Българска земеделска банка
| Българска земеделска банка | |
 Централата на банката около 1910 година | |
| Основаване | 1904 г. |
|---|---|
| Закриване | 1934 г. |
| Седалище |  София, България |
| Продукти | банкови услуги |
| Собственик | България |
Българска земеделска банка (БЗБ) е третата държавна банка в България след Българска народна банка и Пощенска спестовна каса. Тя е основана през 1904 година със специален закон и функционира до 1934 година, когато е обединена с Българска централна кооперативна банка (БЦКБ) в Българска земеделска и кооперативна банка.[1] Банката играе ключова роля в стопанския живот на страната, като в началото на века отпуска около 30%, а към края на съществуването си – до 42% от обема на всички кредити. Делът ѝ във влоговете също нараства през този период от около 30% до 45%.[2]
През цялото си съществуване БЗБ е средство за скрито субсидиране, главно на земеделски производители и кооперации, като планираните ѝ загуби с известно закъснение се поемат от държавата. Често тя е използвана като източник на средства за непредвидени в бюджета разходи – от щети при градушки и наводнения до подпомагане на бежанци и ветерани от войните.[3]
Централата на Българска земеделска банка е разположена на улица „Иван Вазов“ №3. Проектът за сградата е дело на архитекта Йордан Миланов. Към 2011 година тя е паметник на културата с национално значение, като в нея се намират централата на Български държавни железници и Държавна лаборатория „Българска роза“.
Земеделски каси[редактиране | редактиране на кода]
Българска земеделска банка е създадена на основата на общополезните земеделски каси, първата от които е основана през 1864 година в Пирот. Впоследствие, по инициатива на Мидхат паша, е изградена мрежа от такива институции, чиято основна цел е борбата с лихварството. Първоначалният капитал на касите е набран чрез налагането на извънреден данък в натура върху селяните. Още при създаването си те не са чисто стопански учреждения и трябва да използват част от печалбата си за финансиране културни и благоустройствени дейности.[4]
След Освобождението земеделските каси са подложени на значително регулиране от държавата.[1] През 1880 година те получават правото да приемат влогове и да получават заеми от Българската народна банка (БНБ), а от 1894 година капиталът им се увеличава с 5 – 10%, отчислявани от поземления данък.[5] Не е необичайно правителствата да злоупотребяват с ресурсите на касите. Така през 1903 – 1904 година, в противоречие с изричната забрана на Закона за Земеделските каси, правителството получава от тях заеми за 23,4 милиона лева.[3]
И през този период основна цел на земеделските каси е да изместят от пазара частните лихвари. Те провеждат системна политика на изкупуване и разсрочване на дълга към частни лица, като за тази цел получават значително кредитиране от БНБ. През 1896 година имуществото и приходите на касите са ипотекирани срещу гарантиран от държавата външен заем от 30 милиона лева, който също е изразходван за изкупуване на дълг към частни кредитори, както и за изплащане на просрочени задължения на касите към БНБ.[6]
До края на Първата световна война[редактиране | редактиране на кода]
От 1 януари 1904 година Земеделските каси са обединени в една банка, която първоначално има за цел да кредитира преференциално земеделските производители. Макар тя да се ползва с известна автономия, нейното ръководство се назначава по предложение на министъра на търговията и земеделието.[1] Създаването на банката представлява фактическа национализация на земеделските каси, макар че до 1921 година нейният капитал поне формално се смята за собственост на общините, в които са действали отделните каси.[7]
Новата банка получава и легално основание на практиката да кредитира правителството. Сега БЗБ поддържа и специални фондове „за подпомагане на земеделието“, които стават източник на корупционни практики. Така голямата за това време сума от 1 милион лева изчезва от счетоводството на банката през 1905 година, когато специалните фондове са под управлението на министъра на земеделието Никола Генадиев, и се появява отново през 1909 година.[3]
През 1910 година БЗБ става съсобственик на новосъздадената Българска централна кооперативна банка.[1] По замисъл БЦКБ трябва да поеме кредитирането на множащите се кооперации, които поемат все по-голям дял от кредита на БЗБ за сметка на прякото кредитиране на земеделците. На практика това не се осъществява и двете банки се конкурират за кредитирането на земеделските кооперации до 1921 година, когато тези функции са изцяло прехвърлени на БЗБ.[8]
1920-те и 1930-те години[редактиране | редактиране на кода]
През 1920 година правителството на Българския земеделски народен съюз включва БЗБ в консорциума, който получава монопол във външната търговия с храни. През следващите години банката отпуска все повече кредити на държавата и общините.[1] В резултат на широкото ѝ използване за нестопански цели, в средата на 20-те години БЗБ е напълно декапитализирана и самото ѝ функциониране е застрашено. През 1928 година част от Стабилизационния заем е използвана за рекапитализирането на банката и тя става основен фактор в кредитния бум от 1928 – 1929 година. Често с държавна гаранция, БЗБ отпуска множество заеми на общини и нерентабилни предприятия, които след началото на Голямата депресия се оказват несъбираеми, а държавата не е в състояние да изпълни задълженията си по гаранциите.[3] След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година БЗБ е слята с БЦКБ.[1]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е Методиев 1987, с. 27 – 28.
- ↑ Аврамов 2007b, с. 363.
- ↑ а б в г Аврамов 2007a, с. 214 – 219.
- ↑ Аврамов 2007b, с. 348 – 349.
- ↑ Аврамов 2007b, с. 349.
- ↑ Аврамов 2007b, с. 353 – 354.
- ↑ Аврамов 2007b, с. 350.
- ↑ Аврамов 2007b, с. 358.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007a. ISBN 978-954-90758-7-8.
- Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.II. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007b. ISBN 978-954-90758-8-5.
- Методиев, Веселин и др. Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987.
