Вавилонско право
С Вавилонско право се означава историята на правото в двуречието - Месопотамия в древността, т.е. до края на Нововавилонското царство.
Цивилизациите в Месопотамия през древността, заедно с тези на Древен Египет и Индската са най-древните в историята на света. В този исторически контекст, Вавилон се явява своеобразна "световна столица" и най-голям и значим градски център през древността, което обстоятелство предопределя и значението на изградената по тези земи система и понятие за право.
Археологическият материал за изучаване на Вавилонското право е необикновено богат. Т.нар. "договори" запазени на клинопис са хиляди, и уреждат разни обществени отношения - транспортни, облигационни, търговски, но най-важни са решенията на съдилищата. Историческите надписи, царските харти и рескрипти, частните писма и литературата запазена от този период носи допълнителна информация за Вавилонското право. Дори граматическия и лексикографски език съдържа обилна информация за съществуващите закони и обичаи.
Т.нар. "Шумерски семейни закони" също са възстановими по този начин на изучаване на съществуващите обществени отношения в Шумер.
Основен материален източник за вавилонското право си остават запазените т.нар. плочки с клинописно писмо от библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия. Вавилонското право остава в сила и по времето на последвалите персийско, древногръцко и партско владение над Месопотамия.
Особености [редактиране]
В района на Двуречието държавата в лицето на нейните монарси се явява най-крупния земевладелец, а основна стопанска база на вавилонската икономика – поливното земеделие. За поддържането на поливните системи са се грижели цели общности. Членовете на тези общности са икономически нееднородни - от робовладелци до свободни членове на общините. По разни причини, свободните са се принуждавали понякога да продават себе си или членове на семейството си в робство (т.е. дългово робство). Робите във Вавилония са могли да бъдат както държавна собственост (на двореца), така и собственост на религиозните храмове или частна собственост. Основен способ за заробване и във Вавилония било военнопленничеството, а основни производители - земеделците и занаятчиите. Управлението на страната се осъществявало посредством сложно изграден и структуриран чиновнически апарат, подчинен на монарха. Държавата била разделена на области, а основна грижа на чиновниците била поддържането и изграждането на нови напоителни канали и събирането на данъците.
Основен източник на правото във Вавилония били:
- Законите на Ур-наму (от Третата династия на Ур и пръв неин цар);
- Законите на Липит-Ищар;
- Законите на Ешнуна и
- Законите на Хамурапи.
Правоприлагането и като съдопроизводство във Вавилония се е осъществявало от специализирана администрация. Царят и подчинените нему чиновници едновременно с другите, движели и правосъдно–административните дела. Царят имал правото да помилва и да връща дела за преразглеждане. В големите градове на Вавилония съществували и т.нар. царски съдии – еднолични, които били подчинени непосредствено на царя, но имали и свои права. По времето на Хамурапи имало и храмови съдилища, но правата им били ограничени, като те се занимавали с клетвата между две страни.
