Битка при Зента

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Зента
Конфликт: Голяма турска война
Zentaicsata (Battle of Senta).JPG
битката при Зента (илюстрация)
Период 11 септември 1697 г.
Място Зента, Сегедински санджак, Османска империя (днес Сента, Войводина, Сърбия)
Резултат решаваща победа за изхода на войната на Свещената лига, сключване на Карловицкия мирен договор
Територия Банат
Воюващи страни
* Свещена лига
Banner of the Holy Roman Emperor (after 1400).svg Свещена Римска империя
Coa Hungary Country History (14th century).svg Кралство Унгария
Ottoman flag.svg Османска империя
Командири
Banner of the Holy Roman Emperor (after 1400).svg Евгений Савойски Ottoman flag.svg султан Мустафа II
Сили
около 50 хил. над 80 хил.
Жертви и загуби
429 убити и 1598 ранени приблизително 30 хил.
Карта на битката

Битката при Зента се състои на 11 септември 1697 г. на река Тиса, между християнските сили предвождани от Евгений Савойски и османската армия. В битката австрийската армия, водена от принц Евгений Савойски разбива османците. 50 000 австрийци спират повторното настъпление на османците на север, разгромявайки напълно 80 000-та османска армия.

Османците дават приблизително 25 000 убити, а загубите на австрийците възлизат само на 429 души убити и 1598 ранени. Султан Мустафа II е принуден да изгледа унищожаването на своята армия от другата източна страна на река Тиса, неподготвен за сражението.[1]

Значение[редактиране | edit source]

Битката при Зента е повратна точка във вековната борба срещу османците в Централна и Югоизточна Европа. Благодарение на победата се стига до договора от Карловиц (1699), с който са прекършени веднъж завинаги османските амбиции за завоюването на Виена и посредством нея и на Централна Европа. В резултат от битката се променя за първи път балансът на силите в Югоизточна Европа в полза на християнските държави срещу Османската империя, което позволява на европейските монархически дворове да обрънат взор на югоизток към Балканите, Константинопол, Черноморските проливи, дори Леванта. За пръв път от времето на кръстоносните походи, посоката на завоевания трайно се установява отново от запад на изток, а не обратното. Въпреки това, победата при Зента сама по себе си не е достатъчна, за да закрепи трайно възникналото приемущество. Нужно е да се развие инициативата, което и става в последвалата Австро-турска война (1716-1718). След битката в дипломацията изниква термина "източен въпрос".

Битката[редактиране | edit source]

През 90-те години на 17 век, османците се окопитили от нанесения им тежък разром в битката при Виена. Основна заслуга за това имала избухналата междувременно френско-австрийска война. През 1697 г. османският султан и дивана преценили, че щастието е отново на тяхна страна и се впуснали във военна интервенция из унгарската пуста.

В хода на военната кампания през 1697 г., османската армия решава да се прехвъри за призимуване на изток през Тиса в Тимишоара. Османците нямат разузнавателни данни, че наблизо се намира австрийската войска. Принц Евгений Савойски решава да атакува изненадващо противника. Започва се с масирана артилерийска подготовка на атаката. Османците са изненадани и смутени и в следствие на унищожителния артилерийски обстрел дават още в началото много жертви, поради струпването си за преминаване по понтонния мост на брода на другия бряг на реката. След продължилия обстрел на османците, Савойски решава да атакува по левия флаг и да прекъсне прехвърлянето на османските войски на отсрещния ляв бряг на Тиса. Австрийците достигат до моста, преграждат османския път за отстъпление и започват безмилостна сеч. Междувременно австрийските войски са обкръжили отвсякъде османците по целия десен бряг на Тиса. От всички османски сили останали на този бряг, само около 100 човека успяват да се спасят, а близо 20 хил. са посечени, сред които великия везир и няколко везира. 10 хил. турци се издавят във водите на Тиса. Султанът с позорно бягство си спасил живота зад стените на Белградската крепост.

Австрийците нямали ресурса да развият веднага настъпление в дълбочина. Въпреки това, тази битка решила завинаги изхода в битката за Унгария между Австрийските Хабсбурги и Османската империя, в полза на първите. След 167 години, Унгария отново минала трайно под християнска власт. С османското приемущество от битката при Мохач през 1526 г. било свършено и Високата порта насетне не могла повече да обърне взор към Централна Европа. [2]

Последствия от битката[редактиране | edit source]

В резултат от битката Австрия завоюва една невероятна и немислима дотогава победа. Славата на Евгений Савойски като пълководец се разнася из целия свят. С цената на 500 войници-жертви, на Хабсбургската монархия й се отдава да унищожи 30 000 османски войници, да вземе в плен харема на султана, 87 оръдия, османската хазна с големи богатства в нея и държавния печат на Османската империя. Османската армия е разпръсната и дезорганизирана в следващите години, което позволява на австрийците да имат пълна свобода на действие по целия фронт на бойните действия по военната граница. След битката австрийците проникват изненадващо в Босна и опожаряват Сараево.

Османската империя не успява да се отърси от нанесеното й военно поражение и се вижда принудена да иска мир с цел през следващите години да възстанови военните загуби, което да й позволи да премине в контранастъпление, но и това не и се отдава. Следващия Пожаревски мирен договор е с още по-тежки клаузи за Високата порта и Османската империя тръгва към вътрешно разложение на всички обществени отношения. Оттук насетне, Портата се принуждава да мисли предимно за отбрана, а не за нови завоевания. Наближава настъпването на българското възраждане с т.нар. кърджалийско време.

Австрия не притежава значим стратегически ресурс за да развърне трайно настъплението си на югоизток, но след реформите на Петър I, новата Руска империя изземва стратегическата инициатива по решаването на източния въпрос.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), От могъщество към криза, стр. 306. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.
  2. Матанов, Христо. Балкански хоризонти (част 1), От могъщество към криза, стр. 306. Парадигма, ISBN 954-9536-98-X, 2007.