Букви и звукове в българския език
| 6 гласни | 39 съгласни |
|---|---|
| а, ъ, о, у, е, и | твърди — б, в, г, д, ж, дж, з, дз, к, л, м, н, п, р, с, т, ф, х, ц, ч, ш;
меки — б', в', г', д', з', дз', к', л', м', н', п', р', с', т', ф', х', ц', й. |
Гласни[редактиране | редактиране на кода]
Шестте гласни звука в българския език се делят, от една страна, на твърди (а, ъ, о, у) и меки (е, и); от друга страна, гласните се делят на широки (а, о, е) и тесни (ъ, у, и). Широките и тесните гласни образуват двойки:[1]
а – ъ;
о – у;
е – и.
Под ударение широките и тесните гласни се различават ясно. Обаче неударените широки гласни се стесняват; това явление се нарича редукция. Правоговорът изисква редукцията да не е пълна.[1] В книжовния български език неударените е и и се различават ясно, макар и по-малко от ударените.
За разлика от други славянски езици, българският език съдържа думи, в които гласният звук ъ е под ударение, например кът, гръб, Връбница, градът и др.
В българския език само гласните са сричкотворни. Тоест в една дума има толкова срички, колкото са гласните в нея.[1]
Съгласни[редактиране | редактиране на кода]
Съгласните се делят на звучни (б, в, г, д, ж, дж, з, дз, й, л, м, н, р) и беззвучни (к, п, с, т, ф, х, ц, ч, ш).
Съгласните, които съдържат повече тон, отколкото шум, се наричат сонорни. Това са р, л, м, н, й.[1] Сонорните съгласни са звучни и нямат беззвучни двойници. Съгласната й е винаги мека. Съгласната х е беззвучна и няма звучен двойник. Останалите съгласни се делят на двойки по признака звучност – беззвучност, като това противопоставяне е определящо за смисъла на думите:
б – п (бор — пор);
в – ф (вар — фар);
г – к (гол — кол);
д – т (дом — том);
ж – ш (жило — шило);
дж – ч (джанта — чанта);
з – с (коза — коса);
дз – ц.
Тук за краткост са изброени само твърдите съгласни. Противопоставянето по признака звучност – беззвучност се отнася и за съответните меки съгласни: бял — пял, дясно — тясно и т.н.
В книжовния език съгласните ж, ч, ш и дж са винаги твърди, т.е. нямат меки съответствия.[1] Това намира отражение при транскрибиране на чужди имена, напр. Жул Верн, Шонберг и др.
Буквите я [йа, йъ, 'а, 'ъ], ю [йу, 'у] и щ [шт] са съчетания от по два звука (ютия [йутийа], щъркел [штърк'ел]) или (само ю и я, но не и щ) означават един звук и мекост на предходната съгласна (люк [л'ук], пяна [п'ана]).
Буквата ь е единствената в българския език, която няма звукова стойност, a просто обозначава мекост на съгласна пред о: минор [минор], миньор [мин'ор].[1] В старобългарския език тази буква е означавала звука кратко меко ъ (между ъ и е), който е изчезнал с развитието на езика, като в някои думи е преминал в ъ, в други думи е преминал в е, а в много случаи е отпаднал, например[2]
е станало кръст,
е станало ревност.
Последователните несонорни съгласни се озвучават или обеззвучават според характера на последната, ако след нея идва гласна или сонор; в края на думата съгласните се обеззвучават.
Примери за озвучаване: сграда [зграда], отговор [одговор].
Примери за обеззвучаване: изкуство [искуство], изкривявам [искрив'авам], дъжд [дъшт].
Сонорни съгласни[редактиране | редактиране на кода]
Сонорите не се обеззвучават и (подобно на гласните) не действат озвучаващо на предходните съгласни.[1]
За разлика от другите съгласни, сонорите могат да се изговорят и без гласна. Затова някои сонори (р и л) в древността са били сричкотворни. Постепенно от тях се е отделило т.нар. подвижно ъ, което застава ту пред сонорната съгласна, ту след нея. Например прв е станало пръв, а прва е станало първа; влк е станало вълк.
Звучната съгласна в някога е била сонорна (но вече не е). Това личи от факта, че тя не действа озвучаващо на предходните съгласни: свиня [свин'а], за разлика от звънец [звънец]. Обаче самата тя се обеззвучава в края на думите и пред беззвучни съгласни: нов [ноф], вторник [фторник].[1]
Меки съгласни[редактиране | редактиране на кода]
Повечето съгласни в българския език се делят на двойки от съответни твърда и мека съгласна. Съгласните в една и съща двойка са различни звукове (фонеми); някои думи се различават само въз основа на това противопоставяне:
бал [бал] — бял [б'ал];
вал [вал] — вял [в'ал];
гол [гол] — гьол [г'ол];
дал [дал] — дял [д'ал];
позор [позор] — позьор [поз'ор];
куп [куп] — кюп [к'уп];
лук [лук] — люк [л'ук];
марка [марка] — мярка [м'арка];
минор [минор] — миньор [мин'ор];
спал [спал] — спял [сп'ал];
грах [грах] — грях [гр'ах];
сал [сал] — сял [с'ал];
кръста [кръстъ] (чл. кръст) — кръстя [кръст'ъ];
фон [фон] — фьон [ф'он];
цар [цар] — цяр [ц'ар].
Пред гласните е и и съгласните в някаква степен се смекчават (палатализират се), но въпреки това не се смятат за напълно различни звукове (фонеми), а само за смекчени варианти (алофони) на съответните твърди съгласни. Например звукът л се изговаря донякъде различно в думите лава [лава] и лев [леф], но се приема за един и същи звук (твърдо л); в думата лява [л'ава] звукът е отчетливо различен (меко л). Обаче звуковете к, г и х са винаги меки пред е и и: герой [г'ерой], кит [к'ит], хинин [х'инин].[1]
Противопоставянето по мекост – твърдост за различните съгласни е неравномерно, тъй като това противопоставяне в историята на езика се е развивало неравномерно.
Така например съгласните к, г и х в праславянския език са били винаги твърди и не са можели да стоят пред меките гласни е и и. Затова множествено число на съпруг е съпрузи (не съпруги), прилагателното е съпружески (не съпругески), а обръщението е съпруже (не съпруге). Думата от женски род съпруга е имала мн.ч. съпругы, тъй като ы не е действало омекчаващо. Аналогично обръщението от човек е човече (не човеке), а множественото число на сиромах е сиромаси (не сиромахи); прилагателното от монах е монашески (не монахески).[1] С развитието на езика съгласните к, г и х са започнали да се появяват пред меките гласни е и и: лисугер, щъркел, техен; заслуги, всеки, хитър. Меки к, г, х пред ю, я, ьо са се появили след XVI в. в заети думи, предимно от турския език: кюфте, кяр, гюрултия, гьол и др. С течение на времето в българския език са се образували собствени (а не заети) думи с меки к и г: кюскам ('удрям, блъскам, чукам'), паникьосвам се (коренът е с гръцки произход, но глаголът е образуван в българския език); Гергьовден, гергьовче (собственото име Георги е гръцко, но производните думи са образувани в българския език).
За разлика от мекото в, което е доста често срещан звук (вървя, вяра, вял, явявам, щавя, цвят, бавя, благославям, давя, готвя, забравям, залавям, навярно, обявявам, правя, славя, тревясал и мн.др.), мекото ф се среща рядко, предимно в думи от чужд произход: кафяв (от тур. кафе), разграфявам (гр.), труфя (се) (гр.), парфюм (от итал. през фр.), шофьор (фр.), фюрер (нем.), фьон (нем.), изкуфявам. Книжовни думи от български произход са междуметието фю и глаголът фюфюкам; в диалектите има думи с меко ф: фяка, което значи 'кряка' (за патица).
Меките съгласни дз (при фонетичната транскрипция се отбелязва като [s']) и х [х'] пред ю, я, ьо практически не се срещат в българския език, но въпреки това се броят като негови фонеми. По-точно, в книжовния български език те се определят като потенциални фонеми, тъй като се приема, че няма структурни пречки да се появят такива звукове в системата на българския език. Такива комбинации от звукове се срещат в диалектите (напр. дзяпам вместо книжовното зяпам) и в чужди собствени имена (Хюстън, Хьолдерлин; полското Ядзя, което е умалително от Ядвига).
Меките съгласни в българския език са позиционно ограничени: те могат да стоят само пред гласна.[1] Това намира отражение при транскрибиране на чужди имена. Например името на руския писател Гогол се пише и изговаря на български с твърдо л в края, докато в руския език крайната съгласна е мека (Гоголь).
Твърди съгласни[редактиране | редактиране на кода]
Твърдата съгласна дз (при фонетичната транскрипция се отбелязва като [s]) също се среща рядко, например в думата скръндза. Съгласната дж (винаги твърда) се среща значително по-често, най-вече в наставката -джи (заета от турския език): бояджия, ловджия, шегаджия; но и в корените на някои думи: джоб, джудже, джаз, джунгла.
Останалите твърди съгласни (б, в, г, д, ж, з, к, л, м, н, п, р, с, т, ф, х, ц, ч, ш) се срещат често.
Букви за съчетания от звукове[редактиране | редактиране на кода]
- й + у = ю: в началото на сричка, тоест:
- в началото на дума (юнак [йунак]);
- след гласна (каюта [кайута]);
- мека съгласна + у = ю (любов [л'убоф]);
- й + а = я: в началото на сричка, тоест:
- в началото на дума (ягода [йагода]);
- след гласна (тояга [тойага]);
- мека съгласна + а = я (лято [л'ато]);
- й + ъ = я: след гласна:
- в окончанията на глаголните форми за сегашно време, 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч., I и II спр., независимо от ударението (играя(т) [играйъ(т)], стоя(т) [стойъ(т)]); обаче поради редукцията на неударените гласни явлението е ясно забележимо само под ударение;
- в меките определителни членове за мъжки род (славея(т) [славейъ(т)]), независимо от ударението;
- мека съгласна + ъ = я:
- в окончанията на глаголните форми за сегашно време, 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч., II спр., независимо от ударението (летя(т) [лет'ъ(т)]); поради редукцията на неударените гласни явлението е ясно забележимо само под ударение;
- в меките определителни членове за мъжки род, независимо от ударението (нокътя(т) [нокът'ъ(т)], деня(т) [ден'ъ(т)]);
- мекост на съгласна пред o се бележи с буквата ь (синьо [син'о], Кольо [Кол'о]), за разлика от съчетанието от звукове [йо], което се записва с буквите йо и се среща само в началото на сричка, тоест:
- в началото на дума (йод [йот], Йордан [Йордан]);
- след гласна (майор [майор], Стойо [Стойо]);
- след съгласна, по изключение, при образуване на сложни имена, чиято втора част поначало започва с йо (Трансйордания [транс-йор-да-ни-йа]);
- ш + т = щ: във всички позиции (свещ [свешт], нощ [ношт], щик [штик]) с изключение на случаите, когато звуковете [ш] и [т] са от различни морфеми (пустош + та = пустошта); изключения се допускат и при звукоподражанията (шът, шт, шшт).
Една и съща морфема може да се изговори по различни начини в различно обкръжение,
но винаги се изписва по един и същи начин. Примери:
- обеззвучаване на съгласни: градове [градове] — град [грат];
- озвучаване на съгласни: отида [отидъ] — отговор [одговор];
- замяна на звука й с мекост на предходната съгласна (късите тирета показват делението на думата на срички):
ярост [йа-рост] — разярен [ра-з'а-рен], а не [раз-йа-рен];
юзда [йуз-да] — разюздан [ра-з'уз-дан], а не [раз-йуз-дан].
Според българския правопис съчетанието от букви ьо се пише само след съгласна (напр. магьосник), а съчетанието от букви йо се пише в началото на сричка, тоест след гласна, както и в началото на думата. По изключение се пише йо след съгласна, когато с йо започва нова сричка. Примери:
- Йорданов [йор-да-ноф] — Попйорданов [поп-йор-да-ноф], не Попьорданов [по-п'ор-да-ноф];
- Йордания [йор-да-ни-йа] — Трансйордания [транс-йор-да-ни-йа], не Трансьордания [тран-с'ор-да-ни-йа].
В тези случаи звукът й не се заменя с мекост на предходната съгласна и не се променят границите между сричките.
Някои правоговорни правила[редактиране | редактиране на кода]
- Редукция: в неударени позиции звукът а се приближава до ъ, а о — до у; в много слаба степен неудареното е се приближава до и. Правоговорът не допуска пълна редукция. Редукцията не се отразява при писане.
- Буквата а в някои случаи се изговаря като [ъ], а буквата я — като [йъ] или ['ъ]. Този изговор е позиционно ограничен — среща се само в следните положения:
- В членовете за мъжки род ед.ч., независимо от ударението:
орела [орелъ] (неударен твърд член),
града [градъ] (ударен твърд член),
деня(т) [ден'ъ(т)] (ударен мек член),
председателя(т) [претседател'ъ(т)] (неударен мек член),
славея(т) [славейъ(т)] (неударен мек член),
белия(т) [белийъ(т)] (неударен мек член),
третия(т) [третийъ(т)] (неударен мек член). - В глаголните окончания за сегашно време, 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч., I и II спрежение, независимо от ударението:
чета(т) [четъ(т)], стърча(т) [стърчъ(т)], безпокоя(т) [беспокойъ(т)], летя(т) [лет'ъ(т)].
Правилото важи и когато окончанията не са ударени, но тогава явлението не е ясно забележимо поради редукцията:
играя(т) [играйъ(т)], мисля(т) [мисл'ъ(т)], (да) седна [(да) седнъ].
Правилото не важи за глаголите от III спрежение, чиито окончания са винаги неударени. При тях буквата а/я е част от основата, а не от окончанието и се произнася широко, но редукцията води до известно стесняване на гласната:
чакам [чакам], чакат [чакат]);
отварям [отвар'ам], отварят [отвар'ат]).
В минало време а и я се произнасят винаги като [а], [йа] и ['а]:
аз стърча [ас стърчъ], обаче той стърча [той стърча];
аз стоя [ас стойъ], обаче той стоя [той стойа];
аз летя [ас лет'ъ], обаче той летя [той лет'а].
- В членовете за мъжки род ед.ч., независимо от ударението:
- Звукове, които се пишат чрез съчетание от две букви, са дж и дз (напр. бояджия и дзифт); тези съчетания не могат да се разделят при пренасяне на дума (напр. думата бояджия се пренася боя-джия, а не бояд-жия). Но когато д е последният звук от представка, а ж или з е първият звук от корена, тогава съчетанията от букви дж и дз се четат като съставени от два отделни звука (надживявам, подземен); в тези случаи е допустимо разделянето на комбинацията от букви при пренасяне на думата (над-живявам, под-земен).