Българско възраждане

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Българско Възраждане)
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Възраждане.

Българското национално възраждане е период на национално-освободително движение на българския народ от Османската империя. То започва през XVIII век, според някои с първата писана българска история на Паисий Хилендарски, и продължава повече от столетие до Освобождението на България през 1878. Това е период на коренни промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот.

Промените в културната и духовната област са в две основни посоки: новобългарското просветно движение и борбата за църковно обособяване. Стремежът е освобождаване на образованието и културата от елинското влияние и поставяне на основите на нова материална и духовна култура. Съществена страна на този процес е борбата срещу гръцката църковна власт за църковна независимост.

Дълбоките промени в обществото водят до пробуждане и въстания на българския народ за възстановяване на българската държава. Етническите граници обхващали земите на Мизия, Тракия и Македония, с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция.

Граници и периодизация[редактиране | edit source]

Карта на въстанията през 1875-1876 година

Долна граница В миналото долната граница на българското възраждане е бил много оспорван въпрос. Според възрожденските българи то започва през 20-те години на XIX век. По-късно Марин Дринов изказва мнение, че Възраждането започва с Паисий Хилендарски и написването на История славянобългарска. Още по-късно Христо Гандев сваля долната граница до началото на XIX век. В съвременната историография се приема, че началото на българското възраждане започва с първите ясни процеси на разпадане на Османската империя.

Горна граница Краят на Възрожденската епоха започва с Освобождението на България през 1878 г., Съединението през 1885 г., но процесите на Българското възраждане продължават и след това сред българите в Македония и Одринско и приключват едва с Балканските войни през 1912-1913 г.

Вътрешна периодизация Разделя се на три периода:

  1. Ранно възраждане - от XVIII до началото на XIX век;
  2. От реформите в Османската империя през 20-те — 50-те години на XIX век до Кримската война (1853-1856 г.);
  3. От Кримската война до Освобождението на България през 1878 г.

Българското възраждане не приключва със създаването на българска държава през 1878 г. По това време са живи и дейни много от възрожденците, минали през години на тежки изпитания. Вярно е, че най-големият двигател на освободителното движение Васил Левски е изгубен за делото няколко години по-рано. Но възрожденци остават, затова е писано в трудовете на Захари Стоянов, който е един от тях. И тези възрожденци дейно участват в управлението на младата държава. Стефан Стамболов е един от тях и той заплаща това с живота си. Захари също. Този период е свързан с отстраняването на възрожденците от управлението — настъпва ерата на Сакскобургготската династия. Най-значителното дело на възрожденците след 1878 г. е Съединението на България през 1885 г., когато всички са се опълчили срещу това дело, но българските възрожденци отстояли голямата придобивка на България с цената на Сръбско-българската война.

Книжовен език[редактиране | edit source]

Важно значение за развитието на възрожденската книжнина изиграва започналият през първата половина на XIX век процес на образуване и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес започва още в началото на образуването на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение и особено с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция. Споровете около съдбата на книжовния език довеждат до обособяването на три течения: църковнославянско, славянобългарско и новобългарско, като представителите на последното направление (Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др.) вземат връх и към средата на XIX век, чрез творчеството на по-известните писатели, публицисти, вестникари и книжари, на основата на източнобългарския диалект окончателно се образува обликът на новобългарския книжовен език.

Тласък за развитието на възрожденската литература дава и българското книгопечатане. След появата на СофрониeвияНеделник” през 1806 г. българската печатна книга навлиза осезаемо в живота на просветените българи. Повечето български книги от XIX век до Освобождението) се печатат в чужбина (най-вече в Румъния, Сърбия, Русия) или в Цариград, но през 30-те години на XIX век опити за откриване на печатници са правени и в Солун, и в Самоков. По-късно български книги се печатат и в Русе, Свищов, Самоков.

Литература[редактиране | edit source]

През първата половина на XIX в. в книжовния живот на българите се открояват и някои нови жанрови наклонности. За нуждите на просветното дело се развива т.нар. даскалска поезия. Обособява се и специално учебникарско направление, в което са съсредоточени основните усилия на възрожденската интелигенция. Измежду имената на писателите на такъв вид книжнина личат тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Емануил Васкидович, Константин Фотинов, Христаки Павлович, Ботьо Петков. Първоначално усилията на учебникарите се насочват към превеждане и приспособяване на чужди образци, най-вече от руски, гръцки или сръбски произход, но постепенно съдържанието на възрожденските учебници се разнообразява. Освен задължителните граматики през втората четвърт на XIX век се издават учебници по история, география, физика, математика. Тази наклонност се запазва и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включват Петко Р. Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и други.

В периода след Кримската война възрожденската литература преживява нов подем. Жанровото разнообразие става по-голямо. Авторовото присъствие се засилва, обогатяват се художествените направления. Преобладаващият дял в литературния живот се пада на поезията, която е застъпена с всичките си видове – от лирическата песен до поемата (Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков). Широка известност придобива Георги Раковски, който отпечатва през 1857 г. поемата „Горски пътник”, Григор Пърличев, спечелил през 1860 г. с поемата „Сердарят” първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Любен Каравелов (“Хубава си, моя горо”, „Преминуват годините”), Бачо Киро, Елена Мутева. Най-висок връх възрожденската поезия достига с творчеството на Стефан Стамболов и Христо Ботев. Първите си поетични опити до Освобождението прави и Иван Вазов.

През 60-те години на 19-ти век творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов поставя началото на самостоятелното развитие и на българската белетристика. През 1860 г. Васил Друмев публикува повестта „Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатва „Изгубена Станка”. По-късно Л. Каравелов пише „Мамино детенце”, „Войвода”, „Неда”, „Хаджи Ничо”, „Крива ли е съдбата” – повести, в които той завещал на бъдните поколения най-добрите образци на възрожденската белетристика.

След Кримската война се ражда и българската драматургия. Първите стъпки са направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди сценарии, както прави Сава Доброплодни с пиесата „Михаил Мишкоед”. През 1857 г. се появява първата оригинална българска пиеса – „Ловчанскийт владика или Бела на ловчанскийт сахатчия Николча”, комедия, написана от Теодосий Икономов, в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в областта на драматургията се изявяват Добри Войников и Васил Друмев. Интересът на възрожденския българин към литературата намира израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на дейно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определя облика на възрожденската интелигенция.

Преса[редактиране | edit source]

През 40-те години на XIX век се поставя началото и на българския периодичен печат. Първите стъпки са направени от Константин Фотинов със списание „Любословие“ (Смирна, 1842 и 1844 г.). През 1846 г. в Лайпциг започва да излиза първият български вестник „Български орел“ на Иван Богоров. От 1848 г. в Цариград излиза „Цариградски вестник“. Общо до Освобождението броят на българските вестници и списания достига над 90, а вестникарската професия се упражнява от около 133-ма души. В годините след Кримската война периодиката се разнообразява, появяват се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия и занаяти. Подобрява се външното оформление, нараства общественият интерес към пресата.

Възрожденските вестници и списания се печатат в 16 селища, като най-голям дял се пада на Цариград - „Македония“ и „Гайда“ на Петко Славейков, „Право“ и „Век“ на Марко Балабанов, униатският вестник „България“ на Драган Цанков, протурският вестник „Турция“, пробританският „Източно време“ и други. Сред емигрантските вестници се открояват букурещките издания „Свобода“ и „Независимост“ на Любен Каравелов, „Бъдущност“ и „Бранител“ на Георги Раковски, „Знаме“ на Христо Ботев, „Народност“ на ТЦБК, „Отечество“ на Добродетелната дружина и други. Отделни издания се печатат в Белград - „Дунавски лебед“ на Раковски, в Браила - „Дунавска зора“ на Добри Войников и „Дума на българските емигранти“ на Христо Ботев, в Русе се списва на български и турски език вилаетският вестник „Дунав“.

Наука[редактиране | edit source]

През епохата на Възраждането българите насочват вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания изиграват важна роля за изграждане на новобългарската култура и за разпространяването на модерната европейска наука. Най-големи постижения възрожденските българи постигат в изследванията на собственото си минало. Първо Паисий Хилендарски, а след него и други възрожденски дейци насочват интереса си към историята и предприемат целенасочени издирвания на стари паметници. Появяват се прочути учебници на Христаки Павлович (“Царственик или история болгарская” от 1844г.), на Добри Войников, Тодор Шишков. Към средата на века започват да публикуват своите съчинения и първите професионални български историци – Спиридон Палаузов и Марин Дринов.

Откъслечни опити за научна дейност се правят и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието (Иван Момчилов, Найден Геров), на природните науки (П. Берон, преводните книги по химия, физика, зоология, подготвени от Д. Енчев, Н. Геров, Ив. Гюзелев, В. Стоянов и др.). През септември 1869 г. в Браила се създава и Българско книжовно дружество (БКД), което си поставя за цел да “разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване”. За разпространение на своята дейност дружеството започва да издава специализирано научно списание — “Периодично списание”.

Изкуство[редактиране | edit source]

Общият културен подем в българското възрожденско общество оставя видими белези и в развитието на обичайните художествени занаяти, на живописта, музиката, архитектурата. Обособилите се още в довъзрожденската епоха дърворезбарски и зографски школи преживяват през 18 — 19 век истински разцвет. Особено прочути са тревненските, банскалийските и самоковските майстори. Постепенно сред зографите се поражда интерес към светската живопис. Появяват се първите портрети (Захарий Зограф), продължава развитието на графиката (Николай Павлович, Георги Данчов). В годините след Кримската война започват да творят и художници с академично образование (Станислав Доспевски, възпитаник на Московското училище за живопис и на Петербургската художествена академия; Николай Павлович, учил в Мюнхен; Христо Цокев, завършил в Москва).

Напредък през 50-те – 70-те години на XIX век е осъществен в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с укрепването на българската възрожденска нация нараства ролята на народната песен. Г. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков целенасочено изучават и записват народни песни, а братя Димитър и Константин Миладинови издават “Български народни песни от Македония”. Започва създаването на ученически хорове и оркестри, заражда се градската и революционната песен. Особена известност придобиват песните на Добри Чинтулов, на Любен Каравелов и Стефан Стамболов. През 1856 г. в Шумен, Лом и Свищов е положено начало на читалищната дейност. По същото време се организират и първите театрални представления, създават се училищни библиотеки, ученически и женски дружества.

Тези прояви благоприятстват развитието на новите културни наклонности в живота на възрожденските българи и оказват решаващо въздействие за изграждането на новобългарската култура. Това от своя страна изиграва съществена роля за духовното обновление на българското общество и за окончателното образуване облика на българската нация.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни връзки[редактиране | edit source]