Атентат в църквата „Света Неделя“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Атентат в църквата „Света Неделя“

Църквата „Света Неделя“ след атентата, пощенска картичка
Местоположение църква „Света Неделя“, София
Дата 16 април 1925 г.
15:20 ч.
Цел цар Борис III
Оръжие бомба
Смъртни случаи 213
Ранени 500
Извършител БКП
Атентатори 6

Атентатът в църквата „Света Неделя“ е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света.

Извършен е на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“ в София. По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. Специалната цел на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III.

През 1999 г. е преиздадена фототипно книгата от преди Деветосептемврийския преврат, озагалавена Кървавиятъ Велики четвъртъкъ. Атентатъ въ храма "Св. Недьля". Делото Фридмань-Задгорски-Коевь-Грънчаровь-Петрини-Косовски и други. Книгата е издадена под наслов "Краят на една лъжа", предвид властващата и официализирана в продължение на повече от половин век теза за случилото се на този паметен ден в историята от българската марксическа историография и историографи. [1]

Обстановка в страната[редактиране | edit source]

След провала на Септемврийското въстание през 1923 година БКП е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924 г. БКП не изпълнява решението и продължава дейността си в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите ѝ. Набиращият сила ултраляв уклон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие. Към Централния комитет (ЦК) на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, организира малки терористични групи („шесторки“). Същевременно, полицията продължава относително успешно да унищожава нелегалната структура на БКП.[1]

През декември 1924 година група дейци на Военната организация вербува Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя“. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във ВО, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. Те се надяват по този начин да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия и да намалят натиска, оказван върху БКП от властите. Според историка Георги Марков, идеята е приета ентусиазирано от Станке Димитров, секретар на ЦК, който в началото на 1925 година я излага в срещи с Георги Димитров и Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна. Те не одобряват предложението, тъй като смятат, че подобно действие трябва да бъде предшествано от подготовка за мащабно въстание.[1]

Междувременно правителството засилва действията си срещу нелегалната БКП. На 11 февруари е арестуван, изтезаван и убит влиятелния функционер на софийската организация на БКП Вълчо Иванов, а малко след това на улицата са застреляни комунистическите депутати Тодор Страшимиров и Харалампи Стоянов. На 10 март е приета промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите — смъртна присъда се полага не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват. На 26 март е убит Яко Доросиев, ръководител на секцията по оперативната дейност към Военната организация на комунистическата партия.[1]

Засиленият натиск на полицията заплашва физическото оцеляване на лидерите на организацията и допълнително изнервят ръководителите на ВО. Намиращият се в чужбина Васил Коларов отново призовава ръководството към умереност, но те заявяват, че са готови да осъществят плана си и без одобрението на Коминтерна, чиято секция е БКП, и на ръководството в емиграция.[1]

Според съвременни оценки, решимостта на военното ръководство вероятно е насърчена от преките му връзки със съветското Главно политическо управление, което ги снабдява с пари и въоръжение.[1] Според историка Стойчо Грънчаров “големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталния взрив, идват от Комунистическия Интернационал[2]. Военното разузнаване помага за организиране и провеждане на въоръжена борба като за това в България са изпратени Х.И. Салнынь и И.Ц. Винаров. По непълни данни през Черно море от 1922 г. до януари 1925 г. за нелегалната военна организация на БКП, СССР прехвърля: 800 винтовки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 килограма взрив, а в тайни складове се намират още други 1600 винтовки, 200 револвера, 25 картечници, 2 000 ръчни гранати и взрива. Нелегално изпратеният военен разузнавач Христофор Интович Салнынь («Осип») инспектира партизанските отряди на БКП. За ръководене на Военната организация на БКП организирала атентата в "Св. Неделя" през 1925 г. от Съветския съюз в България е изпратен военният специалист, випускник на Военната академия на РККА и офицер от "Разведупра" на Червената Армия, Михаил Малхазович Чхеидзе.[3]

Извършване[редактиране | edit source]

Църквата след атентата

Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 година влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 kg експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 m, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.[1]

Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата „Света Неделя“, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. В 20 часа на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.[1]

Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.[1]

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.[1]

Жертви[редактиране | edit source]

Плоча в памет на жертвите, поставена на стената на църквата

При атентата в „Света Неделя“ загиват 134 души[4], други умират по-късно от раните си. Ранените са 500.

Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати ( д-р Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Хр. Цанев) и множество граждани, включително деца. По случайност, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Сред жертвите са:

Вижте още: Списък на убитите и ранените

Преки и непреки извършители[редактиране | edit source]

Военна организация (ВО) на БКП[редактиране | edit source]

Преки извършители[редактиране | edit source]

Преки последици[редактиране | edit source]

Част от организаторите на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров — успяват да избягат през Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Заговорниците се опитват да ликвидират своя съучастник Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания. Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като Янков е убит, докато се отбранява в къщата на свой съучастник, а Минков се самоубива преди да бъде заловен.[1]

Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена“ от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.[1]

Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема репресивни действия срещу крайната левица, известни като Априлски събития.

Малко след извършването на атентата, ЦК на БКП официално го обявява за „необмислено действие, гибелно за антифашисткото движение“,[5] като по-късно в комунистическата литература извършителите му са определяни като „леви сектанти“, действали срещу волята на партията.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е ж з и к л Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 222-228.
  2. Елена Стателова и Стойчо Грънчаров. История на нова България, 1878-1944, т. III, С. 1999, с. 421
  3. www.agentura.ru/library/mukasei.doc | Михаил Исаакович Мукасей, Елизавета Ивановна Мукасей, Разведчики-нелегалы , общ. ред. Залевской И.Ф. — М.; НП «Закон и порядок», 2004 стр.15
  4. Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история. // Посетен на 16 април 2010 г..
  5. Кратка Българска Енциклопедия, С., 1961, том 1, стр. 141

Източници[редактиране | edit source]

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Извършване[редактиране | edit source]