Василий ІІ Българоубиец

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Василий II
византийски император
Basilios II.jpg

Псалтир на император Василий II, изобразяващ императора, изправен над падналите си врагове
Лични данни
Управление 976 - 1025
Роден 958
Константинопол
Починал 15 декември 1025
Константинопол
Семейство
Династия Македонска
Баща Роман II
Майка Теофано

Василий II Българоубиец е византийски император, управлявал през 976-1025 година, представител на Македонската династия. Управлението му, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество.[1] Василий II укрепва централната власт и фиска, запазва и разширява завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановява господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век. Военнополитическият му съюз с Киевска Русия води до покръстването на русите през 988 г.

Произход и ранни години[редактиране | edit source]

Василий е по-големият от двамата синове на император Роман II и императрица Теофано. Наследява баща си през 963 г., когато е 5-годишен. На практика вместо него и по-малкия му брат Константин VIII управляват други - на първо време паракимоменът Йосиф Вринга и императрицата-майка, а впоследствие императорите Никифор II Фока и Йоан Цимисхий. Василий поема властта едва след смъртта на Цимисхий през януари 976 г.[2]

Междуособни войни и вътрешна политика[редактиране | edit source]

Първата четвърт от продължителното царуване на Василий II преминава в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци (т.нар. „динати“). Първи срещу него въстава управителят на тема Месопотамия Варда Склир. След като се обявява за император, Склир разбива две армии на константинополското правителство и овладява цяла Мала Азия. Въстанието му е потушено след тригодишни борби през 979 г. В резултат победителят на Склир - пълководецът Варда Фока, заема мястото му като командир (доместик) на византийските войски по източните граници на империята, а фактическата власт в Константинопол остава в ръцете на паракимомена Василий Лакапин до 985 г. Тогава Василий II отстранява паракимомена, но поражението от българите през 986 г. подкопава авторитета на императора и провокира ново въстание на Склир в Месопотамия. Изпратен отново срещу бунтовника, този път Фока се обявява сам за император, повежда войските си към столицата и достига Босфора и Дарданелите. С руска помощ Василий II удържа победа в решителната битка при Абидос през април 989 г. и до края на същата година усмирява разбунтувалите се области.[3]

Номизма на императорите Василий II и Константин VIII

Вътрешната политика на Василий II цели финансово и военно укрепване на държавата чрез защита на войнишките имоти за сметка на едрите земевладелци. В този смисъл той се опитва да приложи поземлената политика на своя дядо, император Роман I Лакапин. С новела от 996 г. Василий нарежда да бъдат реституирани незаконно заграбените имоти, отменяйки 40-годишната давност за узаконяване на новите собственици, и ограничава разрастването на манастирските стопанства. През 1003 г. императорът разпорежда данъкът за изоставените земи („алеленгионът“) да бъде заплащан не от общината, както дотогава, а само от богатите съседи на имота. Тази мярка възпира обедняването на дребните собственици, които нерядко са принуждавани да се изселват поради тежкото данъчно бреме, и осигурява средства за завоевателните походи в България. Въпреки скъпите и почти непрекъснати военни кампании, към края на управлението на Василий II данъчните власти събират в държавната хазна безпрецедентната сума от 14,4 милиона номизми.[4]

Източна политика[редактиране | edit source]

От 30-те години на X век насетне византийските армии постигат големи успехи срещу съседните на Византия арабски емирства, останки от разпадналия се Абасидски халифат. Тези усилия стават особено интензивни през 60-те и началото на 70-те години, когато Никифор Фока и Йоан Цимисхий завладяват Крит, Кипър, Киликия, Сирия, части от Месопотамия и Армения.[5]

Княжеството Тао-Кларджети. В южната му част е областта Тао, анексирана от Василий II
Сражение между византийци и араби[6]

Със самостоятелното управление на Василий II идва краят на тази експанзия. Зает в борбите с динатите, а по-късно със Самуил, той повежда дефанзивна политика спрямо източните съседи на империята. Изключение прави кавказкият регион, където през 1000 година византийците завладяват грузинското княжество Тао. Областта, през която преминават важни търговски пътища, става ябълка на раздора с грузинското царство, оформило се няколко години по-късно с обединението на Абхазия, Картли и Кахети под властта на Баграт III. Неговият син, Георгий I, нахлува в Тао през 1016 г. и разбива местните византийски сили. След покоряването на България Василий II повежда лично наказателна кампания, която продължава две години (1021-1022) и води до затвърждаване на византийските териториални придобивки и подчиняване на грузинския цар. По същото време Византия анексира арменското царство Васпуракан (източно от езерото Ван).[7][8]

Най-голямата заплаха за източните граници на Византия по времето на Василий II произхожда от династията на Фатимидите, която се установява в Египет малко преди възцаряването му и оспорва агресивно сюзеренитета му над Алепското емирство в Северна Сирия. Византийските войски претърпяват няколко сериозни удара, но с два похода през 995 и 999 г. императорът успява да защити тази буферна държавица. През 1001 г. е сключено примирие, което се задържа до края на управлението на Василий. Фатимидите успяват да окупират Алепо през 1016 г., но го губят няколко години по-късно вследствие от търговското ембарго, наложено от Византия, и въстанията, инспирирани от нейната дипломация.[7]

Сигурността на византийска Месопотамия също е под въпрос дълго време, особено в периода на междуособните войни от първите години на управлението на Василий II, когато империята губи трайно големия град Едеса. По-нататъшни загуби не са допуснати, благодарение и на междуособиците сред самите мюсюлмани. Към 1000 г., след поредица от сблъсъци, Василий II успява да се спогоди с кюрдските емири от Маяфаркин - Марванидите, които изместват мощната иранска династия на Буидите като непосредствен съсед на Византия.[9]

В източните територии, завладени в предходните десетилетия, Василий II предоставя правораздаването, администрацията и събирането на данъци на местните жители. Търпимостта му към мюсюлманите и монофизитите слага край на принудителните изселвания, довели цели области до запустяване и икономическа разруха, и стимулира развитието на търговията със съседните мюсюлмански държави. Резултатът от тази политика е възстановяване на тези земи от опустошенията, съпровождали завоюването им от предшествениците на Василий II.[10]

Завладяване на България[редактиране | edit source]

65-manasses-chronicle.jpg 66-manasses-chronicle.jpg
Сцени от българските войни на Цимисхий и Василий II. Вляво: превземането на Преслав и Плиска от византийците. Вдясно: Битката при Ключ и смъртта на Самуил.[11]

През 971 г., в резултат от руското нашествие на Балканите и последвалата руско-българо-византийска война, Йоан Цимисхий завладява Велики Преслав и пленява българския цар Борис II. Византийските армии обаче не достигат югозападните предели на българското царство, чиито водачи вдигат въстание скоро след смъртта на Цимисхий. В началото на царуването на Василий II българският предводител Самуил подлага балканските провинции на империята на систематични опустошения. Ответният поход на императора завършва със съкрушително поражение на византийците в прохода Траянови врата (17 август 986 г.), след което Византия губи Подунавието, Верея и редица други провинции. Поредицата от походи, ръководени лично от императора през 991-994 г., не ликвидират заплахата. Едва със сражението при Сперхей, спечелено от наместника на Василий - Никифор Уран, през 996 г., на българските нападения към Солун и Пелопонес е сложен край.[12]

През 1001 г., след като умиротворява източните граници, Василий II повежда решителна война за унищожаване на Самуиловото царство. Императорът предвожда лично византийските войски в по-важните кампании - завладяването на Сервия и Воден (1001 г.), Видин (1002 г.) и Скопие (1003 г.), включително и в битката при Ключ (1014 г.), завършила с тежко поражение на българите. След битката по нареждане на Василий II са ослепени 14 000 от пленените войници. Императорът продължава войната срещу българите, пренебрегвайки провокациите и нападенията от страна на араби и грузинци, както и бунтовете в италийските си владения. Редувайки военните действия с увещания и дарове за по-малодушните български боляри, той успява да сломи окончателно съпротивата през 1018 г.[13]

Граници на Византия към 1025 г.

Завладените български земи са включени във византийската военноадминистративна система. За да предотврати нови въстания, Василий II урежда особения им статут в рамките на империята, като запазва данъците само в натурален вид и автокефалността на Охридската църква, макар и понижена в ранг от патриаршия на архиепископия. Заедно с България под византийско върховенство попадат и завладените от Самуил сръбски области - Рашка, Босна, Дукля и Захълмие, както и Хърватското кралство, чийто владетел се признава за византийски васал.[14]

Наследство[редактиране | edit source]

Със смъртта си в края на 1025 г. Василий II оставя на наследниците си огромна държава с площ от над 1,1 милиона квадратни километра и 20-милионно население.[15] Политическото и културното влияние на Византия се разпростира много по-далеч с покръстването на Киевска Русия - непосредствен резултат от споразумението, с което киевският княз Владимир помага на Василий да удържи престола си срещу Варда Фока и получава за жена сестрата на императора, Анна.[16] Византийското владичество, наложено от Василий II на България, се задържа близо 170 години. Жестокостта, проявена във войната със Самуил, му печели прозвището „Българоубиец“ във византийската историография от XII век, а успехите му го превръщат в пример за гърците в борбите им за надмощие в Македония през XIX и началото на XX век.[17] Отказът от брак и монашеският начин на живот, който Василий избира след като надвива вътрешните си противници, допринасят за изчерпването на Македонската династия и династическите борби, които заедно с нашествията на печенегите и селджукските турци водят до кризата на Византия през втората половина на XI век.[18]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Острогорски, Георгий. История на византийската държава. София, Издателство „Прозорец“, 1998. ISBN 954-8079-92-5., Стр. 391;
    Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. Том II. София, Издателство „Анубис“, 1994. ISBN 954-426-063-3. Стр. 280
  2. Острогорски 1998, стр. 376-377, 391; Мутафчиев 1994, стр. 245
  3. Мутафчиев 1994, стр. 269-274; Острогорски 1998, стр. 392-393, 397-398
  4. Treadgold, Warren. A History of the Byzantine State and Society. Stanford University Press, 1997. ISBN 0-8047-2421-0. Стр. 521, 524-525, 532; Острогорски 1998, стр. 400-402
  5. Острогорски 1998, стр. 375-376, 381-382, 389-390
  6. Миниатюра от Мадридския препис на Скилица
  7. а б Treadgold 1997, стр. 520-523, 527-530
  8. Holmes, Catherine. Basil II and the Government of Empire (976 - 1025). Dphil.. University of Oxford, 1999. Посетен на 18.04.2014. Стр. 281-284
  9. Holmes 1999, стр. 279
  10. Holmes, Catherine. How the East was won in the reign of Basil II. В: Eastmond, Anthony. Eastern Approaches to Byzantium. Aldershot, Ashgate Publishing Ltd., 2001. Стр. 41-56
  11. Миниатюри от среднобългарски препис на Манасиевата летопис
  12. Пириватрич, Сърджан. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, Издателска група „АГАТА-А“, 2000. ISBN 954-540-020-X. Стр. 97-98, 107-113, 117-120
  13. Пириватрич 2000, стр. 130-144
  14. Острогорски 1998, стр. 406-409
  15. Матанов, Христо. Средновековните Балкани. Исторически очерци. Издателство „Парадигма“. ISBN 954-9536-61-0. Стр. 93
  16. Острогорски 1998, стр. 398-399
  17. Stephenson, Paul. The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge University Press, 2003. Стр. 8-9
  18. Cheynet, Jean-Claude. Basil II and Asia Minor, стр. 108. Във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 9789004120976
Йоан I Цимисхи император на Византийската империя (10 януари 976 – 15 декември 1025) Константин VIII
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.