Битка при Траянови врата

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Траянови врата
Конфликт: Българо-византийски войни
Trayanovi-vrata-left-arch-3.JPG
Лявата арка откъм входа на крепостта Траянови врата.
Период 17 август 986
Място проход Траянова врата, България
Резултат Убедителна победа на българите. Разгром за Василий II
Воюващи страни
България Византия
Командири
Самуил
Арон
Роман
Василий II
Кондостефан
Лъв Мелисин
Жертви и загуби
малки почти цялата византийска армия е унищожена


Битката при Траянови врата (на гръцки: Μάχη στις Πύλες του Τραϊανού) на 17 август 986 г. е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България.

Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

Исторически извори[редактиране | edit source]

Освен Битолския надпис, където победата на Арон и Самуил над Василий II е спомената накратко[1], разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон – очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в "Похвалното слово за Св. Фотий Тесалийски".[2]

Причини за първия поход на Василий II срещу българите[редактиране | edit source]

Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II след възкачването му на престола през 976 г.[3], въпреки че българските нападения в имперските владения започват още тогава. Една от причините за продължителното бездействие е политиката на паракимомена Василий, който фактически управлява Византия в първите години от царуването на своя съименник[4]. Основна задача на правителството в Константинопол е да се справи с метежа на пълководеца Варда Склир, който обхваща Мала Азия през 976-979 г.[5]

Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители[6], които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Арон (по-старите братя, Давид и Мойсей, умират много скоро след въстанието през 976 г.[7]) спомага не само метежът на Склир, но и пренебрежението, с което предишният император, Йоан Цимисхий, подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и Североизточна България[8]. От областта около Охридското и Преспанското езеро[9], комитопулите се вдигат на оръжие срещу византийците.

На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите[11], но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе главния град на областта Тесалия (в дн. северна Гърция) – Лариса[12]. Непрекъснатите български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар[13][14].

Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули, Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил[15]. В замяна на своето подчинение Арон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си[15] със сестрата на Василий II, Анна. Вместо сестра си, императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях[16].

Обсадата на Сердика[редактиране | edit source]

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души[17]. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите[14].[18] От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се запътва към Сердика (София)[18]. Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар[13].[18] След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения[18] е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония[17].

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия[17]. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници[18].[19]

Разгром на византийската армия[редактиране | edit source]

В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Прекъсването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил[20]. Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол[17]. Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му[21].

Паметна плоча, поставена по повод 1020 години от победата при Траянови врата

Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие[23]. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил[24], се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство[25]. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите[26]. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност[27]. “Много голям брой”[28] византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии)[28].[29]

Последици[редактиране | edit source]

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азия избухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години[30]. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Арон и установяването на самовластието на Самуил[31].

По израза на авторитетния български медиевист Петър Мутафчиев, от момента, в който побеждава в прохода Траянови врата, Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“[32]. В годините непосредствено след тази битка са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г.[33][34] Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, в Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море[35]. Военното надмощие на българите трае до битката при Сперхей (996 или 997 г.). Пак П. Мутафчиев твърди, че битката при Траянови врата само отсрочва края на Първата българска държава, който настъпва през 1018 г.[36]

Галерия[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Използвана литература[редактиране | edit source]

  • Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), Издателство на Българската академия на науките, София 1994, ISBN 954-430-200-X
  • Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, Изд. "Просвета", София 1995, ISBN 954-01-0476-9
  • Божилов, Иван, Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в., София 1979
  • Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, том 1, част 2, Академично издателство "Марин Дринов", София 1994, ISBN 954-430-299-9
  • Мутафчиев, Петър, Книга за българите, Издателство на БАН, София 1992, ISBN 954-430-128-3
  • Мутафчиев, Петър, Лекции по история на Византия, том II, Изд. "Анубис", София 1995, ISBN 954-426-063-3 (т. 2)
  • Николов, Георги, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII - началото на XI в.), Академично издателство "Марин Дринов", София 2005, ISBN 954-430-787-7
  • Острогорски, Георгий, История на византийската държава, София 1998, ISBN 954-8079-92-5
  • Пириватрич, Сърджан, Самуиловата държава. Обхват и характер, Изд. група "АГАТА-А", София 2000, ISBN 954-540-020-X
  • Подбрани извори за българската история, Том II: Българските държави и българите през Средновековието, Изд. "ТАНГРА ТанНакРа ИК", София 2004, ISBN 954-9942-40-6
  • Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971-987/989 г., в сп. Годишник на Софийския университет. Научен център за славяновизантийски проучвания (ГСУ НЦСВП), т. 82 (2), 1988, с. 39-65
  • Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976-1025), публ. в: De Imperatoribus Romanis, An Online Encyclopedia of Roman Emperors, изтеглено на 16 ноември 2007 г.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Подбрани извори, т. II, с. 128
  2. С изключение (по-обективни причини) на надписа на цар Иван Владислав, преглед на споменатите извори дава В. Златарски в История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 665 сл..
  3. Острогорски, История на византийската държава, с. 394
  4. Острогорски, История на византийската държава, с. 391-393
  5. Мутафчиев, Лекции по история на Византия, т. II, с. 267-270; Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976-1025)
  6. Пириватрич, Самуиловата държава, с. 99, 107
  7. Пириватрич, Самуиловата държава, с. 99, 146; Андреев, Кой кой е в Средновековна България, с. 84, 281
  8. Приоритет на Цимисхий е войната му с арабите в Месопотамия и Сирия – Пириватрич, Самуиловата държава, с. 72
  9. Пириватрич, Самуиловата държава, с. 97-98
  10. Картата е изтеглена от сайта на Военна академия "Георги Стойков Раковски" на 19 ноември 2007 г.
  11. Според Петър Петров и други историци през 976 г. Североизточна България е освободена от византийско владичество (Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 32-33, 64). Тази теория е опровергана, след като археолозите откриват печати на византийски управители, властвали в Преслав и Дръстър в годините непосредствено след 976 г. (Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971-987/989 г., ГСУ НЦСВП, т. 82 (2), 1988, с. 40; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 108, 153-154).
  12. Пириватрич, Самуиловата държава, с. 107-108, 152-153. Златарски (История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 660-663) и Чолпанов (Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 38), отнасят завземането на Лариса към 983 г.
  13. а б Подбрани извори, т. II, с. 76
  14. а б Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 665
  15. а б Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 668
  16. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 665-669
  17. а б в г Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 39
  18. а б в г д Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 669
  19. Подбрани извори, т. II, с. 76-77
  20. Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 41; Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 672
  21. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 670-672
  22. Картата е изтеглена от страницата на Военна академия "Георги Стойков Раковски" в интернет на 19 ноември 2007 г.
  23. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 673-674
  24. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 673-674; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 111
  25. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 673
  26. Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 43
  27. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 674-675
  28. а б Подбрани извори, т. II, с. 77
  29. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 672-675
  30. Мутафчиев, Лекции по история на Византия, т. II, с. 272-273; Острогорски, История на византийската държава, с. 397-398
  31. Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 676-679
  32. Мутафчиев, Лекции по история на Византия, т. II, с. 271
  33. Божилов, Ив., Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в., с. 125; Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971-987/989 г., ГСУ НЦСВП, т. 82 (2), 1988, с. 40-43
  34. Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 194-195; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 111, 113, 155
  35. Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 44-50
  36. Мутафчиев, Книга за българите (1992), с. 118
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.
Портал
Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България.
Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.