Балкански езиков съюз

Балканският езиков съюз обединява група езици от различни клонове на индоевропейските езици (албански, гръцки, романски и славянски), които споделят значително сходство във фонетико-фонологичен, морфосинтактичен, синтактичен, лексикален, словообразувателен и фразеологичен план. В състава на Балканския езиков съюз влизат албански, арумънски, български, гръцки, румънски и периферийно сръбски (т.нар. преходни говори /косовско-моравски говор и призренско-тимошки говор/, които се определят и за български), гагаузки и някои диалекти на турския език.

Приликите между балканските езици са забелязани още през 1829 г. от словенския езиковед Ерней Копитар. Понятието Балкански езиков съюз е въведено през 1958 г. от румънския езиковед Александру Росети.

Най-обобщено понятието Балкански езиков съюз включва общи черти в граматика, като:

• движение към аналитизъм;
• постпозитивен член;
• отстраняване на инфинитива;
• наличие на гласния звук "Ъ";
• образуване на категорията бъдеще време;
• антиципация на личното местоимение;
• особенности при образуването на числителните от 10 до 100;
• синтактически и фразеологически особености.

Характеристики на Балканския езиков съюз

За езиците от Балканския езиков съюз (албански, български, гръцки, румънски) е характерно:

• Опростяване на именното склонение.
• Сливане на дателен и родителен падеж (формите на единия падеж изпълняват функциите и на другия).
• Единство на падежните форми, показващи място и направление.
• Аналитични форми за изразяване на бъдеще време посредством спомагателен глагол или частица със значение „искам“. Това явление е характерно и за езици извън балканския езиков съюз, например английски език. Предполага се, че това явление се появява първо в гръцкия език в периода около 1 век сл. Хр. и се разпростира върху останалите езици. В български, албански и новогръцки език бъдеще време се образува с помощта на неизменяема частица, докато в румънски и сръбски език се използват всички лични форми на спомагателния глагол.
• Загуба на инфинитива и замяната му с лични глаголни форми в български и новогръцки. Това явление е характерно и за разговорния сръбски език и за турските диалекти в Шуменско.
• Наличие на задпоставен определителен член при съществителните имена в албански, арумънски, български и румънски. Това явление възниква вероятно под влияние на старобългарския език, защото отсъства от новогръцки, където определителният член е предпоставен. Предпоставен е и определителният член в старогръцкия.
• Аналитични форми за сравнителна степен при прилагателните имена.
• Удвояване на допълненията чрез кратките форми на личните местоимения.
• Употреба на кратките форми на дателния (в гръцки - на родителния) падеж на личните местоимения като притежателни.
• Множество прилики в строежа на изречението, които създават впечатлението за еднаква структура, осъществена с различна езикова материя (българска, гръцка, албанска или румънска).
• Обща лексика, словообразувателни модели и фразеологизми, например израза „за много години“: албански për shumë vjet, гръцки χρόνια πολλά, румънски la mulţi ani.

Обща лексика

В следствие на многовековен контакт балканските езици развиват система от общи понятия.

Обща лексика на балканските езици

Произход	албански	арумънски	български	гръцки	румънски	сръбски	турски
латински		masã	маса	-	masă		masa
латински	tullë		тухла	τούβλο	tuvlă		tuğla
латински	portokall	purdicale	портокал	πορτοκάλι	portocal		portakal
?		magar	магаре	-	măgar	магаре
?	kopil	copil	копеле	κοπέλι	copil	копиле
гръцки	livadhë	livadã	ливада	λειβάδι	livadă	ливада
гръцки	dhaskal	dascal	даскал	δάσκαλος	dascăl
гръцки	kuti	cutii	кутия	κουτί	cutie	кутија	kutu
славянски			рухо	ρούχο	rufă	рухо
славянски	çuka	ciucã	чука	τσούκα	ciucă	чука
турски	bojë	boi	боя	μπογιά	boia	боја	boya

Балкански фразеологизми

български	ще - не ще	за много години
албански	deshti - nuk deshti	për shumë vjet
арумънски	i vrei – i nu vrei	ti multsã-anj
гръцки	θέλει δε θέλει	χρόνια πολλά
румънски	vrea nu vrea	la mulţi ani
сръбски	хтео - не хтео
турски	ister istemez

Анализи

Копитар смята, че тези общи черти произтичат от езиците на древните траки и илири. Сандфелд-Йенсен търси като причина за общото в балканските езици гръцкия, но той е периферен, слабо повлиян и слабо влияещ, липсват му някои важни черти, като постпозиционния определителен член и стремежът към аналитизъм, а и тезата на Копитар се обуславя от факта, че в повечето от общите особености на езиците от Балканския езиков съюз не могат да бъдат намерени в славянския и гръцкия езици. Георг Солта предполага, че общите черти се дължат на латинския език от времето на римското владичество на Балканите, но твърде малко от посочените по-горе особености могат да се намерят в латинския и другите романски езици, с изключение на румънския оформил се твърде късно в сравнение с българския и гръцкия.

Появата на Балканския езиков съюз е тясно свързана с формирането на балканските езици – български, румънски, и албански, в чийто произход също има много неясноти. Това се вижда например от начина на обяснение на няколкото десетки общи думи-изоглоси с древен произход в езика на албанците и румънците. Тъй като тези езици днес са териториално силно разделени, предполага се че в миналото те са били в пряк физически контакт помежду си.

Финландският езиковед Линдстедт въвежда през 2000г. количествена мярка, т.н. “балканизиращ фактор”, описваща степента на притежание на общите балкански признаци и изчислява, че македонския диалект нa българския език има най-висок “балканизиращ фактор” около 12 с други думи, в българския език трябва да се търсят причините за появата на Балканския езиков съюз.

Първият език на българите, прабългарския, се е говорил в продължание на няколко века на територията на днешна България, Македония, Румъния и Албания, т.е. точно там, където почти по същото време започва да се формира Балканския езиков съюз.

По време на отслабване на славянизиращата роля на църквата (византийското и турско владичество), "простонародните" елементи на българския език надделяват и оформят вида на средновековния говорим български. Така, че може обосновано да се предположи, че езикът, послужил като еталон за формиране на Балканския езиков съюз е езикът на най-ранните трако-илири, доколкото са оцелели, и на ирано-българите и другите сродни с тях народи, заселили се по Балканския полуостров.

От всички балкански народи, само българите, албанците и румънците имат задпоставена членна форма както за съществителните, така и за прилагателните имена. При гърците също има членна форма от древни времена, но тя е предпоставена. Възможността задпоставеният определителен член в българския език е възникнал на славянска основа под влияние на околните народи – власи и албанци, които също днес имат определителен член е трудно допустима защото нито румънските и нито албанците са били доминиращ политически, културно, стопански или демогафски балканите народ, те не се еманципират държавно чак до съвременната епоха, и се дефинират народностно и утвърждават езиково много по-късно - около периода на господството на османо-турците над Балканския полуостров, затова тяхното влияние върху историческото развитие на българския език не може да бъде надценявано, вярно е точно обратното влиянието на българският върху тях има причини да е съществено. Това, че в средновековната българска литература членната форма не е използвана, въпреки че в огромната си част е преводна от гръцки език, в който има членна форма, не е вярно тъй като в Зографското евангелие, Супрасълския сборник и Асеманиевото евангелие има примери за употребена членна форма (рабътъ, дьньтъ, отрокътъ, оученикотъ), което доказва че тя е съществувала в живия говор на българите още в началото на българската държавност, а не е дошла от съвсем различната гръцка. Най-вероятната възможност е, че определителният член е ранно-българско или тракийско явление и посредством мощното демографско и културно влияние върху останалото население в българския държавно-културен ареал е усвоен и се е развил и в езиците на другите балкански народи като съвременните румънци и албанци.