чолаков, Г., Един априлец – свещеник Иван Златарски, В: Априлското въстание и българската православна църква, С., 1977, с. 243 - 250
  8. Чолаков, Г., Един възрожденец от Златарица, В: Еленски сборник, С., 1968, с. 375 – 378.
  9. Чолакова, М., Балканската война през погледа на подпоручик Атанас Стефанов от Търново (писма от фронта), В: ГМСБ, кн. ХIХ, Велико Търново, 1993, с. 337 – 357.
  10. Чолакова, М., Участието на капитан Атанас Стефанов от Търново в Първата световна война, В: ГМСБ, кн. ХХ, Велико Търново, 1995, с. 413 – 427
  11. ЦВА, ф. 1, оп. V, а. е. 580, 588, 596.
Портал
Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България.
Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.