Балкански съюз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Балкански съюз.
Български войски, 1912

Балканският съюз е антиосманска военна коалиция, формирана в навечерието на Балканската война от България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Технически съюзът е оформен с двустранни договори на България със Сърбия (29 февруари 1912) и Гърция (16 май 1912), с които се солидаризира и Черна гора. През октомври 1912 съюзниците повеждат бойни действия срещу Османската империя и бързо завоюват почти всичките ѝ европейски владения. Неразрешените териториални противоречия обаче пораждат напрежение помежду им, което се засилва още след първите военни успехи. Балканският съюз се разпада окончателно с избухването на Междусъюзническата война през юни 1913.

Създаване на Балканския съюз[редактиране | редактиране на кода]

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Отслабването на Османската империя през XIX век води до появата на независими национални държави върху части от бившите ѝ владения на Балканите. Тези държави – Сърбия, Гърция и България, се борят да придобият нови територии от империята, за да си осигурят национално обединение и икономически просперитет. Поотделно обаче те нямат сили да постигнат успех (сърбите търпят поражение в Сръбско-турската война през 1876, а гърците – в Гръцко-турската война от 1897, като последните я губят за месец и 2 дни и дори им са отнети територии в Тесалия).[1] Допълнителна пречка е Берлинският договор, с който големите европейски държави (Русия, Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция и Италия) гарантират териториалното статукво, създало се на Балканския полуостров след Руско-турската война от 1877-1878.

Сериозен опит за антиосманска коалиция – така нареченият Първи балкански съюз, е направен още през 60-те години на XIX век по инициатива на сръбския княз Михаил Обренович.[2] След възстановяването на българската държава (1878) Белград и Атина са принудени да съобразяват с нея плановете си за териториално разширение. В началото на 90-те години гръцкият политик Харилаос Трикупис се опитва да обедини Гърция, Сърбия, България и Румъния в съюз срещу Османската империя, но планът му за подялба на Македония е отхвърлен от кабинета на Стефан Стамболов, дори уведомил Високата порта за предложението на следващия ден след като Трикупис напуска България. Сходни предложения от сръбска и гръцка страна са отхвърлени от България през 1897.[3]

В първите години на XX век противоречията между България, Сърбия и Гърция по македонския въпрос се изострят. Белград има претенции за т. нар. „Стара Сърбия“ (Косово и Северна Македония, някогашни средища на царството на Стефан Душан), а Атина – не само към земите с етническо гръцко население (Епир, част от Южна и беломорските градове на Македония), но и към общините, подопечни на Цариградската патриаршия. Всяка от двете страни развива въоръжена пропаганда, за да прокара влиянието си в районите, които иска да присъедини (виж статиите Гръцка въоръжена пропаганда в Македония и Сръбска въоръжена пропаганда в Македония) и това води до скрит сблъсък с България, която поддържа четите на ВМОРО.[4]

Наченки[редактиране | редактиране на кода]

 Вижте също: Балканска криза (1908-1909)

Към 1904-1907 в международната обстановка в Европа настъпва промяна, която води до политическа дестабилизация на Балканите. В този период страните-гаранти на статуквото в региона се разделят на два враждуващи военно-политически блока – Централните сили (Германия и Австро-Унгария) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз. От своя страна, Централните сили поддържат Османската империя.[5]

Първия тласък за създаването на Балканския съюз дава анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария от 23 септември 1908. Под заплахата от военен конфликт с австро-унгарците и Германия, Русия е принудена да признае анексията без да добие компенсации за себе си и за съюзниците си Сърбия и Черна гора.[6] Понеже руската армия все още не е подготвена за война с Централните сили, Санкт Петербург се заема да създаде съюз между балканските държави, който да възпрепятства по-нататъшното разширение на Австро-Унгария в региона. Сърбия, която е пряко застрашена от промяната в териториалното статукво, търси подкрепа последователно от Османската империя и България. Проектът за сръбско-османски договор се проваля, тъй като в началото на 1909 османското правителство постига споразумение с Виена по босненския въпрос.[6] Балканската криза, предизвикана от обявяването на независимостта на България и анексията на Босна и Херцеговина, завършва негативно и за Гърция. Под натиска на Великите сили гръцкото правителство се отказва временно от намеренията си да присъедини автономния остров Крит, въпреки че критският парламент отхвърля османския суверенитет и се обявява за съединение с Гърция (вижте Критски въстания).[7]

Подновяването на гоненията срещу българите в Македония (прекъснали за кратък период след Младотурската революция, с цел революционните организации да бъдат примамени да се легализират, и така да бъдат впоследствие унищожени), готвените от младотурците насилствена османизация и/или геноцид над нетурските народности в империята[8] и неуспешните опити за прекратяването на гоненията над българите чрез дипломатическо въздействие върху Цариград принуждават България също да търси съюз със Сърбия и Русия.[9] В продължение на близо три години (до есента на 1911) преговорите са безуспешни по няколко причини. Една от тях е, че правителството на Александър Малинов, а на първо време и правителството на Иван Евстратиев Гешов, отхвърлят сръбските претенции за Северозападна Македония. Сръбското правителство иска да получи Скопие, Велес, Прилеп и Охрид като коридор към излаз на Адриатическо море.[10] В този спор Русия застава на страната на Сърбия, в която вижда пряка преграда за австро-унгарската експанзия. Основната цел на България – война за освобождаване на Македония и Одринско, не съвпада с желанието на руската дипломация за запазване на териториалната цялост на Османската империя. Санкт Петербург настоява бъдещият съюз да има строго отбранителен характер и затова отказва да даде гаранции срещу румънско нападение, въпреки предупрежденията на Румъния, че няма да допусне разширение на България без отстъпки от българска страна.[11]

Съюзни договори[редактиране | редактиране на кода]

„Спорната зона“ в Македония (карта на френски език)

Правителствената смяна в София, терористичните акции на ВМОРО в Македония (т. нар. „магарешки атентати“) и началото на Итало-турската война за Либия водят до пробив в сръбско-българските преговори през 1911 г. През март на власт в България идва кабинетът на Гешов, съставен от две крайно русофилски партии – Народната и Прогресивно-либералната. Под руско влияние новото правителство подновява преговорите с Белград.[12] Италианското нападение срещу Османската империя през септември създава благоприятна възможност за военно решение на спора на Балканите. В стремежа си да ускори преговорите със сърбите правителството на Гешов за пръв път допуска подялба на Македония между България и Сърбия.[13] Бомбен атентат в Щип през ноември 1911 г. предизвиква погром над местните българи с десетки загинали и стотици ранени, което засилва обществения натиск върху българското правителство да защити сънародниците си в Македония. (Същия ефект имат атентатът и клането в Кочани през юли 1912 г.)[14]

На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват военен съюз, насочен срещу Австро-Унгария, Румъния и Османската империя. В тайно приложение към договора двете страни си разпределят териториалните завоевания от предстоящата война срещу турците. В Северозападна Македония е очертана спорна зона. Решението на кого ще принадлежи тя е оставено на руския император като арбитър между София и Белград. Българо-сръбското споразумение е последвано от интензивни преговори между България и Гърция с британско посредничество. За сближението между двете страни допринася преследването на българи и гърци в Османската империя от страна на младотурския режим. На 16 май министър-председателят Иван Евстратиев Гешов и гръцкият пълномощен министър в София Димитриос Панас подписват съюзен договор срещу Османската империя. Договорът оставя неуреден спора между двете страни за властта над Южна Македония и Солун.[15]

През август 1912 г. е сключена българо-черногорска спогодба, с която Черна гора се съгласява да започне бойните действия преди останалите съюзници и в замяна на това получава парична помощ от България.[16] Балканският съюз е оформен окончателно на 23 септември със споразумение между Черна гора и Сърбия.[17]

Съюзът в действие[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Балканска война

Разпадане на Балканския съюз[редактиране | редактиране на кода]

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците.[18] Сърбия настоява да запази в свое владение всички територии, завзети от войските ѝ, в т. ч. Скопие, Прилеп, Велес и Охрид. На свой ред, българите искат буквално прилагане на договора от 29 февруари 1912 г. и арбитраж на Русия. България влиза в конфликт и с Гърция заради Солун, остров Тасос, Корча, Воден и Лерин, които са превзети от гръцки войски в началото на Балканската война.[19] През февруари 1913 г. се стига до въоръжен конфликт между българи и гърци при Нигрита.[20] Еднакво застрашени от българските претенции, на 22 април 1913 г. сърби и гърци сключват таен протокол за отбранителен съюз, който е оформен окончателно няколко седмици по-късно.[21] В началото на май българското командване прехвърля големи войскови части (2-ра армия) от поречието на Марица към долното течение на Струма за офанзива към Солун. На 9-10 май край река Ангиста (до Сяр) се води ново сражение между български и гръцки войски (вижте бой при Ангиста).[22] На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на новото статукво. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Междусъюзническата война (Втората балканска война).[23]

Цитирани изследвания[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Саздов, Лалков, стр. 274
  2. ↑ Stavrianos, стр. 395-396
  3. ↑ Марков (2011), стр. 84-85, 94-95
  4. ↑ Елдъров, стр. 3-5 Архив на оригинала от 2008-05-09 в Wayback Machine.
  5. ↑ Саздов, Лалков, стр. 273-275
  6. ↑ а б Стр. Димитров, стр. 300-304
  7. ↑ Стр. Димитров, стр. 302-303
  8. ↑ Величков, Йордан. Векът на престъпните безумия (1912 - 2012 г.) : Равносметката на едно провалено столетие. София, Издателство „Захарий Стоянов“, Македонски научен институт, 2016. ISBN 9789540909394. с. 57.
  9. ↑ Стателова, стр. 409-410, 422-423
  10. ↑ Стателова, стр. 407-408
  11. ↑ Стателова, стр. 410-413
  12. ↑ Стателова, стр. 419-421
  13. ↑ Стателова, стр. 426-427
  14. ↑ Елдъров, стр. 5-7 Архив на оригинала от 2008-05-09 в Wayback Machine.
  15. ↑ Стателова, стр. 434-438
  16. ↑ Стателова, стр. 442-443
  17. ↑ Stavrianos, стр. 533
  18. ↑ Саздов, Лалков, стр. 276, 290
  19. ↑ Стр. Димитров, стр. 339-341
  20. ↑ Марков, 3.2.
  21. ↑ Саздов, Лалков, стр. 289
  22. ↑ Марков, 4.4. Лондонският договор за мир
  23. ↑ Стр. Димитров, стр. 344-346
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Балкански_съюз&oldid=11790090“.