Берлински договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Карта на териториалните промени, направени от Берлинския конгрес

Берлинският договор е международен договор, подписан на 1 / 13 юли 1878 г. в Берлин. Урежда промените в положението на Османската империя след Руско-турската война (1877-1878). Заключителен документ на започналия на 1 / 13 юни 1878 г. Берлински конгрес.

Състои се от 64 члена. Унищожава разпоредбите на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя. Санстефанският договор между Русия и Султана предвижда да се възстанови Българската държава на широка етническа територия. Дава и теоретична независимост под протекцията на Русия и намаляването на европейска Турция до тясна ивица територия. Великите сили не позволява това да се случи. Целта е да не се позволи на Русия да разшири сферата си на влияние до Средиземно море. Великобритания, Австро-Унгария и Германия се намесват и свикват Берлинския конгрес. Възстановяват голяма част от Османската империя и остават малки, слаби буферни държави на Балканския полуостров.

В резултат, в последвалите години стотици хиляди губят живота си в преследване на погребани национални въжделения в балканските войни или биват прокудени от родните си места, а в годините до пълно освобождение, милиони живеят под терора и произвола на Османската империя.

Берлинският договор става основа не само за международното положение на Балканите през следващите три десетилетия, а и стои в основата на повечето политически и човешки проблеми на Балканите и до ден днешен. Балканите се превръщат във възел от международни противоречия. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия ( 6 септември 1885 ). Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция.

Въпреки всички усилия, идеите на Берлинския договор съпътстват политиката относно Балканите и до днес.

Предистория[редактиране | edit source]

Constantinople conference.png
Bulgaria after Congress of Berlin in 1878.png
Териториите, отредени на България според Цариградската конференция в края на 1876 (горе), Санстефанския и Берлинския договор (долу)

Санстефанският договор слага край на османското владичество и дава началото на Княжество България. Датата трети март е формализирана от парламента като дата за национален празник на България. След като на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Великите сили ограничават териториите на българската държава, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред. Опитите за постигане на този идеал водят до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, Балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата и Втората световна война.

Границите на България съгласно Санстефанския договор се отличават от тези на двете български автономни области, предвидени от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 г. Според договора бъдещото българско княжество получава значителна част от Егейска Македония, но губи Нишко и Северна Добруджа. Така започналото разделяне на земите, международно признати за български от Цариградската конференция, продължава с даването на нови части от Поморавието и Добруджа на други балкански страни с Берлинския договор.

Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори. С него се появява т.нар. добруджански въпрос в българския национален въпрос. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ стремежи към Южна Добруджа. Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от част от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България.

Клаузи[редактиране | edit source]

Териториални[редактиране | edit source]

Берлинският договор свива територията на българското княжество, предвидена в Сан Стефано, в земите между Дунав и Стара планина и дотогавашния софийски санджак. Между Стара планина и Родопите се обособява автономна област Източна Румелия, а Македония, Източна Тракия и Западна Тракия остават под пряката власт на султана.[1] Сърбия запазва завладяното през войната Южно Поморавие с градовете Ниш, Пирот и Враня.[2] Черна гора също се уголемява териториално, но придобивките ѝ на адриатическия бряг са поставени под австро-унгарски контрол. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина, както и Новопазарският санджак[3]. Северна Добруджа е предоставена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, отнета ѝ в полза на Русия. Русия се разширява и в Кавказ с градовете Батуми и Карс. Договорът изисква от Османската империя да приложи и видоизмени устава за ограничена автономия на Крит. Великобритания узаконява правото си да окупира Кипър.

Политическо устройство на Балканите[редактиране | edit source]

Разделена България след Берлинския конгрес; литография на Николай Павлович

Берлинският договор дава пълна независимост на Сърбия, Румъния и Черна гора, но ги задължава да поемат част от държавния дълг на Османската империя.[1] Договорът запазва в общи линии статута на Княжество България, регламентиран от Санстефанския договор. Срокът на временното руско управление се намалява от две години на девет месеца. Българският княз трябва да бъде избран от народа със съгласието на Великите сили и Османската империя и условието, че не бива да бъде представител на някоя от европейските управляващи династии. За управлението на Княжеството се предвижда Органически устав (Конституция), изработен от събрание на местни първенци. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да ѝ плаща ежегоден данък, но има собствено правителство и войска, а османската армия няма право да навлиза в нейната територия. За България остават в сила част от капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя до началото на руско-турската война.[1]

Автономията на Източна Румелия е по-ограничена. Областта се управлява от главен управител, назначаван от Високата порта и одобряван от Великите сили с петгодишен мандат. Държавното устройство на областта трябва да бъде уредено от европейска комисия.[1] За Македония и тракийските земи извън Източна Румелия Берлинският договор предвижда административна автономия по критския модел.[1]

Участници[редактиране | edit source]

Съдбата на България е решена без нито един българин. Методий Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия обръща публично внимание на подготвяните от Англия и Австро-Унгария несправедливости спрямо българския народ и организира подписки от всички земи, които да бъдат занесени до Берлинския конгрес. В Македония подписките са организирани от Шапкарев, а в Пловдив от самия Методий. Шапкарев поверява адресите от Македония на велешкия търговец Весов, който ги предава в руското посолство. Пловдивските адреси също попадат в руското посолство, след като Костаки Пеев съобщава на руските власти за събраните подписки. Подписките обаче не получават гласност и нито един български представител не отива и не присъства на конгреса[4].

Участници, решили съдбата на България, са :

Забележимо групиране по интереси и на конгреса
1. Хайнрих Карл фон Хаймерле (Австро-Унгария). 2. Алойс Граф Кароли (Австро-Унгария). 3. Едуардо до Лоней (Италия). 4. Александър Горчаков (Русия). 5. Уилиям Анри Уадингтон (Франция). 6. Бенджамин Дизраели (Англия). 7. Йозеф Мария фон Радовиц (представител, Германия). 8. Хлодвиг цу Хохенлое-Шилингсфюрст (Германия). 9. Луиджи Корти (Италия). 10. де Мун (протоколант, Франция). 11.Сен Валие (Франция). 12. Пол Депри (Франция). 13.Барон д'Убри (Русия). 14. Андраши (Австро-Унгария). 15. Лотар Бухер (Германия) 16. Ото фон Бисмарк (Германия) 17. Пьотър Шувалов (Русия) 18. Бернхард Ернст фон Бюлов (Германия) 19. Фридрих фон Холщайн (Германия) 20. Мориц Буш (германски публицист) 21. Херберт Бисмарк (секретар на баща си) 22. Садуллах бей (Османска империя) 23. Одо Ръсел (Великобритания) 24. Роберт Гаскойн-Сесил (Великобритания). 25. Александър-паша Каратеодори (Османска империя) 26. Мехмед паша (Османска империя)

Оценки за Берлинския договор[редактиране | edit source]

Илюстрация към издание на британска патриотична песен, изобразяваща Русия като мечка, а Великобритания като разгневен лъв (1878)[5]

По силата на Берлинския договор българските територии, установени от Цариградската конференция от 1876 г., са разделени на 7 части: васалното Княжество България, автономната провинция Източна Румелия, Северна Добруджа (предадена на Румъния), Македония, Източна Тракия и Западна Тракия (които запазват статуса си на интегрална част от Османската империя), и Западните покрайнинин (предадена на Сърбия). Това предизвиква силно недоволство сред българите. До голяма степен предопределя политиката на България през следващите десетилетия, насочена към обединение на териториите, населени с българи, но останали извън държавните граници.

Подписването на Берлинския договор предизвиква и силни отрицателни реакции на общественото мнение в Русия, особено на славянофилските кръгове. Те смятат, че Русия получава твърде малко отстъпки срещу тежките финансови и човешки загуби по време на Руско-турската война (1877-1878). От друга страна с равноправното си участие на Берлинския конгрес Русия утвърждава присъствието си на европейската дипломатическа сцена, постигнато с Цариградската конференция, след провала си в Кримската война през 1856 г.

Според британския историк А.Тейлър "Ако договорът от Сан Стефано се беше запазил, Османската империя и Австро-Унгария са щели да оцелеят до днешни дни. Британците, освен Дизраели в най-смелите си мечти, са очаквали по-малко и са били по-малко разочаровани. Салисбъри написва в края на 1878 г.: "Трябва отново да установим неустойчиво турско управление на южните Балкани. Въпреки, че това е чисто отлагане на края. Няма вече останал живец там".

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в г д Българските държавни институции 1879-1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 14-15.
  2. Берлински договор, член 36 (Электронная библиотека Исторического факультета МГУ им. М.В.Ломоносова (достъп 3.6.2008).
  3. Берлински договор, член 25
  4. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Захарий Стоянов, 2004. ISBN 978-954-739-303-5.
  5. The Lion's Roused At Last
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за