Банкова карта

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Пример за две кредитни карти
Пример на типична дебитна карта с реквизити:
  1. Лого на банката-издател
  2. Електронен чип
  3. Холограма
  4. Номер на картата
  5. Лого на бранда на картата
  6. Дата на валидност
  7. Име на картодържателя

Банкова карта е карта, която картодържателят може да използва, а търговецът да приема за плащане на покупка, услуга или погасяване на дълг.

На пазара са разпространени различни типове карти, но те притежават няколко общи признака. Изработени са от пластмаса с размери 85.60 × 53.98 mm, според стандарта ISO/IEC 7810 ID-1. Върху тях са гравирани обикновено името на картодържателя и банков номер според стандарта ISO/IEC 7812.

История[редактиране | edit source]

Концепцията за плащане с карта е разработена още в утопичния роман „Поглед назад: 2000-1887 г.“ от Едуард Белами, излязъл през 1888 г.[1]. Първите истински кредитни карти се зараждат през 20 век благодарение на автомобила. За да улеснят шофьорите при покупка на бензин, масло, поправки (които тогава са били чести) и да си осигурят лоялността на клиента петролните компании започват да издават свои крати, с които могат да се платят всички продукти на компанията в съответния магазин. Следват ги големите универсални магазини. Първата разплащателна карта в модерния смисъл на думата е издадена през 1950 г. от Дайнърс Клъб с цел заплащане на разходите в престижни ресторанти и представлява правоъгълно картонче, от едната страна с името на притежателя, а от другата -списък на заведенията, участващи в програмата[1].

През 1958-59 г. компанията Американ Експрес, която вече си е извоювала име с издаване на пътнически чекове, издава първите си разплащателни карти от пластмаса, предназначени за пътуващи бизнесмени. Банките започват да осъзнават конкуренцията на тези нови небанкови институции и Банк ъф Америка през 1958 издава „Банкамерикард“ - първата разновидност на карта, свързана с банка, която бързо става най-популярната в САЩ. Скоро и други по-малки банки се присъединяват към нейната система. През 1977 г. името на картата е променено на по-краткото „Виза“. Към средата на 90-те години „Виза“ вече е най-широко разпространената кредитна система в цял свят, с над 400 милиона карти, валидни в 12 милиона обекта[1].

Банковите карти предлагат един много по-ефективен начин на пренасяне на пари; по същество те са значително подобрена версия на пощенския дилижанс от миналото, при която конете са заменени от компютри и телефонни линии[1].

Типове[редактиране | edit source]

Обикновено банковата карта е свързана с банкова сметка, принадлежаща на картодържателя. Тази сметка може да е от най-различен вид. Например най-популярни са следните банкови карти:

Кредитна[редактиране | edit source]

При тази карта издателят (финансовата институция) е създал предварително кредитна линия за клиента си картодържател, от която той може да тегли (т.е. да заема) за да извърши плащане в търговски обект или пък да получи пари в брой (на английски: cash advance).

Дебитна[редактиране | edit source]

Покупка с дебитна карта

При дебитната карта средствата се изтеглят директно от банковата сметка на картодържателя или, ако тя позволява предварително зареждане със средства, директно от картата до изчерпване на средствата.

Използването на дебитни карти е широко разпространено и измества в исторически план ползването на чекове. С тях може да се изтеглят пари в брой от банкомат, а някои търговци предлагат и услугата пари в брой при плащане на техните каси (на английски: cashback/cashout)

Смарт карта[редактиране | edit source]

През 70-те и 80-те години банковите карти се изработват с магнитна лента, която съдържа информация, но не може тя самата да обработва информация. Технологическото им усъвършенстване е смарт картата с памет и чип, който може да обработва информация.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г Уедърфорд, Джак. История на парите. Обсидиан, 2001. ISBN 954-769-003-5. с. 286-290.