Битка при Бероя
| Битка при Бероя | |||||||||
| Конфликт: Войни на Комниновото възраждане | |||||||||
 Византийският Варяжки отряд, стр. от хрониката на Йоан Скилица |
|||||||||
|
|||||||||
| Воюващи страни | |||||||||
 Византийска империя |
 Ханството на печенегите |
||||||||
| Командири | |||||||||
| Йоан Комнин | Неизвестен | ||||||||
| Сили | |||||||||
| Неизвестни | Неизвестни | ||||||||
| Жертви и загуби | |||||||||
| Неизвестни | Неизвестни | ||||||||
Битка при Бероя, или Берое (съвременна Стара Загора, България) е битка, водена през 1122 г. между войските на Византийската империя и Ханството на печенегите. Сблъсъкът приключва с категорична византийска победа, сложила край на печенежките нашествия южно от река Дунав.
Съдържание |
[редактиране] Предистория
Нашествията на печенеги на византийска територия продължават една вековна традиция на агресия на номадски народи спрямо селищата на империята. След готи, алани, българи, славяни и други предноазиатски народи, търсещи жизнено или незащитено от посегателства пространство. Печенегите вече веднъж са нахлували на Балканите, но са отблъснати - почти дефинитивно след битката при Левунион през 1091 г. Смята се, че инвазията им през първата половина на 12 век, довела до битката при Бероя, е стимулирана и тайно инспирирана от представящия се за съюзник на Византия Владимир Мономах. Киевският княз вече е ползвал услугите на печенегите като спомагателни войски и византийската дипломация отчита добри контакти между двете страни.
[редактиране] Битка
След като шестват и грабят безпрепятствено в цяла Мизия, печенегите преминават проходите на Стара Планина и заплашват Тракия и самия Константинопол. Нашествениците се установяват на траен лагер близо до Бероя и намеренията им спрямо столицата на империята не изглеждат само грабителски. Йоан II Комнин нарежда пренасяне на войски от цяла Анатолия пред столицата и организира поход срещу мобилната печенежка армия. Императорът потегля срещу печенегите, но печели време и предимство като предлага откуп в злато на нашествениците. Последните са подведени и не приемат нови агресивни действия. Така императорът успява да ги нападне изненадващо в собствения им лагер. Силите на печенегите са съществени и те бързо се окопитват. Липсват подробни описания на стратегическия ход на бойните действия; смята се, че битката се развива без съществена доминация на една от страните. Това остава така докато императорът не включва в боя гвардията на Варяжкия отряд и тяхната намеса бързо накалня везните в полза на византийските сили. Суровите и умели наемни бойци безмилостно посичат печенегите и бързо ги обръщат в бягство, начело с водача им[1]. Оцелелите са пленени и им е предложена императорската милост да живеят като федерати - разселени по поречието на Вардар[2] и задължени да служат във византийската армия.
[редактиране] Епилог и коментари
Разгромът на печенегите в битката при Бероя е край на печенежката агресия и ханството им като цяло, информация за техни независими действия по-късно не се появяват. Смята се, че те повече или по-малко са претопени в многонационалната Византийска империя и нейните балкански владения. Счита се, че това е улеснено от характера им по-скоро на племенен съюз, потвърден и от сведенията, че в армията им има отряди от много националности, включително кипчаци и българи. Въпреки липсата авторитетни исторически доказателства някои автори считат [3], че тази печенежка кампания протича с участието на български бойци и поради това не се размива като обикновено грабителско нападение, а е израз и на опит за възстановяване на българското княжество.
Според Браунстоун[4] цялата кампания на печенегите е организирана около богомилско или по-скоро павликянско въстание в Мизия, което заедно с печенежки и кумански отряди разбива граничните войски на Византия при Доростол. Според автора става дума за вътрешнополитически проблем на религиозна основа, в който печенегите се включват[5]. Това обяснява липсата на погромите от първата инвазия и целенасочеността на бунта срещу града на Босфора. Изворите наричат кампанията чисто печенежка и я обезценяват до нивото на предишните грабителски походи в Мизия. Логично е обаче да помислим, че пишещите историята византийски хронисти биха премълчали такава вътрешна обосновка на конфликта, която да подчертае желанието за религиозна и държавна самоопределеност на потисната народност или изповедание в границите на империята.
Тази теория съвсем не изключва ролята на Владимир Мономах. Наследник на велеможна ромейска фамилия[6] той е един от многото, предявяващи претенции към наследството на Рим в Константинопол. Във време без категорично усещане за национална, а по-скоро за религиозна идентичност феодалите нерядко сменят или узурпират нови ленни владения и корони, без етническото им потекло да е от значение.
[редактиране] Източници
- ↑ Името му не е известно за историята
- ↑ Виж Власи
- ↑ Мутафчиев 2005, стр. 230
- ↑ Браунстоун 2001, стр. 182
- ↑ По подобие на намесата си на страната на селджуките преди 30 години.
- ↑ Виж Третия Рим
[редактиране] Използвана литература
- Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. "Дамян Яков", 2005. ISBN 9545273089. с. 552.
- Браунстоун, Дейвид и др. История на войните в дати. "Емас", 2001. с. 900.
