Ваклиново

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ваклиново
България
Red pog.png
Ваклиново
Област Благоевград
Red pog.png
Ваклиново
Общи данни
Население 1 089 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 13,522 km²
Надм. височина 1006 m
Пощ. код 2957
Тел. код 07545
МПС код Е (Бл)
ЕКАТТЕ 10046
Администрация
Държава България
Област Благоевград
Община
   - кмет
Сатовча
Арбен Мименов
(ДПС)
Кметство
   - кмет
Ваклиново
Пламен Братанов
(ДПС)

Ваклѝново (до 1960 г. — Марулево[1]) е село в Югозападна България. То се намира в община Сатовча, Област Благоевград.

География[редактиране | edit source]

Село Ваклиново и околните села.

Село Ваклиново се намира в планински район. То попада в историко-географската област Чеч. Климатът е преходно-средиземноморски с планинско влияние. През селото тече Марулевска река, приток на Кочанската река. Почвите са предимно кафяви планинско-горски и се отглежда тютюн, зърнени и фуражни култури. Най-високата точка в землището е връх Марашова чука — 1414 метра надморска височина. Чуката, заедно с цялата местност „Мараша“, както и местностите „Проднаица“ и „Дългия боаз“, попадат в землището на Ваклиново през 1992 година, а допреди това са били в землището на село Кочан. Тъй като земята в тези местности е на кочански собственици, се правят опити местностите да бъдат отново върнати на кметство Кочан.[2] Други високи точки в землището на селото са върховете Падибога - 1309 метра, Куртев рид - 1130 метра и Брезовец - 1124 метра, където има изградена кула на Глобул.

История[редактиране | edit source]

Село Ваклиново (преди Марулево) произлиза от село Кочан, което се намира на около 3 километра по на запад, като първоначално е било наричано Кочан махалеси. Преданието гласи, че момиче от Кочан забременяло извънбрачно и според разбиранията по онова време трябвало да бъде бичувана и заточена. Родителите на момичето го настанили в колибата край нивата им в местността Цидаров дол. Момичето родило и останало да живее там, често навестявано от своите любовници. По време на чумната епидемия от 1502 година, нейни близки също се преместват там, за да търсят спасение от „черната напаст“.[3] Според плочата на джамията в селото, тя е построена през 1254 година (по хиджра), което прави приблизително 1838 година и дава основание да се смята, че Ваклиново е обособено като отделно селище към 18-19 век.

Според Николай Хайтов, Мехмед Синап е роден в Бръщен, но останал сирак и някакъв „гребинар“ го отгледал.[4] Твърде вероятно е този човек да е бил от Ваклиново, тъй като ваклиновци били наричани „гребинари“ и освен това в целия Чеч, според Васил Кънчов, се правели гребени само във Ваклиново и Дебрежен.[5]

В 19 век Ваклиново е българо-мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Марулево (Maroulévo) е посочено като село с 63 домакинства и 175 жители българо-мохамедани.[6] През 1899 година селото има население 395 жители според резултатите от преброяване населението на Османската империя.[7]

След Руско-турската война[редактиране | edit source]

На Байрам във Ваклиново — началото на 20 век.

Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Ваклиново (Марулево) е българо-мохамеданско селище. В него живеят 300 българи-мохамедани[8] в 50 къщи.[9] Според Стефан Веркович към края на 19 век Ваклиново има мюсюлманско мъжко население 208 души, което живее в 63 къщи.[10] Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Ваклиново (Марулево) е било съответно 506, 551, 632 и 743 души.[11]

През 1912 година населението на Ваклиново бива насилствено покръстено. След влизането на България в Междусъюзническата война през 1913 година, попът е впрегнат в хомот и принуден да влачи рало, след което е бил съсечен.[12] Във Ваклиново била организирана чета, която да противодейства на българската армия и българските хайдушки дружини и така Ваклиново дава своя принос към въстанието, родило Гюмюрджинската република. Ваклиновската чета действала заедно с четите от селата Кочан, Любча, Вълкосел и Доспат. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата в село Чавдар.[13]

Останки от стените на Падибожката крепост северно от село Ваклиново.

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Кочан, Бръшлян и Жишево, Любча, Марулево, Осина и Црънча живеят 2416 българи-мюсюлмани.[14]

До повторно насилствено покръстване не се стига, от каквото се опасявало населението, но то било крайно изплашено, притиснато от хайдутите, забравено от властта и потънало в мизерия. Хората вече не издържат и започват да мислят за бягство в Турция през Гърция. Охраната по границата е затегната. На 8 май 1934 година министъра на войната изпраща съобщение до Министерството на вътрешните работи:

„На 8 м. м., към 16 часа са заловени при опит за бягство в Гърция следните жители на с. Марулево: Ибрахим Ибр, Айвазов със сина си Асан; 2. Ахмед Адрахманов с жена си, едно дете и баба си. Същите признали, че щели да минат границата западно от с. Бръщен и се предадат на гърците в с. Избище. Причини за бягството крайно бедното им положение и че очаквали в Турция да намерят по-добри условия за живот.“[15]

През нощта на 1 срещу 2 юли 1953 година при римския мост над река Доспат между селата Црънча и Бръщен започнала престрелка между граничен наряд в състав ефр. Александров и р-к Ганев, и група въоръжени диверсанти, които опитвали да се върнат в базата си на гръцка територия. Пръв на помощ на другарите си при римския мост се притичва мл. с-т Вергил Ваклинов заедно с кучето си Вихър. Той преследва диверсантите, като обезврежда и убива част от тях, но е смъртоносно прострелян в местността Чуката (сега Ваклинова чука) на самата граница югоизточно от с. Бръщен.[16] Изпратен е самолет да транспортира ранения граничар до болница, който кацнал на „Марулевските ливади“ в непосредствена близост до село Ваклиново (тогава още Марулево), но животът на Ваклинов свършил по време на полета. През 1960 г. името на селото е сменено от Марулево на Ваклиново, а в малкия парк в центъра му, изграден паметник на Вергил Ваклинов и кучето му Вихър. В османските документи селото се среща под името Марулева (на османски турски: مــأـرـوـلــوﻩ).[17]

Религии[редактиране | edit source]

Джамията във Ваклиново.

Населението се състои от българи-мюсюлмани и изповядва предимно ислям. Джамията в селото е построена през 1838 година (1254 година по хиджра). Строежът се ръководи от Ахмед Гази Абдурахман. Първият имам на Ваклиново (тогава още Марулево) е Абдулах Бекиров, официално назначен през 1920 и изпълнявал длъжността до 1930 година. След него длъжността изпълняват:

  • Алил Алилов Бекиров (1936 — 1940)
  • Асан Моллахасанов (1941 — 1950)
  • Абдула Юсеин Бекир (1951 — 1962)
  • Шефкед Алилов Бекиров (1963 — 1988)
  • Незми Гордал от село Рибново (1996 — 7 юни 1999)
  • Агуш Расимов Ристемов (8 юни 1999 — )

Във Ваклиново е имало голямо минаре с около 70 стъпала, но по време на Балканската война през 1912 година е подкопано и съборено от ВМРО. Така селото остава без минаре. Хората от селото си построяват дъсчено такова, което съществува до 1965 година. През 1986 година с материали, събрани от жителите на селото е построено ново масивно минаре, което е озвучено с 2 говорителя. През 2000 година е построена и нова масивна джамия, като минарето е високо 60 стъпала.

Обществени институции[редактиране | edit source]

Поглед към Ваклиново. Най-отзад в средата Марашова чука.
  • ОУ „Стефка Събчева“. Основано е през 1926 година като начално, а през 1974 година става основно. Носи името на първата учителка и основателката му.
  • Детска градина и детска ясла — открити през 1978 година.
  • Здравна служба — открита през 1978 година.
  • Поща — открита през 1978 година.

Читалище[редактиране | edit source]

Народно читалище „Първи май“ е създадено през месец юли 1957 година. Група от инициативни младежи начело с Ахмед Мусов и Юлиян Братанов закарват едно магаре с тютюневи кошове, отиват в читалище „Просвета“ в село Кочан, от където вземат 100-на книги и така създават Народно читалище „Първи май“. Ахмед Мусов става председател, а Юлиян Братанов библиотекар. Следват ги:

  • председател Шам Шамов, около 10 години — библиотекар Искрен Заимов
  • председател Емил Джинджиев, около 11 години — библиотекар Искрен Заимов
  • председател Искрен Младенов около 9 години — библиотекар Румен Биляров
  • председател Валентин Елинов — библиотекар Румен Биляров (ръководители и в момента)

Към 2007 година в библиотеката има 4860 тома, която се ползва от 175 регистрирани читатели:

  • Общ брой читатели — 175
    • с висше образование — 15
    • деца под 14 години — 119
    • жени — 41
  • Зает библиотечен фонд
    • Книги за дома — 1903 тома
    • Периодични издания — 100
    • Посещения — 2500
    • Новонабавена литература — 295 тома

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Поглед към Ваклиново от село Црънча.

В селото има паметник на Вергил Ваклинов и кучето му Вихър.

В местността „Рата“ южно от селото има група от четири малки пещери, наречени „Мечкини дупки“. Образувани са в тънки пластове мрамор и талкошисти, прослоени с гнайси. Имат сложен карстово-тектоно-процепен произход. Пещерите са хоризонтални или низходящи с дължина съответно 13, 6, 17 и 5 метра. Входовете са силно удължени, а галериите са тесни и труднопроходими. Многобройните кварцови жили са формирали скални мостове и корнизи. Бедни на синтрови образувания — дребни сталактити, сталагмити, сталактони и синтрови кори.

В местността „Пади бога“ северно от Ваклиново са запазени останки от тракийска крепост (41°36′54.5″ с. ш. 24°03′17.5″ и. д. / 41.615139° с. ш. 24.054861° и. д.). В подножието ѝ са открити останки от селище от късния период на желязната епоха и античната епоха, съществувало вероятно и през средновековието, а в района има няколко надгробни могили. Източно от Ваклиново в местността „Петров ден“, има руини от средновековна църква. До южния край на селото, в местността „Кардалъма“, са запазени следи от път с ширина 2 метра, за който се предполага, че е от преди османския период.

В землището на селото се намират и историческите чешми Катучова, Зелената и Набилева.

Личности[редактиране | edit source]

Починали във Ваклиново
Други

Литература[редактиране | edit source]

  • Акшаров, Кирил. Ваклиново - неговите хора вчера, днес, утре... Очерк за с. Ваклиново и неговите жители.. // Пиринско дело (106). 9 май 1972.
  • Заимов, И.. Ваклиново расте и хубавее. Очерк за село Ваклиново, Благоевградско. // Пиринско дело (116). 7 октомври 1969.

Редовни събития[редактиране | edit source]

  • Ежегодният събор, известен като „Ваклиновски събор“, се провежда през месеците юли или август в местността „Ваклиновски/Марулевски ливади“ непосредствено до село Ваклиново.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Николай Мичев, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987“, София, 1989.
  2. Поканиха областният управител заради земи в Кочан. // Хроника. Посетен на 18 ноември 2008.
  3. Искренов, Андон. Кочан: кратък очерк. София, Културно-просветен център „Васил Априлов“, 1995. ISBN 954-8528-03-7. с. 11.
  4. Хайтов, Николай. Родопски властелини. София, Издание на Отечествения фронт, [1976]. с. 181.
  5. Кънчов, Васил. Неврокопската каза. // Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София, Наука и изкуство, 1970, [1894-1896]. с. 267.
  6. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.. II издание. София, Македонски научен институт, 1995, [1878]. с. 132-133.
  7. Зеленгора, Георги. Помаците в Турция - 7. // Pomak News Agency, 2012-01-02. Посетен на 2012-01-03.
  8. Кънчов, Васил. Неврокопска Каза. // Македония. Етнография и статистика. II фототипно издание. София, Проф. М. Дринов, 1996, [1900]. с. 196.
  9. Кънчов, Васил. Неврокопската каза. // Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София, Наука и изкуство, 1970, [1894-1896]. с. 269.
  10. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 111-112.
  11. Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
  12. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. с. 85.
  13. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, 2007. с. 91.
  14. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.
  15. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. с. 172.
  16. Гранични войски — 1946 г. — 1997 г.
  17. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 39.
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.