Българо-османски войни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българо-османски войни
Период 1340 - 1422 (за запазване на държавността), 1423 - 1878 (за възстановяване на държавността)
Място Балкански полуостров
Резултат Убедителна османска победа
Територия Османската империя завладява България
Воюващи страни
Coat of Arms of the Bulgarian Empire.PNG Царство България Ottoman Army1453-1798.png Османска империя
Командири
'Иван Александър
Иван Шишман
Иван Срацимир
Добротица
Момчил
Мурад I
Баязид I
Лала Шахин
Сили
неизвестна неизвестна
Жертви и загуби
тежки тежки

Българо-османските войни се водят между разпадащото се Българско царство и новопоявилата се ислямска сила - османските турци, през втората половина на 14-ти и началото на 15 век. Войната приключва с колапса на една от най-могъщите европейски държави - Второто българско царство, през 1422 г. Българите възстановяват държавата си чак през 1878 г. след близо пет века на османско владичество. В резултат на войните Османската империя увеличава изключително територията си на Балканите, разпростирайки се от река Дунав до Егейско море.

Първи въоръжени стъркновения с турците[редактиране | edit source]

Основна статия: Момчил войвода
Войските на Момчил нападат врага

По време на гражданската война във Византия Палеолозите и Кантакузините се опитват да намерят външни съюзници и използват чужди наемници. Българският цар подкрепя първия претендент, чиято крепост е Константинопол. Йоан Кантакузин, от друга страна, проявява склонност да прибягва към използването на малоазийски наемници от османски и селджукски произход, чийто бандитски набези скоро стават обичайно явление за цяла Тракия. Въпреки че са техни съюзници, византийците нямат пълен контрол над наемниците и те опустошават района, организирайки набези срещу български територии, за да плячкосват поселенията.

В 1344 г. независимият български владетел на Родопите и Беломорска Тракия - севастократор Момчил, чиято армия наброява 5000 души[1], заема важна роля във византийската гражданска война. В началото той подкрепя Йоан Кантакузин, но от пролетта на 1344 г. го изоставя поради зверствата на османските му съюзници[2][3]. През юни той нанася поражение на османския флот в Битката при Абдера при Порто Лагос[4]. Успява да осъществи това като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага. Скоро след този успех Кантакузин е победен в сражението при Миноспол.[4]

Момчил е сред първите местни управители, които осъзнават надвисналата османска опасност. Той моли царя на България и византийския император за помощ, но не получава такава. Дори при това положение деспотът продължава борбата си в източната част на Родопите. През май 1345 г. турците, водени от емира на Айдън Умур бег, се прехвърлят от Мала Азия на Балканите и правят унищожителни набези над българските територии, отвличайки много хора и вземайки със себе си добитъка.[5] Скоро след това , на 7 юли 1345 г., обединените турско-византийски войски на Умур бег и Кантакузин, добили подавляващо числено превъзходство, атакуват българският отряд на Момчил и побеждават в битката при Буруград (Перитор)[6] близо до столицата на севастократора - Царево (Ксанти), Момчил загива в сражението.[7]

Военни действия по времето на цар Иван Александър[редактиране | edit source]

Цар Иван Александър

По време на гражданската война във Византийската империя Иван Александър поема управлението над няколко града в Тракия и Родопите, но неговите чести намеси във вътрешните работи на Империята затрудняват близките отношения между двете страни, въпреки сключеното примирие от 1332 г.

Битка при Питион.[8][9] В октомври 1352 г. e първата голяма битка с османските турци в Европа. Сражението става при Питион (Pythion) до Димотика където съюзените сили на византийският император Йоан V Палеолог, българския цар Иван-Александър и пратените от сръбския крал Стефан Душан се сбъскват с крупна турска армия водена на Орхан и неголеми сили на съюзника му византийския съимператор Йоан VI Кантакузин, Османците побеждават и заемат в 1353 обещаната им от Кантакузин като награда крепост Цимпе на Галипорския полyостров - първата територия на континента придобита от османците, превърнала се в плцдарм за настъплението на турците в Европа.

Победили при Питион нови турски сили нападат България, опустошавайки южната ѝ част и завръщайки се с огромна плячка.[10] Айтос, Ямбол и Пловдив най-много пострадват от нападенията. Овладяната от османците първа крепост в Европа Цимпе има от стратегическо значение на Балканите, намираща се на полуостров Галиполи тя става тяхно предмостие се явява плацдарм преодоляващ последната естествена водна преграда от Мала Азия пред нахлуването им в Европа. Скоро след това нашествениците твърдо стъпват в земите на Източна Европа.[11] Между 1352 г. и 1354 г. са разорени поселенията между Ямбол и Пловдив, както и тези по долното поречие на реките Марица и Тунджа.[12]

През 1355 г. османските турци започват настъпление в направление София (Средец), но са пресрещнати от българската войска командвана от престолонаследника на Иван Александър - Михаил Асен, в околностите на града, близо до Ихтиман. В последвалата битка турците са отхвърлени. И двете страни претърпяват тежки загуби, в боя загива младият български принц Михаил Асен, турците не достигат София[13] и са така респектирани, че следващото им нападение в тази посока е чак след 27 години.

Неосъщественият съюз[редактиране | edit source]

Нашествието предизвиква голяма тревога не само в Търново, но и в Константинопол, като Йоан Кантакузин е принуден да абдикира. Така един от главните виновници за османската инвазия, с оглед на своята недалновидност, е свален от политическата сцена. Изправени срещу тази заплаха, България и Византия правят опит за сближаване. През 1355 г. дъщерята на българския цар Кераца се омъжва за сина на новия византийски император Йоан V Палеолог - Андроник.[14] Новите отношения между династиите в Търновград и Константинопол се явяват като пречка пред нашествениците, но въпреки очакванията споразумението не довежда до резултат.

Българските земи в средата на 14 век в навечерието на Османското нашествие

През този период Българската и Византийската империи все още представляват основната политическа сила на Балканите и единствените страни способни да се противопоставят на османците. След смъртта на Стефан Душан на 20 декември 1355 г. Душановото царство губи своето политическо влияние и своята обширна, но етнически разнообразна държава, която се разпада на множество малки владения.[15] Между 1354 г. и 1364 г. турците се превръщат в неоспорими хегемони на Тракия като редица важни крепости и градове падат под техните обсади, включително Пловдив и Стара Загора.[16] От края на 50-те години на века някои османски отряди дори достигат околностите на столицата и византийският император взема предпазни мерки за поправка на крепостните стени.[17] От записките на османския хронист Садедин и други ни е известно, че напредъкът на туците между 1359 г. и 1364 г. включва разрушения в невиждан мащаб и напълното обезлюдяване на определени райони. Много градове са опустошени (Пловдив, Стара Загора, Сливен), докато други като Венец и Сотирград изчезват завинаги.[18] Опустошението е придружено от масови кланета или изселване на хора в Мала Азия.[19]

Не е налице само пълна липса на координация между двете империи, но и спорът за черноморските пристанища Несебър и Поморие, които българите успяват успешно да защитят през 1364 г. Междуособиците не дават нищо на двете държави, а напълно разрушава отношенията помежду им.[20]

В 1361 г. Димотика пада под турско робство и става първата османска столица в Европейските земи. 

Последните години на Иван Александър[редактиране | edit source]

Далеч от идващата от юг заплаха, българските владения имат и други проблеми: през 1365 г. унгарският крал Лайош I напада северозападните български земи и завладява територията на Видинското царство, пленявайки най-възрастния син на цар Иван Срацимир.[21] В безплодните и отчаяни опити да си върне владичеството на Видин (Бъдин) Иван Александър дори използва османски наемници.[22]. Обаче през лятото на 1369 г. българският цар си възвръща властта над Видинската област с помощта на влашкия войвода Владислав І,[23] но това е неговият последен успех; на 17 февруари 1371 г. той умира.

След смъртта на Иван Александър българските земи се разпадат на няколко независими държави. По-голямата част от територията със столица Търново е под управлението на третия му син Иван Шишман, във Видин управлява Иван Срацимир, а деспот Добротица държи Добруджанското деспотство, докато Македония, Западните български земи и сръбските земи, влизащи преди разпада от 1371 г. година в състава на Душановото царство, са разделени на няколко феодални владения оглавявани от местни деспоти.

Битката при Черномен и последствия[редактиране | edit source]

Султан Мурад I

През 1371 г. двама феодални управители в Македония организират поход срещу турците. Прилепският крал Вълкашин и брат му - деспотът на Сяр - Углеша, събират огромна християнска войска и опълчение, за да възпрат османското нашествие. Углеша, чиито земи граничат с османските турци на изток осъзнава, че ако османските шайки не бъдат спрени скоро, те ще завладеят целия регион, поради което отправя призив за помощ към брат си и останалите владетели. Армията на двамата братя е значително по-многобройна от тази на османските им противници. Тя се насочва на изток към тогавашната османска столица - Одрин. Според сведения, приемани за не много достоверни, тя наброява около 70 000 (според други източници 20 000) души. Когато достигат до Черномен по долното поречие на Марица, техният лагер е атакуван през нощта на 26 септември от значително по-малка сила под водачеството на Лала Шахин и християнската армия на съюзниците е разгромена. Вълкашин и Углеша, заедно с по-голямата част от армията, намират смъртта си в среднощната схватка.[24]

Веднага след битката ордите на Мурад I се насочват към вътрешността на българските земи и принуждават младия цар Иван Шишман да се оттегли обратно на север от Стара планина. Османската армия опустошава северна Тракия. Много крепости падат след продължителна обсада. Град Ямбол (Дъбилин) се бори срещу вражеските пълчища под командването на Тимурташ с месеци, но поради недостига на храна и продоволствия защитниците са принудени да се предадат.[25] По време на боевете по южните склонове на Стара планина един от войводите на Шишман - Шишкин, е убит. Скоро след това османците завладяват Родопите, Костенец, Ихтиман и Самоков в днешните югозападни български земи.[26] През 1373 г. Иван Шишман води преговори за мир с османците. Мирният договор е унизителен: търновският цар трябва да стане османски васал и да даде сестра си Кера-Тамара за съпруга на Мурад. Като компенсация османците връщат някои завладени територии, включително Ихтиман и Самоков.[27]

Между 1371 г. и 1373 г. османците се явяват като значителна сила, която всеки балкански владетел е трябвало да вземе под внимание. Те установяват властта си над цяла Тракия, както и завладените земи на Углеша в Източна Македония. Синът на Вълкашин Марко и Иван Шишман също са принудени да станат османски васали.

Падането на Родопите[редактиране | edit source]

Османското напредване след битката при ЧерноменТ.

По време на същия период (1371 - 1373 г.) нашествениците вземат надмощие над Родопите, планина осеяна със силни и добре пазени крепости. Турците нахлуват от северните склонове на планината.[28] След ожесточена съпротива пада и крепостта Раковица (днес в руини). Обсаждана е от силите на Дауд паша, а защитата се води от войводата Курт. След безуспешни опити да пленят замъка със сила, турците се съгласяват на преговори и българите се предават като запазват собствеността си.[29]

Османците водят кървави сражения, за да завземат важната крепост в Родопите - Цепина. Девет месеца нейното население стоически отблъсква атаките, но накрая се предава в замяна на живота и собствеността си.[30] след като турците, под командването на Дауд паша, отрязват източниците на вода.[31] По същия начин е завзет и Асеновград (Станимака).[32] След тежка обсада пада и крепостта Баткун в северните склонове на Родопите. Нейният командир Георги е убит с хората си при финалното нападение.[33]

Османците се изправят срещу много упорита съпротива във вътрешността на родопския масив. Централните зони са завладени от две войски командвани от Джедит и Ибрахим паша. Джедит паша напредва по пътя Станимака - Бачковски манастир по долината на Чепеларската река, а Ибрахим тръгва от Пловдив през Първенец, а после през долината на река Въча. Сраженията започват край укрепени селища и местности като Зареница, Заград, Градище, Чилтепе и Каракула (разположени по протежението на долината на Въча), Имаретдере и Момина вода (с прилежащи възвишения в близост до Ардино) и други. Особено ожесточена е битката при Момина вода, където един от видните османски лидери Сара Баба е убит. Кървави битки има още и при Каракула, където друг османски лидер - Енихан Баба, е убит.

Падането на София[редактиране | edit source]

При София в 1349 г., 1355 г. и 1382-88 г. се води стратегичската битка срещу турците, тук българите дават най-ожесточен отпор на нашественика. Турските хронисти споменават цар Асен и бан Янука това може да са княз Иван Асен IV, както смята Й. Андреев, или Иван Асен V, братята на Иван Шишман. Фолклора пее за цар Ясен, Михаил Василич, Шишманович Яне и за самия Иван Шишман. Турското нашествие и двата пъти е отблъснато, но на невероятно висока цена убити са първо единия, а после и другия български престолонаследник. Второто поражение на турците явно е тежко, зaщото те се решават да атакуват отново едва след 27 години в 1382 г. С помощта на цар Иван Шишман войските им пак са отблъснати от средечани, но след предателство и с измама града е превзет от Лала Шахин, умрял скоро след това, ала победата е несигурна - турците успяват да влезат в София, но околните яки крепости - Урвич, Бояна, Бистрица и др. остават в български ръце и битките продължават до 1388 г. когато в бой с турците загива трети престолонаследник Иван Асен V. С това сякаш са пречупени съпротивителните сили на България и към 1422 г. когато цар Константин II Асен умира в Белград тя е окончателно покорена.

Хронологично събитията, след като са отблъснати наподенията в 1349 и в 1355г., се равиват по следния начин. Докато Иван Шишман отчаяно се опитва да се съпротивлява на силния османски натиск, неговият брат Иван Срацимир не само, че не изпраща подкрепление или помощ, но се опитва и да използва затруднението на брат си, за да разшири владенията си към определени райони на Търновското царство. Когато вниманието на Шишман е насочено на юг, Иван Срацимир взема контрола над важния град София[34], за който двамата братя отдавна спорят помежду си. От 1373 г. обаче градът отново е в пределите на Търновското царство и е възможно да е имало военни действия между двете български държави.[35] Деспот Добротица също не дава никаква подкрепа на търновския цар. Той е вплетен в пререкания с Генуа и е замесен във вътрешните работи на Трапезундската империя, опитвайки се да сложи на трона ѝ своя зет.[36]

След временното затишие, което последвало след 1373 г., през 1380 г. османците възобновяват военните действия. С огромна войска султан Мурад се насочва към югозападните части на Търновското царство с намерението да завземе твърдината София. След кървави сблъсъци в долината на р. Златица[37] турците се преместват към София и я обсаждат. Градът под командването на бан Янука се бори храбро и отблъсква всички атаки на превъзхождащите османски сили, начело на които е Лала Шахин. Той не съумява да продължи обсадата и бива принуден да се върне обратно към Одрин, където уведомява султана за провала си. Докато отсъства, турците успяват с подмолни действия да проникнат в София, като един потурчен българин пленява бан Янука, докато последният е на лов и го изпраща при Лала Шахин, който по това време е в Пловдив. Оттам българският командир бива изпратен обратно в София, и когато защитниците виждат пленения си водач предават града на неприятеля.[38]

Османците поставят силен гарнизон и довеждат мюсюлмански заселници от Мала Азия.[39] На следващата година пада и Сяр.[40] Новите османски успехи не успяват да обединят Иван Шишман и Иван Срацимир. Между 1384 г. и 1386 г. се води война между България и Влашко, като власите завземат няколко селища по поречието на Дунава, но по-късно биват победени и техният войвода Дан I бива посечен.[41] Иван Срацимир взема участие във военните действията като съюзник на власите,[42] което доказва пълната липса на координация между българските държави и задълбочаващата се липса на доверие между двамата братя.

След като си подсигуряват завладените местности около София, османците продължават своя поход на северозапад. Главната цел на Мурад е да разкъса връзките между Търново и Моравското княжество, защото въпреки че Иван Шишман привидно е османски васал, Мурад му няма доверие и знае, че българският управител чака подходяща възможност, за да се обърне срещу своя сюзерен. През 1386 г. турците завладяват Пирот и Ниш след тежки сражения, убивайки и поробвайки много българи.[43]

Кампанията от 1388 година[редактиране | edit source]

Напредването на османците в централните части на Балканския полуостров предизвиква сериозна тревога не само у Иван Шишман, но и у тъста му княз Лазар. Княз Лазар и наскоро коронованият босненски крал Твърдко I организират антиосманско съглашение и българският цар се присъединява към тях, но не успява да изпрати войски. През 1387 г. обединените християнски сили отбелязват победа срещу османците в битката при Плочник.

Християнските държави обаче не правят никакъв опит да се възползват от победата, като османското окопитване и реакция ги изпреварват. През 1388 г. 30 000-на армия командвана от Али паша преминава през източната част на Стара планина и нанася своя удар дълбоко в северните части на днешна Северна България. Българите са напълно изненадани и нашествениците завладяват Овеч, Шумен, Мадара и други градове.[44] Поради изненадващата кампания градовете и крепостите не могат да организират добра защита, но след първоначалния шок взимат предпазни мерки. Когато армията на Али паша обсажда Варна, защитниците твърдо се защитават и турците трябва да изоставят обсадата и да се насочат на север.[45]

В Тутракан гражданите позволяват турците да настанят малък гаризон, но впоследствие ги избиват и се приготвят за обсада. Али паша незабавно изгаря околните поля и скоро гладуващият град е принуден да се предаде.[46] След този успех, османците напредват на запад към Никопол, който е една от най-силните крепости на Дунав. Защитата е организирана от Иван Шишман, който тогава е в града. Макар османците да имат около 30 000 души, те не успяват да го завземат и Али паша търси подкрепления от самия Мурад. Според Садедин султанът сам дошъл до Никопол с огромна войска и с твърдото решение да завземе града на всяка цена. Изправяйки се срещу този враг, Иван Шишман е принуден да иска мир. Мурад се съгласява и българите запазват Никопол, но са принудени да отстъпят друга ключова българска крепост на Дунава - Силистра (Дръстър). Все пак, когато Али паша достига твърдината, българите отказват да предадат града доброволно. Мурад обсажда Никопол за втори път и тогава Иван Шишман се съгласява на османските условия, като турски гарнизон бива разположен в Силистра.

В резултат на похода турците завземат голяма част от територията на днешна Източна България, включително няколко ключови градове. Властта на Иван Шишман се ограничава до земите на запад от столицата Търново и няколко крепости по поречието на Дунава. На изток българите запазват Варна и столицата на Добруджанско деспотство Калиакра. Вероятно по това време Иван Срацимир става османск васал.[47] През 1393 година османците провеждат успешна обсада на Търново и града минава в техни ръце, като съпротивата на Иван Шишман приключва със смъртта му в Никопол през 1395 година.

Край на Второто българско царство[редактиране | edit source]

В 1396 г. пада Видинското царство.

Партизанска война на ВМОРО в Тракия и Македония 1893-1912[редактиране | edit source]

Основна статия: ВМОРО
Основна статия: Илинденско-Преображенско въстание

Кампанията в 1912-1913 година[редактиране | edit source]

Основна статия: Балканска война
Основна статия: Междусъюзническа война

Източници[редактиране | edit source]

  1. за 2000 споменава Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 2, p.702
  2. Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 2, p.707
  3. Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 2, p.16-19
  4. а б Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 2, p.427
  5. Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 2, p.530
  6. Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 2, p.729
  7. Lemerle, P. L'emirat d'Aydin..., p.210, 217
  8. The Last Years of Byzantium and the Rise of the Ottomans, Michael O’Rourke, Canberra 2011, стр.96
  9. Анастасиос Гуридис, Koй довежда османските турци в Европа?
  10. Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.250
  11. Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.278
  12. Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.279
  13. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. 2, с.267
  14. Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 3, p.557
  15. Јиречек, К. Историја срба. 1, с.305
  16. Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци-ИИД, 7-8, 1928, с.48
  17. Demetrius Cydones. Ad Romaeos deliberativa. - PGr, 104, p.981
  18. Angelov, D. Certains aspects de la conquete des peuples balkaniques par des turks - BSI, 1956, 162, p. 237
  19. Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 87
  20. Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.362
  21. Иречек, К. История на българите, С., 1929, с. 248
  22. Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци-ИИД, 7-8, 1928, с.105-107
  23. Иречек, К. История на българите, С., 1929, с. 244-245
  24. Дуйчев, Ив. Българското средновековие. От Черномен до Косово поле, С., 1972, с.546
  25. Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 101
  26. Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 101
  27. Синодник царя Борила, с. 89
  28. Делчев, В. Миналото на Чепеларе. 1. С., 1928, с.15
  29. Иречек, К. История на българите, С., 1929, с. 248
  30. Захариев, Ст. Цит. съч., с. 66
  31. Шишков, Ст. Цит. съч., с. 64
  32. Шишков, Ст. Цит. съч., с. 6
  33. Захариев, Ст. Цит. съч., с. 74
  34. Kuzev, Al. Die Besiehungen der Königs von Vidin, Ivan Sracimir zu den osmanischen Herrschern. EB, 1971, No. 3, p.121-124
  35. Петров, П. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. - ИБИД, 25, 1967, с.110
  36. Мутавчиев, П. Добруджа в миналото, c. 44
  37. Цветкова, Б. Героичната съпротива на българите срещу османските нашественици, ц. 39
  38. Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 122 sq
  39. Laonicus Chalcocondylas. Historiarum demonstrationes. 1., p. 94
  40. George Ostrogorsky La prise de Serres par les Turcs - Byz, 35, 1965, p. 302 sq
  41. Istoria României. 2, p. 253
  42. Иречек, К. История на българите, с. 262
  43. Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 124 sq
  44. Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 137 sq
  45. Lennciavius. Historiae musulmane turcorum de monumentis ipsorum sxcerptae. Libri XIII, Frankfurt, 1501, p. 272
  46. Lennciavius. Historiae musulmane turcorum de monumentis ipsorum sxcerptae. Libri XIII, Frankfurt, 1501, p. 274
  47. Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци-ИИД, 7-8, 1928, с.98
  • Васил Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, Част I, II изд., Наука и изкуство, София 1970.
  • Атанас Пейчев и колектив, 1300 години на стража, Военно издателство, София 1984.
  • Йордан Андреев, Милчо Лалков, Българските ханове и царе, Велико Търново, 1996.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Bulgarian–Ottoman Wars“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  


Портал
Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България.
Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.