Ваня Петкова
Ваня Петкова | |
българска поетеса | |
Родена | Ива́на Петко́ва Петко́ва
|
---|---|
Починала | |
Погребана | Централни софийски гробища, София, Република България |
Националност | България |
Учила в | Софийски университет „Св. Климент Охридски“; Universidad Popular José Martí (Хавана, Куба) |
Работила | в. „Литературен фронт“, сп. „Съвременник“, „Съюз на българските писатели“ |
Литература | |
Псевдоним | Ваня П., Ваня Петкова, Ваня Садик, Хатидже Садик, Ваня Скендербег |
Жанрове | стихотворение, роман |
Тема | любов, романтика, свобода, родолюбие, свобода на народите |
Дебютни творби | „Солени ветрове“ (1965) |
Известни творби | „Грешница“ „Куршуми в пясъка“ „Солени ветрове“ „Пиратски стихове“ |
Награди | Награда на Съюза на българските писатели (1984 г.) ;
„Почетен знак на Кюстендил“ за културни заслуги към града (1986 г.);
Национална литературна награда „Георги Джагаров“ (2005) |
Семейство | |
Род | Петкови, Искандерови, Житски (Жученко)- Кочубей (с. Диканка, Украйна) |
Баща | Петко Петков (рус. Пьотр Искандеров) |
Майка | Василиса Петкова |
Съпруг | Нури Садик-Ораби |
Деца | Оля Ал-Ахмед |
Подпис | |
Ваня Петкова в Общомедия |
Ваня Петкова (с рождено име: Ива̀на Петко̀ва Петко̀ва) е българска поетеса, писателка и преводачка от смесен български, руско-украински, и гръцки произход.[1]
Авторка е на 35 книги, сред които 25 стихосбирки, 6 романа, и 4 новели. Преводачка е от украински, руски, английски, арабски, сърбохърватски, немски, и испански.[1] Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на преводачите в България и на Съюза на българските журналисти.[1]
Поезията на Петкова е преведена и издадена на 13 езика, сред които японски, арменски и арабски.[1]
Често e определяна като „бунтарката на българската литература“, и „най-космополитната“ личност в българската литература, както поради знанието ѝ на седем езика и издадени на пет континента произведения, така и поради нейния смесен произход.[1][2][3]
Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]
Родословие[редактиране | редактиране на кода]
Родена е на 10 юли 1944 г. в гр. София, в семейството на Петко Петков, син на белогвардейските имигранти Иван Искандеров „Скендербег“ – генерал от руско-черкезки произход, служил при император Николай II, и съпругата му Анастасия Житска (род Кочубей) – украинка от Полтава, които след началото на руската гражданска война през 1917 г. се преселват от Руската империя в България заради репресиите от страна на болшевиките, променят си фамилиите и се заселват в старопрестолната столица Велико Търново.[1]
Майката на Ваня – Василка, с истинското име Василиса, е дъщеря на гъркиня и българин която губи биологичните си родители безследно още като младо момиче по време на Балканската война и впоследствие е осиновена от българско семейство в гр. Созопол.[1] Василка и Петко кръщават дъщеря си с името Ивана, в чест на дядо ѝ ген. Иван Искандеров. В последствие Петкова сама си променя името от Ивана на Ваня.[1]
Поради тези факти, Ваня Петкова е често определяна като най-космополитната личност в българската литература. Белогвардейската история на нейното семейство по-късно служи като допълнителна пречка в кариерата на младата поетеса, изгряваща по време на комунистическия строй в България.[1]
Има единствена дъщеря, Олга-Жаклин, по-известна като българската журналистка Оля Ал-Ахмед, и двама внука, Насър и Джоузеф.[4]
Образование и творчество[редактиране | редактиране на кода]
През 1962 г. завършва 126-то Основно училище „Петко Ю. Тодоров“ в София, а през 1967 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски“ с основна специалност „Славянска филология“ и втора специалност „Немски език“. През 1978 година прави докторантура в Института за чужди езици „Хосе Марти“ в Хавана, Куба по време на паралелната си дипломатическа кариера в страната.
Литературният ѝ дебют е през 1959 г., когато публикуват нейно стихотворение във вестник „Средношколско знаме“, което тя посвещава на врабче.[3] През 1965 г. излиза първата ѝ стихосбирка „Солени ветрове“.[5]
През 1974 година, по време на паралелната си дипломатическа кариера като културен представител на България в Куба, Петкова специализира испански език в университета „Хосе Марти“ в Хавана. Между 1966 и 1968 година работи като редакторка в списание „Славейче“, а от 1970 до 1973 година като редактор във външния отдел на вестник „Литературен фронт“.
Преводачка е в българското посолство в Хартум, Судан, откъдето е нейният съпруг Нури Садик-Ораби – доктор на науките от нубийски произход, с когото Петкова стъпва в брак в България през 1966 г., и който става един от основателите на арабската редакция на Българското национално радио. През 1967 г., им се ражда дъщеря, която кръщават Олга-Жаклин, по-известна като българската журналистка Оля Ал-Ахмед. През същата година излизат стихосбирките на Ваня Петкова „Куршуми в пясъка“, „Грешница“ и „Привличане“.[1][5][6]
Цензурирани книги
След издаването на стихосбирката „Грешница“ през 1967 г. книгата е цензурирана и иззета от книжарниците на страната, заради основното ѝ стихотворение „Грешница“, а именно фразите „Ето – аз съм грешница. Казвам това, което мисля, целувам устни, които искам, и очи с цвят на езеро, и очи с цвят на лешници аз до дъно разплисквам.“[7] На по-късен етап партията премахва забраната и стихосбирката е издадена без цензура, но създава редица дебати и спорове в литературните среди на България в края на 60-те и началото на 70-те години.[8]
С поезията си Ваня Петкова създава смут в литературнокритическите среди.[5] За писането ѝ Енчо Мутафов твърди, че „Петкова говори истини, които не смайват, но имат свое вътрешно горене и като чувствителност са неповторими по свой начин“.[8]
„Нейните стихове хвърлят едно предизвикателство: в общо взето целомъдрената българска поезия, характерна със свенливия си реализъм, заговорва с първична сила една жена, търсеща в любовта не само упованието, а и насладата... Ваня Петкова притежава невероятната способност да ни разкрива всеки път любовната игра по новому, без нито едно повторение."[8] – Любен Георгиев (български литературен критик, цитата, 1967 г.).
По думите на известния кинокритик и литературен историк Атанас Свиленов: „Ако Ваня Петкова ни демонстрираше само една лична женска дързост, нейната поезия нямаше да се възприеме като значим обществен и естетически факт“[8].
Сред известните литературни критици, също така изказали се положително към стихосбирките „Грешница“ и „Куршуми в пясъка“ са Иван Спасов, Огнян Сапарев, Мариана Тодорова и Стефан Коларов.[8]
Значителна част от произведенията на Петкова спадат в направлението определено като „българска маринистика“, поради открито изразената адмирация на поетесата към морето, показателно демонстрирана в стихосбирки като „Синята книга“ и „Пиратски стихове“, и високо оценена от българския литературен критик, най-известен в областта на маринистиката - Георги Николов, който твърди, че „С неспокойното си дарование, чудесната Ваня Петкова, прокарва вододел пред миналото. Съхранявайки го в реквием на истинността“.[9]
Песни[редактиране | редактиране на кода]
Ваня Петкова е авторка на текстовете на редица известни български песни, сред които „Дискотека“ на група Трик с основен солист Етиен Леви, „Старите камбани“ на Йордан Марчинков („Мелодия на телевизионните зрители“ 1970-71г.) , „Любовта на Юнгата“ и „Старият Барба“ на Маргарет Николова, „Зайчето“ на българската рок група Дисонанс, „Докато още може“ на Доника Венкова, „Влюбена в мен“ на ВИГ Фактор, „Обичам те“ на група Вираж (по музика на Асен Драгнев от група Атлас),„Зимна приказка“ в изпълнението на Йордан Йорданов (от група Фанданго), и алтернативна версия в изпълнението на актьора Пламен Манасиев.
Ваня Петкова е и автор на символичния химн на арменската общност в България „Арменски Очи“ в изпълнение и композиция на Хайгашод Агасян.[1]
През 1983 г. Балкантон записва плоча на Ваня Петкова, с авторско изпълнение на поетесата, включващо фонов музикален съпровод.
Преводна литература[редактиране | редактиране на кода]
През 1985 г. Ваня Петкова изучава арабски език в сирийската столица Дамаск, където живее три години, и написва „Арабски морски новели“ в съавторство със сирийския писател и прозаик Ахмад Сулейман Ал-Ахмад.
Според автобиографичната книга на Петкова „Венсеремос“, посветена на нейния живот в Куба, сред близките приятели на Ваня Петкова са били бащата на Че Гевара – Ернесто Гевара Линч, американската активистка Анджела Дейвис, съветските поети и публицисти Евгений Евтушенко и Булат Окуджава, писателите Пабло Неруда, Улиям Сароян, южноафриканската певица Мириам Макеба, българският поет Дамян Дамянов, и бившия президент на Палестина – Ясер Арафат.[10]
През 1992 г. Петкова заминава за Украйна, родината на баба ѝ по бащина линия, където живее пет години и превежда творчеството на редица украински автори на български език. В град Одеса тя започва да пише автобиографичния си роман „Бог е любов“, който остава незавършен.[1]
Освен превода на личните си литературни произведения, Ваня Петкова успешно използва знанието си на седем езика за превод и редакция на редица чужди автори като Евгений Евтушенко, Махмуд Даруиш, Пабло Неруда, Дмитро Павличко, Алфредо Варела, Тарас Шевченко, Едуард Успенски, Леся Украинка, Низар Кабани и др.[1]
През 2000 г. Петкова се премества да живее в село Езерово в Родопите, където прекарва последните 9 години от живота си до 2009 г., и където написва последните си творби приживе, сред които стихосбирката, посветена на американския актьор Джони Деп - „Пиратски стихове“, както и романа издаден посмъртно - „И ние сме България“.[1][6]
Отличия и награди[редактиране | редактиране на кода]
Ваня Петкова влиза в историята с 800 успешно проведени авторски рецитала и моноскпектакъла из страната и чужбина[5].
През 1970 г. песента на Йордан Марчинков по текст на Ваня Петкова „Старите камбани“ е номинирана за Мелодия на годината.
През 1983 г. Ваня Петкова става единствената (към днешна дата) поетеса в света, изнесла три авторски литературни рецитала-моноспектакъла по време на полет в самолет, за което постижение е официално предложена за Рекордите на Гинес.[1][5]
През същата година, Петкова става единствената българска поетеса за XX в., с издадена плоча от Балкантон, наречена „Ваня Петкова: стихотворения“, с авторско изпълнение на поетесата, включващо фонов музикален съпровод. (като правило поетесите са предпочитали актриси да рецитират вместо самите тях.)[1]
През 1985 г. Ваня Петкова получава Награда на Съюза на българските писатели (СБП).[1] През същата година е удостоена със званието „По̀четен гражданин на град Ереван“ в Армения, с благодарност за нейния принос в укрепването на българо-арменските културни отношения, след като става автор на символичния химн на арменците в България „Арменски очи“, с композиция на Хайгашод Агасян.[1]
През 1991 г. името на Ваня Петкова е официално въведено във втория том на американската енциклопедия на трансконтиненталните писателки и поетеси Encyclopedia of Continental Women Writers, сред единствените две българки Блага Димитрова и Елисавета Багряна.[1]
През 2005 г. Ваня Петкова става носителка на Националната литературната награда „Георги Джагаров“, за цялостно творчество.[1]
През 2011 г. името на Ваня Петкова е въведено посмъртно в 9-ия том на Голямата енциклопедия „България“, издадена от БАН.[1]
През 2019 г. Ваня Петкова е удостоена посмъртно с почетното отличие „Обединител на култури“ от СИЖБ.[11]
През 2021 г. последната стихосбирка на Петкова издадена приживе „Пиратски стихове“, е официално преиздадена на английски език в Лос Анджелис, Калифорния, САЩ, от внука на поетесата, актьора Джоузеф Ал-Ахмад.
През 2023 г. стихосбирката „Пиратски стихове“ е официално връчена на американския актьор Джони Деп от Джоузеф Ал-Ахмад, по време на посещението му в България.[12] (Петкова посвещава „Пиратски стихове“ на Деп, седмици преди кончината си през 2009 г.)
През 2024 г. издаделство „Книгомания“ издават сборника „Аз съм Сириус“, с подбрани 100 стихотворения на Ваня Петкова, в чест на 80-тата годишнина от рождението ѝ.
Внезапна смърт[редактиране | редактиране на кода]
На 26 април 2009 г., седмица след издаването на новата си стихосбирка „Пиратски стихове“, Ваня Петкова умира от аневризма на аортата.[6] Поетесата издъхва на път към болницата на град Първомай, област Пловдив, и е погребана дни по-късно в „Алеята на творците“ на Централните софийски гробища.[13]
Година след кончината на поетесата, през 2010 г., в нейна памет посолството на Армения в България помага с издаването на стихосбирката „Арменска песен“. Премиерата на стихосбирката се състои през декември 2010 г. в Национална библиотека Св. Св. Кирил и Методи в София, с почетни гости от дипломатическите мисии на редица държави и министерството на културата на Република България.[5]
Последните години от живота си, от 2000 до 2009 г., Петкова прекарва в къщата си в село Езерово, община Първомай, която е превърната в символичен музей на нейното творчество.
Посмъртно признание[редактиране | редактиране на кода]
Къща музей „Ваня Петкова“ – една от основните забележителности на село Езерово в Родопите е къщата-музей на Ваня Петкова, където тя прекарва последните 9 години от живота си.[14] Именно в Езерово са написани последните произведения на Ваня Петкова. Къщата-музей е в самото начало на селото с паметна плоча, дарена от Община Първомай.[4]
През август 2021 г., посолството на Палестина в България дарява чешма с орнаменти за къщата-музей, която е поставена от външната страна на оградата, заедно с паметна плоча съдържаща стихотворението „Сириус“. Планирано е официално откриване на музейната част на дома през 2024 г., според статия на дъщерята на поетесата – Оля Ал-Ахмед, журналист и преводач. [4]
Паметник по воля на Ваня Петкова – След кончината на Ваня Петкова, освен завещание, нейното семейство открива и бележка с почерка ѝ, на която по-думите на дъщеря ѝ пише: „Да бъде възстановен паметникът на руските воини-освободители и българските опълченци в село Бяла Река!“. Близо тринадесет години по-късно, през януари, 2022 г., волята на покойната поетеса Ваня Петкова бе изпълнена, и паметникът в чест на щабс-капитан Александър Зданович в състава на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на генерал Йосиф Гурко бе възстановен с официално тържествено откриване на 18 януари, 2022 г.[15]
Преиздаване в Лос Анджелис, Съединени американски щати – На 10 юли, 2021 г., в рождения ден на поетесата Ваня Петкова, внукът ѝ Джоузеф Ал-Ахмад, преиздава последната стихосбирката на поетесата приживе „Пиратски стихове“ в гр. Лос Анджелис, Калифорния – която тя посвещава на американския актьор Джони Деп. Преводът от български на английски е на Снежана Соколова и Джоузеф Ал-Ахмад, с две стихотворения написани от Петкова директно на английски, които поетесата също така посвещава на Джони Деп приживе.[5]
В последното си предисловие, което може да бъде намерено в „Пиратски стихове“, Петкова пише:[16]
„Стиховете си, защо нарекох ги „пиратски“? Защото всички те са откраднати от оскъдните минути на щастие и радост моя бурен живот. Моята поезия не е родена в топла постеля или върху килима пред компютъра. Тя е родена между шамари и юмруци, между пистолети и ножове, между следствия и бягства, между белезници и ритници, между арабски екшъни в пустините на Сирия и Судан, между самолети, коли, параходи и коне, между бандити и проститутки, между жестоки деца и неблагодарни любимци, между небето и земята, между живота и смъртта...Родена от пирати, живях като пиратка и пиратството е в кръвта ми.“[16] – Ваня Петкова
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
Ваня Петкова е авторка на книгите:
- 1965 – „Солени ветрове“,
- 1966 – „Детство в кошница“,
- 1967 – „Куршуми в пясъка“,
- 1967 – „Привличане“,
- 1967 – „Грешница“,
- 1968 – „Грешница“ - преиздадена версия,
- 1968 – „Нунче, внучката на дядо Качи“,
- 1968 – „Съвременните арабски поети" - антология,
- 1970 – „Предсказание“,
- 1972 – „Черната гълъбица“,
- 1973 – „Кестенова любов“,
- 1973 – „Оли, Оли, Охлювче“
- 1974 – „Арабски морски новели“,
- 1976 – „Обратна река“,
- 1979 – „Обет за мълчание“,
- 1980 – „Venceremos“ – лирически есета за Куба,
- 1980 – „Синята книга“,
- 1981 – „Триптих“,
- 1981 – „Отдалечават се нещата“ – Алфредо Варела и Ваня Петкова,
- 1981 – „В битката между двата свята. Документи. Том I/II“ (съавтор),
- 1984 – „Гръм“,
- 1984 – „Цигански романс“,
- 1988 – „Земетресение“,
- 1989 – „Прощаване“,
- 1998 – „Страсти“,
- 2000 – „Грешница – 1“ – римейк,
- 2005 – „Страсти“ – римейк,
- 2006 – „Грешница – 2“,
- 2008 – „Теми и есета по литература. " – три свитъка, серия от теми и есета по литература за българските ученици от 9 до 12-ти клас (съавтор).
- 2009 – „Златната ябълка“ – последен превод от украински, любовна лирика на Дмитро Павличко и Ваня Петкова.
- 2009 – „Пиратски стихове“ – последна стихосбирка приживе, посветена на Джони Деп.
- Издадени посмъртно:
- 2010 – „Арменска песен“ – стихосбирка на два езика с марката на „Демакс“, издадена със съдействието на Арменското посолство в България. Премиерата е на 2 декември, 2010 г., в Народната библиотека в гр. София.
- 2012 – „И ние сме България“ – серия новели и романи за Родопите.
- 2021 – „Pirate Poems“ – английската версия на „Пиратски стихове“ (2009), преиздадена в САЩ от внука на Ваня Петкова – Джоузеф Ал Ахмад, посветена на актьора Джони Деп.
- 2024 – „Аз съм Сириус“ – сборник в чест на 80-тата годишнина от рождението на Ваня Петкова, издаден от Книгомания.
Посмъртно излизат стихосбирките ѝ „Пиратски стихове“ на английски, „Златната ябълка“, „Арменска песен“, и първата част на романа „И ние сме България“.[13] Нейни стихове са преведени на 13 езика, включително на японски и на арменски език.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 9. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104319. с. 3382.
- ↑ Д-р Боян ЗАХОВ, Боян. Писатели си разменят ритници и шамари
- ↑ а б Ваня Петкова посвещава първия си стих на врабче // Стандарт. 26 април, 2015.
- ↑ а б в Събират дарения за къща-музей на поетесата Ваня Петкова // Marica. 2 юли 2021.
- ↑ а б в г д е ж Ваня Петкова – една космополитна личност в българската поезия и преводната литература // Ваня Петкова – една космополитна личност в българската поезия и преводната литература. Summer 2019.
- ↑ а б в Почина поетесата Ваня Петкова, Дарик нюз, 26 април 2009.
- ↑ Петкова, Ваня. Грешница. 1967.
- ↑ а б в г д Борисова, Елена. Грешната песен на Ваня Петкова // Littera et Lingua.
- ↑ Николов, Георги. Българското море в сърцето на времето. Виджи, 2019. ISBN 9786199143810. с. 131-133.
- ↑ Петкова, Ваня. Венсеремос. София, България, Партиздат, Януари 1980. ISBN 12 – 9536222211/5516-48-80.
- ↑ СИЖБ раздаде наградите в седмото издание на конкурса „Светове и цветове” // Съюз на българските журналисти. 17.12.2019.
- ↑ Джони Деп получи "Пиратски стихове" на Ваня Петкова от внука ѝ Джоузеф Ал-Ахмад // Съюз на българските журналисти. 13.06.2023.
- ↑ а б „Погребват в бяло поетесата Ваня Петкова“, в-к „Стандарт“, 28 април 2009.
- ↑ Поетична вечер в памет на поетесата Ваня Петкова ще се проведе днес в Първомай // Българско национално радио. 20.05.2019.
- ↑ В село Бяла река отбелязаха 144 години... // Хасково. 18 януари 2022.
- ↑ а б Петкова, Ваня. Пиратски стихове. София, България, Демакс, Април 2009. ISBN 978-954-479-022-6. с. 3.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Ваня Петкова в Литературен свят
- „Арменска песен“ на Ваня Петкова, сп. „Европа 2001“, кн. 2, 2013
- Елена Борисова (НБУ), „Грешната песен на Ваня Петкова“, Littera et lingua, Есен 2010
|