Босанчица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Босанчицата е особен вариант на кирилицата. Позната е още и под следните названия: босаница, босненска азбука (bosanska azbukva), босненска кирилица, хърватско-босненска кирилца, босненско-далматинска кирилица (Ватрослав Ягич), босненска бързописна графика (Евфим Карский), западен вариант на кирилския бързопис, западна (босненска) кирилица (Стиепан Ившич), хърватско писмо, полишка азбука (poljička azbukvica) (на народен език по̀лица (Poljica), сръбски (така я наричат глаголяшите и по-рядко босненските францисканци). Всички названия на този вариант на кирилицата са оспорвани. В България азбуката "босанчица" е използвана през XVII и XVIII в. от българските католици, като е наричана "сръбска азбука".

Характерни черти на босанчицата[редактиране | edit source]

Основната разлика между босанчицата и другите южнославянски варианти на кирилската писменост се открива в графиката на буквите. Отделни автори отделят различни букви като характерни особено за по-съвременния хърватски или босненски бързопис (босанчица), но повечето посочват за характерни буквите: б, в, ч, ж. Най-характерен е специалният знак за звуковете đ (ђ) и ć (ћ), който бил създаден от хърватските кирилски писари по образец на глаголическия герв. При реформирането на сръбската кирилица Вук Караджич взема тази буква за звука ć. В босанчицата няма знаци за носовите гласни, за известно време се задържа само малкият ер, не съществуват и букви за je и ja, докато такива букви са характерни за църковната сръбска кирилица. В текстовете, писани с босанчица, je се пише с две букви или само с йотувано e, а ja с две отделни букви или с буквата ят, която в по-късните текстове в бързописа придобива функциите изключително на звука j. Тъй като в кирилицата някои букви означавали числа, съществува известна разлика и в числовата система, особено за отбелязване на стотиците 700, 800, 900, както и на 1000, а в отделни ръкописи има разлика и при други числа.

Поява и разпространение на босанчицата[редактиране | edit source]

Палеографията и историческата лингвистика различават три различни центъра на разпространение на босанчицата: Дубровник, централна Далмация и областите Босна и Хум (днес Босна и Херцеговина). Най-ранните документи на босанчица са възникнали в сферата на босненско-хумската епиграфика (най-значителен пример е Хумачка плоча (Хумска плоча) от 11 век, запазена във францисканския манастир в Хумац край Любушки в Херцеговина), надписите на сакрални обекти на островите в централна Далмация (Повалския праг от Повалие на остров Брач от 1180 г.), както и дипломатически текстове (грамотата на бан Кулин от 1189 г.). Сред най-ранните текстове е и Повалският документ (Брач, 1250 г., препис от по-стар документ, написан от сплитския каноник Иван), писмото от княза на Омиш Джуро Качич до дубровнишката община (1276).

Книжовни паметници на босанчица[редактиране | edit source]

Към текстовете, писани с босанчица, спадат:

Гледни точки за принадлежността на босанчицата[редактиране | edit source]

Историко-палеографската интерпретация на босанчицата е обременена от политизация и противоположни становища на специалисти, които са се занимавали или се занимават с нея. Мотивировката за такова отношение не е трудно да се идентифицира: понеже босанчицата е била доминантна писменост в Босна и Херцеговина, а през определени периоди – и в някои райони на Далмация (Дубровник) – националната принадлежност на босанчицата става от твърде голямо значение в историко-политически и геополитически план. Последиците от противопоставените идеологии на сърби, хървати и бошняци (босненски мюсюлмани) са такива, че до днес не съществува съгласие за „принадлежността“ на тази писменост.

Основните предположения за босанчицата и нейното възникване са направени от хърватския археолог и палеограф Чиро Трухелка, който има множество последователи, най-изтъкнат от които е Мате Тентор. Според тях босанчицата е автохтонна босненско-хърватска писменост, която се е развила от смесица от българската кирилица, възникнала в Преслав, и местната (хърватска) глаголица. Аргументите за това са предимно от областта на графиката, като се изтъкват отделни графични решения, показващи връзката на босанчицата с глаголицата. Освен това се посочват разлики между правописа на текстовете, писани с босанчица, и сръбския рашки правопис. Босанчицата не е използвана в документите (религиозни, литературни, дипломатически и юридически), произлезли от сръбските православни кръгове. В общи линии, босанчицата се е използвала (с малки изключения) в религиозните кръгове на „кръстяните“, католиците и мюсюлманите. Не съществува значим текст, писан с босанчица, произлязъл от сръбска православна среда. Това проличава най-вече от текстовете, произлезли от „кръстяните“, преписвани в православни манастири: там те претърпяват езикова и стилна преработка – доказателство, че тази форма на кирилицата не е смятана за своя от православните.

На горните твърдения се противопоставят сръбски филолози от началото на 20 век (Петар Колендич, Вид Вулетич Вуксанович), както и съвременни (Петар Джорджич, Александар Младенович). Според тях, става дума само за вариант на сръбската кирилица, която е претърпяла само малки промени – и то от дегенеративно естество: става дума за неестетичен вариант на сръбския канцеларски минускул (бързопис), възникнал в двора на сръбския крал Драгутин. Тази форма станала главна писменост на голяма част католици и „кръстяни“, но с това не престанала да бъде сръбска, понеже става дума за адаптирана писменост от сръбски произход. Освен това, тези учени твърдят, че Мирославовото евангелие (края на 12 век) всъщност съдържало всички по-късни графични и морфологични характеристики на босанчицата, и този паметник на сръбската писменост бил извор на босненско-далматинската кирилска писменост.

Сред хърватските филолози от 1930-те изкристализират две становища: едното произтича от Милан Решетар, който твърди, че босанчицата наистина е кирилски бързопис от двора на сръбския крал Драгутин, но, въпреки нейния произход, фактът, че е използвана практически почти изцяло само в католически, „кръстянски“ и мюсюлмански кръгове, е достатъчно основание босанчицата да бъде характеризирана като отделен вид кирилска писменост. Освен това, тъй като босанчицата не е част от по-късната сръбска писменост, тя претърпява промени през османски период, и видът, в който тя е използвана в ръкописите на босненските францисканци, се различава от формата в „кръстянските“ ръкописи (напр. в Хваловия сборник). Тази теза в общи линии е наследена от историка и палеграфа Томислав Раукар, който констатира хърватския характер на далматинската и босненската францисканска писменост, главно от 16 век нататък. Второто становище се застъпва в трудовете на хърватския филолог Едуард Херцигоня, на лингвиста и писателя Винко Грубишич, но най-подчертано – от историчката Бенедикта Зелич-Бучан. Според тях твърдението, че босанчицата се е развила от сръбския минускул, използван в двореца на крал Драгутин, е неоснователно, понеже са засвидетелствани текстове още от Хумачката плоча, Повалския праг или писмото на княз Джуро Качич, които по време предхождат каквото и да било, произлязло от двора на крал Драгутин или нямат никаква връзка с него. Освен това, тези учени твърдят, че считаното за паметник на старата сръбска писменост Мирославово евангелие, всъщност било дело на старата хърватска писменост, което поради историческо недоразумение и други фактори било обявено за сръбско. Според тях Мирославовото евангелие нямало наследник в корпуса на сръбската писменост и литература: нито по езикови особености, нито по графиката, а още по-малко по иконографията. По този начин те напълно отричат каквато и да било връзка със сръбската писменост, а считат, че босанчицата е модифицирана българска кирилица под влияние на хърватската глаголица. Тази теза е променен и радикален вариант на схващането на Трухелка и Тентор. Останалите важни изследователи на този въпрос (преди всичко Владимир Мошин, Херта Куна и Ярослав Шидак) се колебаят между тези становища. Най-умерено се смята становището на Владимир Мошин, който издига тезата за три вида босанчица: далматинска, дубровнишка и зетско-хумска, твърдейки, че това е отделна от сръбската кирилска писменост, поне доколкото тя се различава от българската.

В миналото няма значителни босненски изследователи, но повечето от съвременните босненски историци твърдят, че става дума за автохтонна босненско-хумска писменост, която етнически не е нито хърватска, нито сръбска. Тези учени не изясняват подробностите около произхода на босанчицата.

В заключение може да се каже: сръбските филолози настояват, че босанчицата е дело на тяхната национална култура, хърватските, че е хърватско дело (със забележката, че грамотата на бан Кулин или ръкописите на „кръстяните“ рядко се включват в антологията на хърватската писменост), а босненските – че е босненско наследство.

Все пак, въпросът за босанчицата е на границите на научния интерес, понеже сръбското книжовно наследство се базира върху паметници, възникнали в лоното на Сръбската православна църква, а хърватското – върху творби, писани на глаголица или латиница, които по обхват и стойност далеч надхвърлят тази на босанчицата. Това е и причината, поради която въпросът за босанчицата жестоко се политизира.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Vinko Grubišić: Grafija hrvatske lapidarne ćirilice, KHR/Ziral, Barcelona/Mostar 1978
  • Eduard Hercigonja: Tropismena i trojezična kultura hrvatskoga srednjovjekovlja, MH, Zagreb 1994
  • Marko Vego: Zbornik srednjovjekovnih natpisa Bosne i Hercegovine, I.-IV., Sarajevo 1964
  • Rječnik crkvenoslavenskoga jezika hrvatske redakcije, A do Vred', Staroslavenski institut, Zagreb 2000
  • Benedikta Zelić-Bučan: Bosančica u srednjoj Dalmaciji, Split, 1961
  • Ivan Mužić: Hrvatska kronika 547.-1089., MH Split 1999
  • Gregor Čremošnik: Bosanske i humske povelje srednjega vijeka, GZM, Sarajevo, 1948–1952
  • Mak Dizdar (ред.): Stari bosanski tekstovi, VM, Sarajevo 1969
  • Zbornik Hvala Krstjanina, faksimil, transkript i komentar, ред. Nevenka Gošić, Biserka Grabar, Vera Jerković, Herta Kuna, Anica Nazor: редактор Herta Kuna, ANUBiH и Svjetlost, Sarajevo 1986

Външни препратки[редактиране | edit source]