Боймица
Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).
  БоймицаΑξιούπολη |
|
 Новата черква в града и военен паметник. |
|
| Местоположение | |
|---|---|
  Боймица
Боймица на картата на Гърция
|
|
 Боймица
Боймица на картата на дем Пеония и област Централна Македония
|
|
| Координати: | |
| Данни | |
| Област | Централна Македония |
| Дем | Пеония |
| Географска област | Боймия |
| Население | 3 275 (2001) |
| Надм. височина | 14 m |
| Пощ. код | 614 00 |
| Тел. код | 23830-3 |
Бо̀ймица[1] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 година Μποέμιτσα, Боемица[2]) е град с 3 275 души население (2001), разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.
Съдържание |
[редактиране] География
Боймица е разположен в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последия ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 километра северно от Солун и на 34 километра западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножето на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония свързваща Солун с Република Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).
[редактиране] История
[редактиране] В Османската империя
Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 година от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а в 1822 и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.
През 1843 година османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргарит от село Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.
В края на 19 век Боймица е голямо българско село. А. Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[3] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 в Богемица има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[4] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1 220 жители българи християни и 625 жители турци.[5] В началото на 20 век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1 080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[6]
В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора - голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука - „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен [7]. Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на 19 век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 година, като негов председател е българският учитер Филип Димитров, родом от Леринско.[8] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.
В 1910 година в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[9]
По данни на Екзархията в 1910 година Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[10]
При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]
[редактиране] В Гърция
По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 година. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявлени е на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле, затова че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само за това, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 година 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 година след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 година българският дипломат Сократ Тодоров пише:
| „ | Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[12] | “ |
През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 година в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. През 1919 година част от тях се завръщат в Източна Тракия само, за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 година, последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 - 1924 от районите на Трапезунд, Керазунд, Триполи. Също в 1923 няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война. През 1924 година официално от Боймица в България се изселват 183 български семейства или 536 души, а 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Югославия. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.
През април 1923 година чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.
На 1 януари 1927 година Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос - Аксиуполи, градът на Вардар.
С началото на Итало-гръцката война в 1940 година терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства смятани за „неблагонадеждни“ са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишният Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 година, но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 година констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци - 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.
През Гражданската война много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада.
До 2011 година Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[13]
[редактиране] Преброявания
- 1913 - 750 жители (грешни данни)
- 1920 - 1 595 жители
- 1928 - 1 945, от които 216 гръцки бежански семейства с 901 души[14]
- 1940 - 2 237 жители
- 1951 - 2 738 жители
- 1961 - 3 564 жители
- 1971 - 3 155 жители
[редактиране] Личности
- Родени в Боймица
Ангел Лятев, български революционер от ВМОРО[15]- Андон Иванов Терзиев (? - 1905), български революционер, братовчед на Апостол войвода, убит през април 1905 година край Църна река[16]
Антониос Каракехаяс (Αντώνιος Καρακεχαγιάς), гръцки андартски деец, четник[17]- Апостол Петков Терзиев (Апостол войвода, 1869 - 1911), български хайдутин и революционер
- Атанасиос Гердзикис (Αθανάσιος Γερτζίκης), гръцки андартски деец, агент от втори ред[17]
- Василиос Карагеоргиу (Βασίλειος Καραγεωργίου), гръцки андартски деец, четник[17]
Васе Суми (? - 1906), български революционер, войвода на ВМОРО- поп Дельо Мичковски, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Димитриос Пенос (Δημήτριος Πένος), гръцки андартски деец, агент от трети ред, убит през 1907 година[17]
- Димитър Танов Тумбанов, български революционер, деец на ВМОРО[16]
- Димитър Фильов, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Иван Лятев (? - 1905), български революционер, деец на ВМОРО, убит през април 1905 година край Кониково[16]
- Иван Петков Терзиев, български революционер, брат на Апостол войвода, деец на ВМОРО[8]
- Йоанис Гусидис (Ιωάννης Γουσίδης), гръцки андартски деец, четник при Георгиос Вогданциотис, след това ръководител на гръцките терористи в Гевгели[17]
- Ичо Проичков, български революционер, деец на ВМОРО, ранен на 24 март 1901 година в Боймица, починал в Еди куле[16]
- Ичко Стоянов Семерджиев, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Кирил Танев (1910 - 1996), български художник
- Мило Христов Караманов, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Мицо Матракулята, български революционер, деец на ВМОРО, убит на 24 март 1901 година в Боймица[16]
- Николаос Кулердас (Νικόλαος Κουλέρδας), гръцки андартски деец, помощник на Лукас Папалукас[17]
- Панделис Савидис (р.1954), виден гръцки журналист
- Петко Танов Древенски, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Софиа Нику (Σοφία Νίκου), гръцки андартски деец, агент от втори ред[17]
- Софроний Йовещов, македоно-одрински опълченец, лазарет на МОО, щаб на МОО[18]
- Стоян Андонов Иванов (1889/1890/1891 - ?), македоно-одрински опълченец, четата на Ичко Димитров, четата на Павел Христов, Сборна партизанска рота на МОО, Първа рота на Петнадесета щипска дружина[19]
- Тано Петков Терзиев (? - 1901), български революционер, деец на ВМОРО, брат и четник на Апостол войвода, убит на 24 март 1901 година в Боймица[16]
- Танче Димитров, македоно-одрински опълченец, Сборна партизанска рота[20]
- Христо Алчинов, български революционер, деец на ВМОРО, убит край Църна река[16]
- Христос Коцидис (Χρήστος Κωτσίδης), гръцки андартски деец, агент от трети ред[17]
- Христо Митрев Тадов, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Христо Петков Танов, български революционер, деец на ВМОРО[8]
- Починали в Боймица
- Атанас Николов Тодев (? - 1901), български учител и революционер от Мачуково, деец на ВМОРО, убит в Боймица на 24 март 1901 година[21]
- Димитър Чавдаров Даскала (? - 1901), български революционер, деец на ВМОРО, убит на 24 март 1901 година в Боймица[16]
- Мицо Матракулята, български революционер, деец на ВМОРО, убит на 24 март 1901 година в Боймица[16]
[редактиране] Външни препратки
[редактиране] Бележки
- ↑ Бабев, Иван, „Македонска голгота - Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София 2009 г., стр.319
- ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Μποέμιτσα -- Αξιούπολις
- ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman : Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 50.
- ↑ „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 170-171.
- ↑ Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, София, 1900, стр. 152.
- ↑ Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, pp. 194 - 195.
- ↑ Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
- ↑ а б в г д е ж з и „Борбите в Македония - Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 51, ISBN 9549514560
- ↑ Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910, стр. 3.
- ↑ Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61–69.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.830.
- ↑ Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония - мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
- ↑ The Museums of Macedonia
- ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
- ↑ Бабев, Иван. Македонска голгота, Македонска голгота, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.330
- ↑ а б в г д е ж з и „Борбите в Македония - Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 135, ISBN 9549514560
- ↑ а б в г д е ж з Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр. 90
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 322.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 300.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.228.
- ↑ „Борбите в Македония - Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 132, ISBN 9549514560
 |
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област. Можете да се включите към Уикипроект „Македония“. |
