Битка при Трафалгар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Битката при Трафалгар)
Направо към: навигация, търсене
Битка при Трафалгар
Конфликт: Война на Третата коалиция
Turner, The Battle of Trafalgar (1806).jpg
Битката при Трафалгар, Търнър, масло, 1806 г.
Период 21 октомври 1805
Място нос Трафалгар, Испания
Резултат Решителна британска победа
Воюващи страни
Flag of the United Kingdom.svg Обединено кралство Великобритания и Ирландия Flag of France.svg Първа френска империя,
Flag of Spain (1785-1873 and 1875-1931).svg Испания
Командири
Flag of the United Kingdom.svg вицеадмирал Хорацио Нелсън
вицеадмирал Кътбърт Колингууд
Flag of France.svg адмирал Пиер-Шарл Вилньов
адмирал Фредерико Гравина
Сили
27 линейни кораба 33 линейни кораба
Жертви и загуби
449 убити
1 214 ранени
4 480 убити
2 250 ранени
7 000 пленени
21 пленени кораба
1 взривен кораб
Вицеадмирал Нелсън
Адмирал Пиер Вилньов

Битката при Трафалгар е историческа морска битка, проведена на 21 октомври 1805 г. до нос Трафалгар, в близост до Кадис, южна Испания. Двете страни на конфликта са кралският военноморски флот на Великобритания и обединената френско - испанска флота. Британският флот се намира под командването на вицеадмирал лорд Хорацио Нелсън. Главнокомандващ обединения флот е французинът адмирал Пиер-Шарл Вилньов, а негов заместник е испанският адмирал Фредерико Гравина. Битката при Трафалгар завършва с победа на британците и с утвърждаването им като първа морска сила.

Предистория[редактиране | edit source]

В началото на 19 век, борбата на Англия и Франция за европейско и колониално господство води до изостряне в отношенията им. На 18 май 1803 г., под предлог отказът на французите да се оттеглят от Холандия, Англия обявява война на Франция. В конфликта, на страната на французите се включва Испания. Англия влиза в състава на Третата антифренска коалиция и налага военноморска блокада над противника. Провъзгласеният на 18 април 1804 за император - Наполеон Бонапарт, подготвя нападение над британските острови, съсредоточавайки 90 хилядната френска армия - „Armée des côtes de l'Océan“, в лагери край градовете Булон-сюр-мер, Брюж и Монтрьой. Ключов момент за транспортирането ѝ на британска земя е доминирането на френския флот над Ламанша.

Постоянното присъствие на британската флота обаче прави невъзможно обединяването на разположените край Тулон, Средиземно море кораби с тези, разположени край Брест, Атлантически океан. Една британска ескадра под командването на вицеадмирал лорд Хорацио Нелсън , капитан на флагманския кралски кораб „Виктъри“, от 18 мес. е блокирал в Тулон корабите на адмирал Пиер Вилньов. Корабите на адмирал Антоан Гантом край Брест са под блокадата на вицеадмирал Кътбърт Колингууд. Флотата на съюзника Испания се намира край Кадис и Ферол.

План на Наполеон[редактиране | edit source]

За обединяването на имперската флота, Наполеон съставя на пръв поглед осъществим план - френските кораби от Тулон и испанските от Кадис да преодолеят британската блокада и да се отправят към Западните Индии. Там обединявайки силите си, да поемат обратно към Брест, където съвместно с 21 кораба на адмирал Гантом, да разбият блокадата над Ламанша. С отстраняването на британците от протока, Наполеон ще осигури безопасно преминаване на шлеповете с войска, при инвазията на британския бряг през пролива Дувър.

Осъществяване на плана[редактиране | edit source]

Адмирал Вилньов отплава от Средиземноморието на 29 март 1805 г. Бурното море му помага да избегне заложеният от вицеадмирал Хорацио Нелсън капан. На 8 април преминава Гибралтарският проток, а на 12-ти достига със своите 11 кораба, шест фрегати и два брига до Антилите. Там към него се присъединяват местните френски и 6-те испански кораба, тръгнали от Кадис. Вилньов отплава обратно за Европа на 11 юли, 4 дни след като разбира, че Нелсън е поел курс към Карибите.

Забавянето на британския адмирал във водите на Западните Индии е основа в плана на Наполеон. Британците притежават едно опитно и добре обучено звено военноморски офицери. Обратно, по-голяма част от най-добрите служители във френския флот са освободени от служба по време на Великата френска революция. Синхронът между французи и испанци също не е безупречен. Забавянето на Нелсън ще позволи на Вилньов и Гантом лесно да победят защитата над Ламанша, отваряйки морския път към британските острови.

Провал на плана[редактиране | edit source]

На 9 юли Вилньов достига до нос Финистер, а на 22 юли и до Бискайския залив. Междувременно в залива са разположени корабите на вицеадмирал Робърт Калдер. Разбирайки за идването на французите, на 19 юли Калдер сваля блокадите над пристанищата Рошфор и Ферол и поема курс към противника. В последвалата на 23 юли морска битка, влязла в историята с името „Битката при нос Финистер“, 15-те кораба и 2-те фрегати на Калдер удържат победа над 20-те кораба (6 испански и 14 френски), 7-те фрегати и 2-та брига на Вилньов, успявайки дори да пленят два от испанските кораби. Вилньов прекъсва похода към Брест и на 11 август обръща към Кадис. Плануваното обединяване на Вилньов с Гантом пропада, а от там и така желания военноморски контрол над Ламанша. След битката при нос Финистер Вилньов поема курс за Кадис, а не както е заповядал Наполеон - към Брест. Съществува и риск от сблъсък с Нелсън, който досещайки се за намеренията на французите, отдавна е напуснал Западните Индии. Същевременно, на 27 август Наполеон дава начало на Улмската кампания, изпращайки своята Велика армия (образувана след разформироването на „Armée des côtes de l'Océan“) на изток срещу Австрия и Русия. Планът за обединяване на флота с последваща инвазия над Британските острови е изоставен.

История[редактиране | edit source]

В началото на септември Наполеон нарежда обединената флота да напусне пристанището в Кадис и включвайки нови седем испански кораба, да поеме курс към Неапол (по това време присъединен към територията на Франция и под обсада). Вилньов не се подчинява на нареждането - поведение, силно разтревожило Наполеон.

На 18 септември Вилньов получава писмо от адмирал Декре (командир на френски флот в Средиземно море), че ще бъде заменен като командващ, а неговият заместник вече се намира в Мадрид. По същото време получава информация, че шест британски кораба (ескадра на адмирал Луис) се намират в Гибралтар. Ужасен от перспективата да бъде посрамен пред флота и преди новият командващ да пристигне в Кадис, на 19 септември Вилньов напуска пристанището в посока Гибралтар. Неблагоприятните ветрове и лошата навигация го забавят до обяд на другия ден, проваляйки опита му да премине незабелязано британската блокада. Маневрите са наблюдавани от фрегатата „Сириус“, а адмирал Нелсън е своевременно уведомен. През нощта, подготвяйки се за предстоящия бой, обединената флота са нарежда в една линия.

На 21 октомври преследващият ги Нелсън е забелязан от северозапад. Вилньов отново нарежда формация в три колони, но скоро променя решението си и избира формация в един ред. Резултатът е разтегната и неравномерно подредена флота, разгърната в полумесец в продължение на километри, от нос Роче на север, до нос Трафалгар на юг. Флотата на Нелсън е разделена на две успоредни, перпендикулярни на вятъра колони (ескадри), първата начело с „Виктъри“ и втората начело с „Роял Соверейн“. Плавайки право напред, ескадрите ще прекъснат на две места обединения флот, създавайки смут и объркване. До 11 ч. целият британски кралски флот е в полезрението на Вилньов. В 11:45, Нелсън изпраща флаговият сигнал „Англия очаква от всеки мъж да изпълни своя дълг“. Битката е започнала.

Флот[редактиране | edit source]

Списък на корабите участвали в битката вижте тук.
„Виктъри“

Британски кралски военноморски флот[редактиране | edit source]

Британският военноморски флот наброява 27 линейни кораба, 2 148 оръдия и екипаж от 17 000 души, под командването на вицеадмирал лорд Нелсън, капитан на флагмана „Виктъри“ и неговия заместник - вицеадмирал Кътбърт Колингууд, капитан на „Роял Соверейн“. Първоначално Нелсън разполага с по-голям флот, но на 2 октомври той изпраща шест кораба (след които 98-оръдейният „Куин“ и 74-оръдейният „Спенсър“) в протока Гибралтар, под командването на адмирал Томас Луис, а на 13 октомври, 98-оръдейният „Уелски принц“ отпътува обратно за Англия. 64-оръдейната „Африка“ се присъединява към флота на по-късен етап, поради което нейният капитан Хенри Дигби не е запознат с плана на Нелсън. „Африка“ напада врага самостоятелно от север. Флотът включва още четири фрегати, шхуна и капер. Те са твърде малки за да вземат пряко участие в боя, но подпомагат координацията между корабите. В по-късните етапи на битката, участват при спасяването на екипажи.

Обединена френско-испанска флота[редактиране | edit source]

Обединената френско-испанска флота се състои от 33 кораба (18 френски и 15 испански), общо 2 568 оръдия и 20 000 души екипаж. Главнокомандващ обединения флот е французинът адмирал Пиер Вилньов, командир на 84-оръдейния „Бюсентор“. Негов заместник е испанският адмирал Фредерико Гравина, командир на флагмана „Принсипе де Астуриас“.

Подобно на британската флота и обединената флота разполага с няколко по-малки кораби, всичките френски, които не вземат пряко участие в битката. Въпреки че британският флот е с 6 кораба, 420 оръдия и 3 000 човека по-малко, той превъзхожда обединения флот по маневреност, такт и стрелба. Британците са силно мотивирани и отлично подготвени. Противоположно на тях много от служители във френския флот са неопитни, а испанците са попълнили набързо екипажите си след епидемията от жълта треска в Андалусия. Съпоставянето в състоянието на линейните кораби също е в полза на британците. Техният флот е по-модерен в сравнение например с испанския, който с години не е подменян.

Битката[редактиране | edit source]

На 21 октомври 1805 г., около 2 минути преди 12 часа на обяд, 74-оръдейният френски военен платноход „Фугюйо“ дава първия изстрел в битката. В съответствие с плана на Нелсън, британците организирани в две успоредни ескадри прекъсват почти под прав ъгъл на две места линията на противника.

Колингууд пръв пресича линията и напада 112-оръдейната „Санта Ана“ с такава бързина и прецизност, че испанският кораб е на път да потъне. Намиращите се в близост „Фугюйо“, „Индомтабл“, „Сан Леандро“ и „Сан Хусто“ на свой ред атакуват от всички страни 100-оръдейният „Роял Соверейн“ и силно го повреждат. Вторият кораб от ескадрата на Колингууд - „Белайл“, в продължение на 45 мин. се намира под обстрела на „Егл“, „Ахил“, „Нептун“ (фр.) и „Фугюйо“. „Белайл“ получава множество повреди, губи бизан-мачтата си и не може да маневрира. Пристигането на ескадрила британски кораби спасяват Роял „Соверейн“ и „Белайл“ от пълно унищожение.

Карта на битката: Британският флот атакува от запад, използвайки лекия попътен вятър. Френската неравна колона бива разкъсана, като някои корабите попадат под кръстосан огън.

Нелсън се насочва към най-големият в света до този момент, 130-оръдейният испански кораб „Сантисима Тринидад“ и френския 80-оръдеен „Бюсентор“. Въпреки че 40 мин. е под обстрела на „Ерос“, „Сантисима Тринидад“, „Редутабл“ и „Нептун“ (фр.), 100-оръдейната „Виктъри“ минава зад кораба на Вилньов, стреля от упор и отнася кърмата на „Бюсентор“. 98-оръдейният британски кораб „Темерер“ се озовава от другата страна на „Бюсентор“ и предприемайки масивна стрелба, избива почти всички френски войници, готвещи се за абордаж на „Виктъри“. Към тях се присъединяват 98-оръдейният „Нептун“ (брит.) и 74-оръдейният „Конкърър“. След десетминутна офанзива и непрекъсната стрелба, оръдейните палуби на „Бюсентор“ са сериозно засегнати, 1/4 (около 200 души) от френския екипаж са убити или осакатени.

На помощ на адмирал Вилньов се отзовава Жан-Жак-Етиен Люк, капитан на 74-оръдейния двупалубник „Редутабл“. Той се забива във „Виктъри“, взема го на абордаж, а отрядът френски стрелци обсипва с куршуми британците. По исторически сведения, в 13:15 ч., вицеадмирал лорд Нелсън е улучен. Изстрелът идва от по-малко от 50 метра, като куршумът прониква през лявото му рамо, счупва две ребра, пробива белия дроб, прекъсва белодробната артерия и се забива в гръбначния стълб. Смъртоносно ранен, но до края на битката в съзнание, Нелсън научава за победата на британците. „Слава Богу, аз изпълних дълга си“ - са последните му думи. Малко след това, около 16:30 ч., той умира. Командването на британският военноморски кралски флот е поето от вицеадмирал Кътбърт Колингууд.

Докато французите опитват да се прехвърлят на борда на „Виктъри“, „Темерер“ приближава откъм щирборда на „Редутабл“, открива огън по открития екипаж и причинява смъртта на над двеста френски морски пехотинци. В 13:55ч., раненият Жан-Жак-Етиен Люк е принуден да се предаде. В рамките на два часа от 643 души на борда на „Редутабл“, 300 са убити, а 222 са ранени. На другия ден изпратеният от британците „Суифтшуър“ успява да спаси само 119 души преди кораба да потъне.

Подобна съдба сполетява и други кораби на обединения флот. Отломка ранява в лицето испанският капитан на „Бахама“ Дионисио Алкала Галиано. Малко по-късно залп отнася горната част на черепа му. Седем британски кораба обстрелват 74-оръдейния „Сан Хуан Непомусено“. Неговият командващ - Козме Дамиан Чурука умира от кръвозагуба, след като десният му крак е отнесен от гюле. От гюле е убит и капитанът на „Монтаньес“ - Франциско Алцедо. Испанският адмирал Фредерико Гравина, командир на флагмана „Принсипе де Астуриас“, е сериозно ранен и впоследствие умира от гангрена. Британците пленяват, но след няколко месеца освобождават адмирал Вилньов. На 22 април 1806 г. той е намерен мъртъв в хотел „Hotel de Patrie“ в Рен, с шест рани от хладно оръжие в гърдите. Смъртта му е записана като самоубийство.

Последствия[редактиране | edit source]

В продължилата малко повече от 4 часа битка обединеният френско-испански флот претърпява големи загуби и е напълно разгромен. Битката при Трафалгар прави безсмъртно името на вицеадмирал Хорацио Нелсън, утвърждава за над сто години напред господството на британския флот, разрушава морската мощ на французите и слага край на плановете на Наполеон Бонапарт да завладее Великобритания.

На 9 януари 1806 г. Нелсън е погребан с държавни почести в катедралата „Свети Павел“ в Лондон. В памет на военачалника, между 1840 и 1843 г. на площад Трафалгар е издигнатата „Колоната на Нелсън“ – 46-метров гранитен постамент, върху който е поставена 5,5-метровата му статуя. Неговият флагман „Виктъри“ все още е на служба като напълно редовен кораб със свой капитан и екипаж. От 1922 г. до днес той се намира на сух док в Портсмът и приема посетители.

Галерия[редактиране | edit source]

Information icon.svg Кликнете върху миниатюрата, за да уголемите изображението

Външни връзки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Schlacht von Trafalgar“ и страницата „Battle of Trafalgar“ в Уикипедия на немски и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.