Тази статия е за българския духовник. За селото в Североизточна България вижте Васил Друмев (село).
Друмев (първият отляво) със свои съученици в Одеса, 1860 година
Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.
Васил Друмев е роден около 1840 година в Шумен в семейството на дребен занаятчия. Учи в родния си град от 1847 до 1856 година при известните възрожденски учители Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема участие в главната роля в побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Доброплодни в първото театрално представление в България. Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературата, театъра и импулсира учениците си за по-високо образование. През 1856 г. Васил Друмев става помощник-учител.
През 1858 г. Васил Друмев получава стипендия и заминава за Одеса, където учи в Одеската семинария.[1] През лятото на същата година се запознава с надзирателя в пансиона Георги Раковски, който оказва влияние върху учениците с патриотичните си идеи.[1] В Одеса Друмев пише първите си стихове „Светливо слънце ся роди...“ и „Милно и жално към въсток гледа...“, които излизат в „Цариградски вестник“. През 1860 г. написва повестта „Нещастна фамилия“, първата на български език. Публикува преводи от и през руски език. През 1862 г. участва в създадената от Раковски Първа българска легия в Белград, където се запознава с Васил Левски и Стефан Караджа,[1] но през следващите години променя възгледите си към по-умерено просветителство.
След връщането си в Одеса Друмев пише втората си повест „Ученик и благодетели“ (1864–1865). През 1865 година завършва семинарията и постъпва в Духовната академия в Киев, която завършва през 1869 година.[1] През 1869 година отива в Галац (Румъния), а след това в Браила, където е учител и директор на българското училище до 1873 година.[1] Заедно с Васил Стоянов, Марин Дринов и други през 1869 година основава Българското книжовно дружество (БКД; днес Българска академия на науките), като става негов действителен член, деловодител и заместник-председател.[1] Той е редактор на периодическо списание на БКД, където публикува статии, критики, научни материали. Обнародва и „Мати Болгария“ и препечатва от вестник „Дунавски лебед“ публикуваното през 1861 година „Житие и страдания грешнаго Софрония“ с интересен предговор и бележки. Сътрудничи също на вестниците „Съветник“ и „Дунавска зора“.
През 1873 г. е ръкоположен в Тулча за йеродякон под името Климент, като от следващата година е епископ Браницки, отговорен за добруджанската част на Доростоло-Червенската епархия. Негов духовен ръководител е митрополит Григорий Немцов. През Руско-турската война (1877-1878) Климент спасява Русе от унищожение, а българското население – от клане. През 1878 г., след Освобождението, става ректор на Петропавловската семинария край Лясковец и остава на този пост до 1884 г.[1]
Климент Браницки се включва активно в политическия живот като един от водачите на Консервативната партия. Той оглавява второто правителство на България от декември 1879 година до април 1880 година. През 1884 г. за кратко управлява Софийската епархия, след което става митрополит на Търновската епархия. През 1885 г. става първият председател на новосъздадения Български червен кръст, като заема поста до 1887 г.[1]
През август 1886 г. Климент Търновски е министър-председател в кабинета, съставен след проруския преврат срещу княз Александър I. Заради проруските си възгледи през 1893 г. е заточен в Петропавловския и Гложенския манастир. След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. е освободен и на следващата година участва в делегацията, договорила признаването на княз Фердинанд от Русия.[1]
Климент Търновски умира на 23 юли (10 юли стар стил) 1901 година в София.[1]
Повестта „Нещастна фамилия“ е първата българска оригинална повест. Написана под влияние на поезията на Чинтулов и поемата на Раковски „Горски пътник“. Появата на тази повест се определя от нуждата от белетристично четиво, но наред с народните страдания описва и народната съпротива. В историята на българската литература Васил Друмев оставя името си и като драматург. „Иванку, убиецът на Асеня I“ е първото българско значително оригинално драматично произведение.
Счита се, че Друмев е бил запознат с творчеството на Шекспир и драматургията на Пушкин, но въпреки историческия си сюжет, драмата има съвременно звучене. Има и редица слабости — недостатъчна психологическа мотивировка, външни ефекти и риторичност. В архива на Васил Друмев се пазят недовършени драми, повести и разкази, както и спомени из живота на студентите в Русия и др.
- ↑ а б в г д е ж з и к Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
