Битолски говор

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Битолският говор е български диалект от централната група югозападни говори.

Говори се в рамките на Северна Македония – в редица селища от горното течение на река Църна. Името си носи от най-големия град в региона - Битоля. На юг граничи с леринския говор, на изток — с мариовския говор, на запад с охридския и стружкия, а на север с прилепско-мариовския.

Македонската диалектология го систематизира като част от прилепско-битолски диалект на т. нар. македонски език.

Характерни особености[1][редактиране | редактиране на кода]

  • Праславянските *tj и *dj застъпени
    • предимно като к’ и г’срèк’а (среща), мèг’у (между)
    • а в по-южните райони като шт: гàшти (гащи), шч: плèшчи (плещи), шк’: лèш’ка (леща) и жд: прèжда (прежда), ждж: прèжджа (прежда), жг’: вèжг’а (вежда)
  • Застъпници на старобългарското ѫ са
    • предимно a: йàже (въже), мàка (мъка).
    • но и у: гỳсто (гъсто), пỳпка (пъпка)
  • Застъпници на старобългарското ѧ са
    • в източните краища е: èзик (език), èдер (едър)
    • в останалите региони йа: йàзик (език), йàдер (едър), йàтрва (етърва)
  • Застъпници на стб. ъ и ь са:
    • предимно а: лàжи (лъже), мàгла (мъгла)
    • у, когато е в краесловие пред м: òсум (осем)
    • а или е, когато е в краесловие пред р: бѝстар-бѝстер (бистър)
  • Групата ъл/лъ в средисловие се замества с:
    • олбòлва (бълха), волк (вълк), жолт (жълт)
    • обòва (бълха), дòго (дълго)
    • ъбъа (бълха), вък (вълк), жъ̀то (жълто)
    • ълпъ̀лно (пълно), въ̀лна (вълна)
  • Съчетания чере-, цере-, цре-: чèреша-црèша (череша), цèрево-црèво (черво).
  • Лични местоимения:
    • 1 л. ед.ч.: йа, йас, йàска
    • 3 л. ед.ч. м.р.: той
    • 3 л. мн.ч.: тѝе, тѝйа
  • Троен член -ов, -ен, -от: дèтево, дèтено, дèтето
  • Тройна показателна система: òвай-òвойвой, òнай-òной-ной, той
  • Частица ке за бъдеще време (сравни книжовното ще)
  • Частица ке плюс мин.несв.време като средство за образуване на глаголно време бъдеще в миналото (сравни книжовното щях да плюс сег.време): ке нòсевме (щяхме да носим)
  • Образуване на деепричастия с -ейки и -айки: нòсейки, бèгайки.
  • Ударение, падащо на предподследната сричка в основната форма на думата, която се запазва и в производните ѝ думи: брадавѝцабрадавѝцата.

В по-северните райони съществуват някои допълнителни отличия:

  • Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време и при глаголи от I и II спрежение: сèчам (сека), нòсам (нося).
  • Окончание за 3 л. ед. ч. сег. време: йàдит (яде), бèрит (бере).

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стойков, Стойко. „Българска диалектология“, София, 2002, стр. 175 (от сайта „Книги за Македония“, 14 април 2009)