Бийтълс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„Бийтълс“
(The Beatles)
The Fabs.JPG
Информация
Създадена Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия Ливърпул Великобритания
Стил рокендрол
Активни години 1960–1970
Музикален издател Парлофон, Кепитъл, Епъл, Ви-Джей, Полидор
Членове Джон Ленън (1960-1970)
Пол Маккартни (1960-1970)
Джордж Харисън (1960-1970)
Ринго Стар (1962-1970)
Пийт Бест (1960-1962)
Стюарт Сътклиф (1960-1961)
„Бийтълс“
(The Beatles)
в Общомедия

Бийтълс (на английски: The Beatles) е британска рок група от Ливърпул, създадена в края на 50-те.[1] Признати са за най-иновативните и популярни изпълнители в историята на поп музиката. Те са едни от символите на 60-те,[2] в които доминира тяхната авангардна музика, начин на поведение и стил на обличане, поставяйки началото на нови модни тенденции. Нейни членове са Джон Ленън (1940-1980), Джордж Харисън (1943-2001), Пол Маккартни (1942) и Ринго Стар (1940). Имат продадени над 1.3 милиарда албума. През 2004, списанието Ролинг Стоун (Rolling Stone Magazine) поставя Бийтълс на първо място в списъка си на 100-те най-добри изпълнители на всички времена.[3]

История на групата[редактиране | edit source]

Основаване[редактиране | edit source]

През март 1957 г. шестнадесетгодишния Джон Ленън сформира скифъл група, заедно с още няколко приятели от училището Куори Бенк.[4] Първоначално се наричат Blackjacks, но след като разбират, че има друга банда с такова име се прекръстват на Куоримен (на английски: The Quarrymen, в превод: Хората от Куори).[5] На 6 юли същата година един от членовете на състава запознава Пол Маккартни с Ленън. Няколко дни по-късно Пол се включва в групата.[6] На 6 февруари 1958 година Джордж е поканен да гледа изпълнения на Куоримен[7] и след прослушване през март е приет за соло китарист.[8][9]

През този период и Ленън, и Маккартни свирят на ритъм китара. След като Колин Хантън, първоначалният барабанист на Куоримен, напуска групата през 1959 година, на ударните се изреждат голям брой музиканти. Приятелят на Ленън Стюарт Сътклиф се включва като бас китарист през януари 1960 година.[10]

Започвайки с Куоримен, групата сменя неколкократно името си, като преминава през Джони и Муундогс (Johnny and the Moondogs) и Лонг Джон и Бийтълс (Long John and The Beetles). Сътклиф предлага името Бийтълс (The Beetles), в памет на загиналия Бъди Холи и неговата група Крикетс (The Crickets). През 1960 година групата окончателно приема името Бийтълс (The Beatles). По идея на Джон Ленън името става Beatles за да се отбележи бийт (beat) музиката, която групата изпълнява.

Ранни години[редактиране | edit source]

Индра Клуб, където Бийтълс свирят след пристигането си в Хамбург (снимка от 2007 година)

След като неофициалният мениджър на групата Алън Уилямс успява да им уреди договор за участие с клуб в Хамбург, Западна Германия, за тях става належащо да си намерят барабанист[11] и на 12 август 1960 година те канят Пийт Бест да се присъедини към групата.[12] Четири дни по-късно Бийтълс заминават за Хамбург, където свирят 48 вечери в Индра Клуб и за кратко в Кайзеркелер. След това те прекратяват договора си със собственика на тези клубове Бруно Кошминдер и се преместват в конкурентния Топ Тен Клуб.[13] Кошминдер съобщава на властите, че Джордж Харисън е прекалено малък, за да работи, и на 21 ноември той е депортиран от Западна Германия.[13] Седмица по-късно Маккартни и Бест са арестувани за палеж, след което също са депортирани.[14] Ленън се връща в Ливърпул в средата на декември, а Сътклиф остава в Хамбург с германската си годеница Астрид Кирхер. Групата свири отново заедно на 17 декември в Касба Кофи Клъб в Ливърпул, като Сътклиф е заместван от Час Нюби.[15]

Бийтълс се връщат в Хамбург през април 1961 година и отново свирят в Топ Тен Клуб. Те са наети от певеца Тони Шеридан, работещ в същия клуб, за да свирят като поддържаща група в поредица негови записи в Западна Германия.[16] След първите записи на 22 юни, продуцентът му Берт Кемпферт сключва договор и с Бийтълс. На 31 октомври Полидор Рекърдс издава от името на Тони Шеридан и Бийт Брадърс сингъла „My Bonnie“, който влиза в западногерманските класации.[17] Когато групата се завръща в Ливърпул, Стюарт Сътклиф решава да остане в Хамбург с Астрид Кирхер,[18] поради което Пол Маккартни с нежелание поема бас китарата.[19] След като Брайън Ъпстейн става мениджър на групата през януари 1962 година, Кемпферт се съгласява да ги освободи от договора им с Полидор. Компанията Дека Рекърдс отказва да работи с тях и те сключват договор с продуцента Джордж Мартин от Парлофон.[20][21] При завръщането на Бийтълс в Хамбург те са посрещнати от трагична новина — на 10 април Стю Сътклиф умира от мозъчен кръвоизлив.[22][23]

След първите записи на Бийтълс в студиото Аби Роуд Джордж Мартин се оплаква на Ъпстейн от свиренето на барабаниста Бест и предлага групата да използва студиен музикант на ударните инструменти.[24] Бест е освободен от групата и мястото му заема Ринго Стар. Дотогава той участва в групата Рори Сторм и Хърикейнс, като е свирил и с Бийтълс, замествайки Бест, когато той е болен.[25] Мартин все пак наема барабаниста Анди Уайт за една сесия[26] и той свири в песните „Love Me Do“ и „P.S. I Love You“. През октомври 1962 година излиза сингълът „Love Me Do“, който се качва до 17-то място в класациите във Великобритания.[27] През ноември групата записва втория си сингъл, „Please Please Me“, последван от телевизионния им дебют, изпълнение на живо в програмата за регионални новини „People and Places“.[28] С нарастването на популярността им във Великобритания, Бийтълс са обсипани с хвалебствия, предвещаващи предстоящата Бийтълмания. Последните им изяви в Хамбург са през ноември и декември 1962 година. За малко повече от година и половина там те имат изпълнения през 270 вечери.[29]

Бийтълмания и турнета[редактиране | edit source]

Популярност във Великобритания, „Please Please Me“ и „With The Beatles“[редактиране | edit source]

Веднага след умерения успех на „Love Me Do“ сингълът „Please Please Me“ е по-успешен и достига второ място в британската класация след издаването си през януари 1963 година. Джордж Мартин първоначално възнамерява да запише дебютния албум на групата на живо в Кавърн Клъб, но не одобрява акустиката му[30] и решава да направи записите в студиото Аби Роуд. Включени са десет песни, характерни за репертоара на Бийтълс по това време, както и четирите, издавани преди това като сингли.[30]

Издаден през март 1963 година, албумът „Please Please Me“ достига първо място в британската класация. С това поставя началото на поредица, включваща единадесет от дванадесетте студийни албума на Бийтълс, които стават първи във Великобритания. Третият сингъл на групата, „From Me to You“, излиза през април и също оглавява класацията, като с него започва почти непрекъсвана поредица от седемнадесет сингъла, достигнали първо място, при общо осемнадесет през следващите шест години. Четвъртият сингъл, издаденият през август „She Loves You“, става най-бързо продаваният сингъл във Великобритания дотогава, като за по-малко от четири седмици са продадени 750 хиляди копия.[31] Това е и първият им сингъл, продаден в повече от 1 милион копия, и най-продаваният запис във Великобритания до 1978 година, когато е надминат от „Mull of Kintyre“ на групата на Пол Макартни Уингс.[32]

Емблема на Бийтълс

През 1963 година се появява и известната емблема на Бийтълс с удължената буква "T", нарисувана от дизайнера и продавач на музикални инструменти Айвър Арбитър. Тя е използвана за първи път на бас барабан, закупен от Ъпстейн и Ринго Стар от магазина на Арбитър в Лондон.[33][34] През първата половина на годината групата прави три турнета във Великобритания — четириседмично турне през февруари и две триседмични турнета през март и май-юни. С нарастването на популярността на Бийтълс се появява и френетичното поклонничество пред групата, станало известно като Бийтълмания. Макар и да не са обявявани за водещи музиканти в турнетата, те засенчват останалите изпълнители, сред които утвърдени американски изпълнители, като Томи Роу, Крис Монтес и Рой Орбисън.[35] Изпълненията им навсякъде, по време на турнетата и на множеството еднократни участия из цялата страна, са посрещани с бурен ентусиазъм от крещящи тълпи почитатели.[36] В някои случаи полицията решава да използва водни струи за разпръскване на тълпите, а в Парламента се провеждат дебати във връзка с хилядите полицаи, подложени на риск, за да защитават групата.[37] В края на октомври петдневно турне в Швеция става първото участие на групата в чужбина след престоя им в Хамбург.[38] При завръщането си в Лондон те са посрещнати на летище „Хийтроу“ от силен дъжд, хилядна тълпа почитатели и десетки представители на медиите.[39] На следващия ден те започват ново британско турне, което трябва да продължи 6 седмици, като вече групата е безспорния водещ изпълнител.[35]

По това време албумът „Please Please Me“ все още оглавява класацията. Той запазва първото си място в продължение на 30 седмици и е изместен от него от следващия албум на Бийтълс, „With The Beatles“, който от своя страна оглавява класацията 21 седмици. Новият албум е записан между юли и октомври и използва в по-голяма степен студийна техника от замисления като записан на живо „Please Please Me“. В противоречие с обичайната практика, „With The Beatles“ е издаден в края на ноември малко преди сингъла „I Want to Hold Your Hand“, който от своя страна не е включен в албума, за да бъдат увеличени продажбите му.[40] Албумът привлича вниманието на утвърдени музикални критици, като Уилям Ман, който дори обявява Ленън и Маккартни за „най-изявените английски композитори на 1963 година“.[40] Той публикува във вестник Таймс поредица от статии с подробни анализи на музиката на Бийтълс.[41] „With The Beatles“ става вторият албум в историята на британските класации, от който са продадени един милион копия, като предишният подобен случай е с музиката от филма „Южен Пасифик“ от 1958 година.[42]

Британската инвазия в Съединените щати[редактиране | edit source]

Бийтълс пристигат в Ню Йорк

Публикуването на музиката на Бийтълс в Съединените щати, най-големият пазар за популярна музика по това време, първоначално се забавя с близо година, тъй като Кепитъл Рекърдс, американското подразделение на И Ем Ай, отказва да издаде както „Please Please Me“, така и „From Me to You“.[43] Преговорите с независими американски издатели довеждат до издаването на няколко сингъла, но авторските права и отхвърлянето на характерната прическа на членовете на групата създават нови проблеми.[44][45] Когато Кепитъл Рекърдс започват да издават Бийтълс, вместо да преиздадат оригиналните плочи, те компилират нови албуми за американския пазар и издават сингли по свой избор.[46] Успехът в американските класации идва внезапно след съобщение в новините за Бийтълманията във Великобритания, което принуждава Кепитъл Рекърдс спешно да издаде „I Want to Hold Your Hand“ през декември 1963 година.[47] Няколко седмици след това трябва да се състои концертният дебют на групата в Съединените щати.

Когато Бийтълс заминават за Съединените щати на 7 февруари 1964 година, около 4 хиляди почитатели се събират край летище „Хийтроу“, махайки и крещейки, докато самолетът излита.[48] През предходните две седмици „I Want to Hold Your Hand“ е продаден в 2,6 милиона копия в Съединените щати, но членовете на групата все още се притесняват как ще бъдат приети.[49] На нюйоркското летище „Джон Кенеди“ те са посрещнати от друга шумна тълпа, оценявана на около 3 хиляди души.[50] Два дни по-късно те участват за пръв път в предаване на живо по американска телевизия в Шоуто на Ед Съливан и са гледани от около 74 милиона зрители, над 40% от населението на страната.[51][52] Ден по-късно първият им концерт в Уошингтън Колизиъм поставя началото на Бийтълманията в Съединените щати.[53] На следващия ден, отново в Ню Йорк, те пак постигат успех в Карнеги Хол. Групата участва повторно в седмичното Шоу на Ед Съливан преди да се завърне във Великобритания на 22 февруари.[54]

През седмицата от 4 април Бийтълс заемат 12 позиции в класацията Билборд Хот 100, включително първите пет.[55] През същата седмица е издадена и трета им американска дългосвиреща плоча. И трите първи албума достигат първо или второ място в американската класация. Популярността на Бийтълс предизвиква в Съединените щати безпрецедентен интерес към британската музика. Няколко други британски изпълнители дебютират успешно на американска сцена и в медиите започва да се говори за Британска инвазия.[56] Прическите на членовете на Бийтълс, необичайно дълги за това време и често подлагани на подигравки от мнозина, се разпространяват широко сред младежта и се превръщат в емблема на разцъфтяващата младежка култура.[57]

През юни Бийтълс правят международно турне, като изнасят 32 успешни концерта за 19 дни в Дания, Хонконг, Австралия и Нова Зеландия.[58][59] В началото на турнето Ринго Стар е болен и на барабаните е Джими Никол. През август те са отново в Съединените щати с 30 концерта в 23 града.[60] Предизвиквайки отново огромен интерес, едномесечното турне събира между десет и двадесет хиляди зрители на всеки половинчасов концерт от Сан Франциско до Ню Йорк. В същото време по време на изпълненията е трудно да бъде чута групата.[60] Сценичното озвучаване по това време е със скромни възможности и трудно се конкурира с шума от крещящите тълпи почитатели. Принудени да приемат, че нито те, нито публиката могат да чуят подробностите от изпълнението, членовете на групата са все по недоволни от концертните си турнета.[61] В края на августовското турне членовете на Бийтълс се запознават в Ню Йорк с Боб Дилън, който ги посещава в хотелската им стая и за пръв път им дава да пушат марихуана.[62]

„A Hard Day's Night“, „Beatles for Sale“, „Help!“ и „Rubber Soul“[редактиране | edit source]

Незаинтересоваността на Кепитъл Рекърдс през 1963 година не остава незабелязана и конкурентната компания Юнайтед Артистс предлага на Бийтълс договор за създаване на филм, надявайки се, че това ще доведе и до сделка за звукозаписи.[63] Режисиран от Ричард Лестър, филмът „Нощ след тежък ден“ ангажира групата за шест седмици през март-април 1964 година. Той е псевдодокументален, като членовете на групата играят самите себе си.[64] Премиерите на филма в Лондон и Ню Йорк са съответно през юли и август, като той постига международен успех.[65] Придружен е от саундтрак албума „A Hard Day's Night“, който е важна стъпка в откъсването от първоначалните влияния в първите им два албума и намирането на свой собствен стил.[66]

„Beatles for Sale“, четвъртият студиен албум на Бийтълс, се свързва с появата на сблъсък между комерсиалност и креативност в тяхната работа.[67] Записан между август и октомври 1964 година, той трябва да продължи формата на „A Hard Day's Night“, който, за разлика от първите им албуми, не съдържа кавър версии.[67] Обсъждайки проблемите, които постоянните международни турнета предизвикват при писането на песни, Джон Ленън признава, че създаването на нов материал се превръща в сериозен проблем. В крайна сметка в албума са включени шест кавър версии.[67] Издаден в началото на декември, албумът съдържа осем авторски песни, които изпъкват сред останалите, показвайки творческото съзряване на тандема Ленън-Маккартни.[67]

През април 1965 година Джон Ленън и Джордж Харисън гостуват на своя зъболекар, който подправя кафето им с ЛСД.[68] По-късно двамата продължават да експериментират с този халюциноген, понякога с участието на Ринго Стар.[69] Пол Маккартни първоначално се колебае, но на следващата година също започва да взима ЛСД, като става първият член на групата, коментирал публично този въпрос.[70] Бийтълс се оказват в центъра на обществен скандал през юни 1965 година, когато кралица Елизабет II, по предложение на премиера Харолд Уилсън, ги удостоява с Ордена на Британската империя.[71] Дотогава отличието е давано главно на участници във войните и на висши политици, което сега кара някои консервативни членове на Ордена да върнат отличието в знак на протест.[72]

Помощ!“, вторият филм на Бийтълс, отново е режисиран от Ричард Лестър, а премиерата му е през юли 1965 година. Описван като „преди всичко безмилостна пародия на Бонд“,[73] филмът е приет със смесени чувства от критиката и от самата група. Маккартни казва: „Помощ! беше супер, но не беше нашият филм — бяхме нещо като гостуващи звезди. Беше забавен, но по същество, като идея за филм, беше малко погрешен.“[73] Саундтракът е доминиран от Ленън, който е водещ вокалист и автор на повечето песни, включително на двата сингъла „Help!“ и „Ticket to Ride“.[74] Петият студиен албум на групата, който излиза заедно с филма и носи същото заглавие, отново съдържа смесица от собствен материал и кавър версии. В „Help!“ са използвани повече звукови ефекти, а аранжиментите включват и класически инструменти, например струнния квартет в поп баладата „Yesterday“.[75] Композирана от Маккартни, песента е вдъхновила най-големият брой записани кавър версии в историята.[76] Последната песен в албума, „Dizzy Miss Lizzy“, става последната кавър версия, включена в албум на Бийтълс. С изключение на включената в „Let It Be“ народна песен „Maggie Mae“, следващите им албуми съдържат само авторски песни.[77]

Третото посещение на Бийтълс в Съединените щати започва на 15 август 1965 година с първия концерт на голям стадион в историята, изпълнен пред 55 600 души на Ший Стейдиъм в Ню Йорк.[78] Той е последван от още 9 успешни концерта в други американски градове. В края на турнето членовете на групата се запознават с Елвис Пресли, един от основните им вдъхновители, който ги кани у дома си.[79] През септември в Съединените щати се появява анимационен сериал, посветен на групата. В продължение на две години се създават нови епизоди, а повторения се излъчват до 1969 година.[80]

Албумът „Rubber Soul“, издаден в началото на декември 1965 година, е приветстван от критиката като нова стъпка към съзряването на групата и усложняването на музиката им.[81] След експериментите с класически инструменти в „Help!“, използването на ситар в песента „Norwegian Wood (This Bird Has Flown)“ е доказателство за продължаващото развитие на музиката на Бийтълс извън традиционните граници на рок музиката. С „Rubber Soul“ Ленън и Маккартни започват все повече да пишат самостоятелни песни, макар че официално те продължават да излизат като съавторски. Тематичният обхват на текстовете също се разширява и задълбочава.[81] Те стават все по-добри и публиката започва да търси в тях скрит смисъл. Така някои разсъждения свързват „Norwegian Wood“ с марихуаната.[82] По това време се появяват и признаци за напрежение между членовете на групата.[83]

Студиен период и разпадане[редактиране | edit source]

Навечерието на последното турне[редактиране | edit source]

През юни 1966 година „Yesterday and Today“, един от компилационните албуми, създадени от Кепитъл Рекърдс за американския пазар, предизвиква негативни реакции със своята обложка, показваща усмихнатите членове на групата, облечени в касапски престилки и заобиколени от сурово месо и парчета от пластмасови кукли. Според популярна, но непотвърдена версия, това решение на обложката е реакция на начина, по който Кепитъл Рекърдс изтърбушват албумите им.[84] Хиляди копия на албума получават нова обложка, залепена върху оригиналната, а на търг през 2005 година едно нецензурирано копие е продадено за 10 500 долара.[85] По време на турне във Филипините месец след скандала с „Yesterday and Today“ Бийтълс неволно обиждат Имелда Маркос, съпругата на местния диктатор, отказвайки нейна покана за закуска.[86] Последвалите масови безредици поставят безопасността им под въпрос и те са принудени да напуснат страната.[87]

Почти веднага след завръщането на групата във Великобритания, тя е изправена пред нов скандал — американски консервативни групи, сред които и Ку Клукс Клан, реагират остро срещу реплики на Джон Ленън в дадено през март интервю.[88] В него той изказва мнението си, че християнството загива и че Бийтълс вече са „по-популярни от Иисус“.[89][90] Непосредствено след интервюто репликата остава незабелязана в Англия, а скандалът се разразява след неговото отпечатване в американското младежко списание „Дейтбук“ пет месеца по-късно.[91] Той става повод и за забраната за излъчване на песни на Бийтълс в Южноафриканската република, останала в сила до 1971 година.[92] Брайън Ъпстейн обвинява „Дейтбук“, че е поставило изказването извън първоначалния контекст,[93] а самият Ленън отбелязва, че ако беше казал, че телевизията е по-популярна от Исус, може би щеше да му се размине. Той заявява, че е имал предвид само начина, по който останалите гледат на Бийтълс, но се извинява на засегнатите.[93]

Докато се подготвят за американското турне, в Бийтълс вече знаят, че музиката им надали ще бъде чута. Първоначално те използват усилватели Vox AC30, които по-късно заменят с по-мощни 100-ватови, които са специално проектирани от Vox за тях през 1964 година, но сега и те са недостатъчни. Полагаща непрекъснати усилия да се съревновава с шума от крещящите почитатели, групата все повече се разочарова от рутинните концерти.[61] Осъзнавайки, че представленията им вече не се посещават заради музиката, те решават турнето им през август да бъде последно.[94]

„Revolver“ и „Sgt. Pepper“[редактиране | edit source]

Групата продължава със своите многобройни турнета и концерти по света, включително в САЩ - през 1966 пеят в Лос Анджелис. През същата година издават Revolver и предизвикват негодуванието на много религиозни среди, когато Ленън в едно интервю заявява, че Бийтълс са по-известни от Иисус Христос и че християнството е на отмиране.[89]

Бийтълс правят (както се оказва по-късно) последната си публична изява — платен концерт, на стадиона Кендълстик парк (Candlestick Park), днес Монстър парк (Monster park), в Сан Франциско на 29 август 1966. Групата иска да се съсредоточи на писането и записа на песни. През 1967 излиза албума Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band.

„Magical Mystery Tour“, „White Album“ и „Yellow Submarine“[редактиране | edit source]

През 1968 издават двойния албум The White Album. През тази година групата прекарва известно време в Индия.

„Abbey Road“, „Let It Be“ и разпадане[редактиране | edit source]

През 1969 година напрежението и неразбирателствата в групата се засилват. Все по-ясно започват са се открояват индивидуалните вкусове и стилове на отделните членове. По това време Джон Ленън формира романтично и професионално партньорство с Йоко Оно. Някои среди обвиняват нея и я сочат като главна причина за разпадането на групата, но истината е, че отчуждението вече е започнало. През септември 1969 година Джон заявява на групата, че напуска. Останалите успяват да го убедят да не го обявява публично докато не излезе последният албум на групата. Разпадането на Бийтълс е обявявено през април 1970, един месец преди да излезе последният им, може би най-успешен албум Let It Be и документалният филм със същото заглавие. Пол Маккартни не е доволен от много от песните, счита ги за незавършени и се опитва да спре албума, но неуспешно. Официално, със съдебни документи групата престава да съществува на 31 декември 1970 година.

След Бийтълс[редактиране | edit source]

Джордж Харисън: продължава соловата си кариера и издаването на албуми до смъртта си на 58 годишна възраст през 2001 от рак на белите дробове. Участва в концерти с Дийп Пърпъл, Боб Дилън, Принс и на фестивала в Сан Ремо. Интересува се дори от българска народна музика, впечатление му прави хор "Мистерията на българските гласове" с необичайното си звучене.

Джон Ленън: участва в различни политически акции, пацифист, през 1971 излиза албума му Imagine ("Представи си"). След дълги борби с имиграционните власти в САЩ, най-накрая му е позволено да остане да живее в страната през 1975. През същата година му се ражда син, когото наричат Шон. Джон Ленън официално прекратява музикалната си кариера и с удоволствие се заема с отглеждането и възпитанието на сина си. На 8 декември 1980 година вечерта е застрелян на прага на нюйоркския си апартамент. Той е само на 40 години. По цял свят в продължение на часове радиостанциите и телевизията предават песни на Бийтълс и Джон Ленън.

Пол Маккартни: създава група на име Wings ("Крила") и дълго време гастролира с жена си Линда. След нейната смърт продължава соловата си кариера. Записан е в книгата на Гинес като най-успешния музикант за всички времена.

Ринго Стар: продължава да прави турнета със състава си All Starr Band, да издава албуми и да участва във филми.

Членове на групата[редактиране | edit source]

Период Китара, вокал,
композитор
Бас китара, вокал,
композитор
Китара Бас китара Ударни
1960-1961 Джон Ленън Пол Маккартни Джордж Харисън Стюарт Сътклиф Пийт Бест
1961-1962  
1962-1970 Ринго Стар


Дискография[редактиране | edit source]

  • „Please Please Me“ (Parlophone, 1963)
  • „With the Beatles“ (Parlophone, 1963)
  • „A Hard Day's Night“ (Parlophone, 1964)
  • „Beatles for Sale“ (Parlophone, 1964)
  • „Help!“ (Parlophone, 1965)
  • „Rubber Soul“ (Parlophone, 1965)
  • „Revolver“ (Parlophone, 1966)
  • „Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“ (Parlophone, 1967)
  • „Magical Mystery Tour“ (U.S. only. Released as a Double EP in the UK) (Capitol, 1967)
  • „The Beatles“ ("The White Album") (Apple, 1968)
  • Yellow Submarine (Apple, 1969)
  • Abbey Road (Apple, 1969)
  • Let It Be (Apple, 1970)

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Хофман, Рупчев 1987.
  2. The Beatles Biography в сайта AllMusic. Посетено 16.05.2014.
  3. Rolling Stone 2004.
  4. Арнаудов 1982, с. 27.
  5. Spitz 2005, с. 47–52.
  6. Арнаудов 1982, с. 27, 29-30.
  7. O'Brien 2001, с. 12.
  8. Miles 1997, с. 47.
  9. Spitz 2005, с. 126-127.
  10. Lennon 2006, с. 66.
  11. Lewisohn 1996, с. 215.
  12. Harry 2000a, с. 146-147.
  13. а б Lennon 2006, с. 93.
  14. Lewisohn 1996, с. 24.
  15. Spitz 2005, с. 4-5.
  16. Lennon 2006, с. 97.
  17. Spitz 2005, с. 250.
  18. Lewisohn 1996, с. 25.
  19. Miles 1997, с. 74.
  20. The Beatles 2000, с. 68.
  21. Miles 1997, с. 88, 90.
  22. Lewisohn 1996, с. 69.
  23. Lennon 2006, с. 109.
  24. Spitz 2005, с. 318, 322.
  25. Spitz 2005, с. 328, 330.
  26. Spitz 2005, с. 353.
  27. Fontenot 2007a.
  28. Harry 2000a, с. 854.
  29. Gladwell 2008, с. 47-49.
  30. а б Gould 2008, с. 147.
  31. Gould 2008, с. 159.
  32. Harry 2000a, с. 990.
  33. Alcantara 2005.
  34. Thompson 2008, с. 270.
  35. а б Pawlowski 1990, с. 125–32.
  36. Pawlowski 1990, с. 117–85.
  37. Pawlowski 1990, с. 153.
  38. Harry 2000a, с. 1088.
  39. Pawlowski 1990, с. 150.
  40. а б Gould 2008, с. 187.
  41. Harry 2000a, с. 1162.
  42. Harry 2000b, с. 978.
  43. Harry 2000a, с. 225.
  44. Harry 2000a, с. 1119.
  45. Spitz 2005, с. 461.
  46. Gould 2008, с. 295–96.
  47. Fontenot 2007b.
  48. Spitz 2005, с. 457.
  49. Spitz 2005, с. 457–59.
  50. Spitz 2005, с. 459.
  51. Kozinn 2004.
  52. Gould 2008, с. 3.
  53. Harry 2000a, с. 1134–35.
  54. Gould 2008, с. 5–6.
  55. DiMartino 2004, с. 12.
  56. Gould 2008, с. 9, 250, 285.
  57. Gould 2008, с. 345.
  58. Pawlowski 1990, с. 184.
  59. Harry 2000a, с. 1090.
  60. а б Gould 2008, с. 249.
  61. а б Harry 2000a, с. 1093.
  62. Miles 1997, с. 185.
  63. Harry 2000a, с. 483–84.
  64. Gould 2008, с. 231.
  65. Harry 2000a, с. 489–90.
  66. Erlewine 2009.
  67. а б в г Gould 2008, с. 255–56.
  68. Gould 2008, с. 316.
  69. Gould 2008, с. 317.
  70. Brown 2002, с. 228.
  71. Spitz 2005, с. 556.
  72. Spitz 2005, с. 557.
  73. а б Gould 2008, с. 274–6.
  74. Gould 2008, с. 276–77.
  75. Gould 2008, с. 292.
  76. Guinness World Records .
  77. Gould 2008, с. 280.
  78. Miles 2001, с. 206.
  79. Guralnick 1999, с. 211.
  80. McNeil 1996, с. 82.
  81. а б Unterberger 2009b.
  82. Gould 2008, с. 297–98, 423.
  83. Harry 2000b, с. 780.
  84. Harry 2000a, с. 1187.
  85. Gaffney 2004.
  86. Spitz 2005, с. 619-620.
  87. Spitz 2005, с. 623.
  88. Cleave 2005.
  89. а б Cleave 1966.
  90. Gould 2008, с. 306–309.
  91. Blecha 2004, с. 181.
  92. Harry 2009, с. 3.
  93. а б Gould 2008, с. 346.
  94. Lewisohn 1992, с. 210, 230.

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]