Васил Левски (Област Стара Загора)

Вижте пояснителната страница за други значения на Васил Левски.

---

Васил Левски
Васил Левски
42° с. ш. 25° и. д.42.1° с. ш. 25.783° и. д. 42.1, 25.783
Общи данни
Население	261 (ГРАО, 2010-12-15)*
Землище	26,312 km²
Надм. височина	? m
Пощ. код	6068
Тел. код	04108
МПС код	СТ (Сз)
ЕКАТТЕ	10224
Администрация
Държава	България
Област	Стара Загора
Община    - кмет	Опан Минчо Чавдаров (БСП)

Васил Левски е село в Южна България, разположено приблизително в централната част на Горнотракийската низина, на 10 км северно от река Марица. То се намира в община Опан, Област Стара Загора. Името на селото до 1906 година е Аладаалии , а от 1906 до 1950 - Левски. С ук. 165/обн. 05.IV.1950 г. е преименувано на Васил Левски.

География

Селото отстои на 42 км южно от Стара Загора, 9 км северно от Симеоновград, 12 км западно по права линия от гр. Гълъбово. През село В. Левски минава третокласен път, който е най-прекият по направление Истанбул - Стара Загора. След 2001 г. започва реконструкция на пътната мрежа, а на 20 август 2007 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството Асен Гагаузов открива преасфалтираното трасе.

Теренът в землището на село Васил Левски е слабо пресечен. На юг преобладава горска растителност, образуваща малки и по-големи горички (т.нар. кории). Основният процент от обработваемата площ са ниви с леко пресечен характер. В преобладаващата си част земите в региона са високопродуктивни, тип черноземни-смолници. Има и много пасища, благоприятстващи развитието на животновъдството. Стопанството е представено предимно от пасищно животновъдство и окрупнено земеделие (широко застъпено е лозарството). В миналото се отглеждали биволи. Има слабо изразена частна инициатива с тенденция към развитие на семейни микро-стопанства. Стопанството е ориентирано към земеделието. Животновъдството е в период на развитие, като се акцентира на млеконадоя поради наличие на обширни пасища.

В близост се намира язовир с незначителен обем, малка рекичка, която пресъхва през лятото. Рибното разнообразие не е голямо: преобладават слънчевки, каракуда, червеноперки, шарани. Горската растителност е широколистна: дъб, бук, върба, акация и др. Животинският свят е разнообразен, като типични представители са чакал, лисица, глиган, вълк, съсел, мангуста, пъдпъдък, няколко вида костенурки, таралежи и водна змия.

Население

Населението е предимно от български произход.

• българи
• цигани (калайджии, турски, български)и други народности - 30%

Прирастът на населението е силно отрицателен, но намаляват единствено българите. Смъртността е несъразмерно висока, поради застаряването на населението и недостатъчното медицинско обслужване.

Климат

Тъй като няма естествена геофизична преграда и селото се намира на възвишение, климатът е неблагоприятен през голяма част от годината. Зимата е сурова. Често се образуват мъгли, които се задържат продължително. Пролетта е дъждовна. Характерно за този сезон е голяма температурна амплитуда. Лятото е подчертано горещо, а валежи през този сезон почти липсват, с изключение на краткотрайни порои и градушки. Есента е влажна и мъглива. Тогава са характерни продължителните валежи.

Обществени институции

Кметството е сграда със съвременна фасада, разположено в северната част на централния площад. Там се помещава и медицинският пункт. Читалището е наименовано на учителя Димитър Ангелов, роден в същото село, основал там през 1919 г. организация на Българската комунистическа партия. Сградата разполага с библиотека (библиотечен фонд от 3273 книги), кинозала, конферентна зала. Според сайта на българските читалища в село Васил Левски няма действащо читалище. Храмът в селото е отворен само по празници, тъй като няма свещенослужител.

История

Корените на селището се губят дълбоко в годините на Османското владичество, като влиянието на Османската империя е сравнително слабо. В областта е имало малко турци, а и никога не е имало джамии в региона.

По време на Османското владичество село Аладаалии е било неголямо турско село, чиито жители изцяло го напускат след Руско–османската освободителна война. На тяхно место идват български семейства от околните селища и бежанци от Караклисе, Крушево от селата на Димотишката кааза и вероятно от самия град Димотика. Тази първа вълна български бежанци тръгват от Караклисе най-вероятно през 1881 година - само две години след решенията на Берлинския конгрес. Изглежда след като разбират, че селото им остава в рамките на Османската империя, част от българските семейства, най-вероятно около двайсетина семейства, решават да се преселят по-насевер в Източна Румелия. Бежанците навлизат дълбоко в Източна Румелия, като стигат със своята покъщнина, едър и дребен добитък близо до Стара Загора). Караклисейци първоначално отсядат в село Теке (сега Богомилово), намиращо се само на няколко километра западно от Стара Загора.

За това, вече изглежда изцяло изоставено от дотогавашните си мюсюлмански жители, село, поп Минчо Кънчев в своята книга „Видрица” пише, че е „богато турско село – овце, кози, говеда, храни,пари” . Не се знае колко дни, седмици или месеци са престояли в село Теке, но изглежда там не им харесва особено. И тези западнотракийски бежанци стягат отново цялото свое движимо имущество и се насочват този път на юг от Стара Загора и се спират след четиридесет километра шосеен преход в село Аладаалии. Там те намират все още незаети къщи и земеделски земи, изоставени от изселилите се мюсюлмани към териториите, подвластни тогава все още на Османската империя.

Селото силно допада на бежанците и с това, че само на около километър североизточно от него минава река, а на юг- съвсем от самото село започвала дъбова гора. И на девет километра по шосето на юг от Аладаалии се стига до Търново-Сеймен (сега Симеоновград), разположен на двата бряга на река Марица, най-близкия град до това село. Покрай споменатия град минава и наскоро построената железопътна линия Белово – Одрин. По време на Източно-румелийския период Търново-Сеймен е обявен за околия (1880), в рамките на която е и Аладаалии.

Според поп Минчо Кънчев, в чиято книга село Аладаалии се споменава три пъти, това село е чисто турско. Във вече споменатата книга „Видрица” пък поп Минчо Кънчев твърди на два пъти, че там е бил чифлика на Крачол Джафар Исмаил (Кънчев, 1965). Освен бежанците от Караклисе, в Аладаалии се заселват и отделни семейства от с. Кум кьой (сега с. Пясъчево), с. Мандрица и от околните селища. От Кум кьой са потомците на рода „Пульолар” и рода „Чуряня”, а от с. Мандрица идват братята Георги и Васил Хаджихристеви-Арнаутите, които се женят за моми от Аладаалии.

Въпреки Междусъюзническата война(1913) и последвалите я погроми над българите от Западна Тракия, извършени от турски и гръцки военни и паравоенни формирования , в Село Караклисе остават да живеят до 130 семейства българи, смесени с турски семейства . Целта на тези турски и гръцки набези над западнотракийските българи е била не само отмъщение и реванш за българските военни успехи през 1912 година, но и опит за етническо прочистване на тези територии от българския етнос, който има по това време доста сериозно присъствие в някои селища на Беломорска Тракия.

След Конвенцията в Сан Ремо през април 1921, която присъединява Западна Тракия към Кралство Гърция, в Царство България през 1925-1926 г. пристигат и останалите българи от Караклисе заедно с много други българи от Гръцка Тракия . Определен брой семейства от тази втора вълна бежанци от Караклисе се заселват в Село Левски като заемат най-вече неговата североизточна част.

Няколко семейства от новопристигналите бежанци от Караклисе остават в село Левски само за известно време, защото предпочитат да се установят по-трайно заедно с останалите бежанци от Караклисе и с български бежанци от Мала Азия, в село Хамзач (от 1934 г. село Дъбовец), което е много по-близо до Караклисе.

По време на войните до 1945 година селото дава доста жертви. Войници от В. Левски участват в боевете при Ниш, Белград, Будапеща през Втората световна война. По това време селото е било многолюдно с почти 1400 жители от компактно българско население.

Близкото село Опан, което е административен център на общината, е основано през XVI век, на оживен търговски път, свързващ Северна и Средна България с Цариград, което е важен показател за оживеност на региона в един дълъг период от миналото.

В началото на ХХти век основният поминък на селището е скотовъдството и земеделието и въпреки мощните държавни инвестиции след 9ти септември 1944 г. и внедряването на планова икономика откъм средата на 60-те населението в региона започва да се преселва към близките градове. Левченци се преселват в София, Димитровград, Пловдив, Гълабово и Симеоновград. Най-масово преселение извършват към Стара Загора. Единствено заселването към този град има организиран характер, като новодошлите са подпомагани от по-стари преселници,като в резултат на този процес оформят землячески групи в някои сфери на промишлеността (АТЗ–Ст.Загора, мини Марица-изток и др.). В днешно време в Стара Загора живеят стотици потомци на левченци, концентрирани предимно около 5то и 6то ООУ, северно от завода за роботика и квартал Зора.

След демократичните промени от 1990 г. емигранти от селото се заселват и в чужбина най-вече в Атина (Гърция) и в региона на Реджо ди Калабрия (Италия).

Родом от село Васил Левски са цяла редица лекари, психолози, инженери, хора на изкуството, спортисти, военни и полицейски офицери,общественици и учители.

Политика

Преди 09 септември 1945 г. много от жителите са били про-монархически настроени. Традиционно е имал подкрепа БЗНС. През първите години на комунизма част от населението е било негативно настроено, но не е имало открита съпротива, въпреки че е имало репресии.Още през 1944 г се възстановяват пролеви организации (БРП(к) и др.) в селото,като техните идеи прогресират още от 20^те години на 20^ти век. В първите години на демокрацията позициите на СДС са големи. Сегашният кмет Димо Банев е избран през 1995 г. с 64,5%, поддържан от БСП и БЗНС „Ал. Стамболийски“ и управлява трети мандат, спечелен през 2003 г. със 72,2% гласове.

Религии

Село Васил Левски е с предимно православно население. Около 3% са представителите на евангелистите. В региона няма изповядващи католицизма и исляма.

Културни и природни забележителности

Наблизо е минавал античен римски път с направление Византион (дн. Истанбул). Открити са пътни колони от 3-ти век. Паметникът на Апостола на свободата се намира на централния площад пред читалището. Чешмата е построена от г–н Карамалаков с лични средства за благото на селото. Интересен е фактът, че селото и регионът, обхващащ още десетина села, имат характерен диалект, сходен със старославянски (небо, я, куча, черква, црно), както и на думи сродни с италиански и испански, като вероятно имат връзка с думи с латински корен (например чеп-chep, скяла-scala, канджа-cane, ката-cada, марда-merda, пекайля–ohaiila, къни-cane venga, бастисва-basta, bastanca, циба-cita, ментя-menta, брати-brutar, brutando, brutare, ), гръцки(папуци или пустали, мера, карпуза, друм) и турски език (сакън, кистерме, кара, ташкън и много други). От честата употреба с подобни думи в съчетание с кратки думи като го, оть, га, шъ, съ и т.н. произлиза и името на местното население — гочета.

Бит и обичаи

Фолклорните носии и песни са типично тракийски и нямат заемки от други региони.

Една прастара игра, която се практикува от деца и възрастни, се казва „чилик“. Правилата имат известно сходство с английския крикет. Отличителен белег е, че вместо топка се използва около 20 см. пръчка, която в определен момент трябва да се улови с ръка, поради което често участниците се нараняват.

На празници се издялкват фигурки от върба, които се наричат „чавги“ и наподобяват формата на ракета. С помощта на две еднометрови тояги се изстрелват, като преди това се запалват, за да могат, горейки, да оставят диря във въздуха. Веднъж паднали на земята, те не бива да се докосват, защото това е лоша поличба.

По време на сватбата булката трябва да пие от вода, с която преди това младоженеца си е измил краката, което е символ на патриархално превъзходство. Също така в нощта преди сватбата близките на булката я подканват да прекара в ридание вечерта, като знак, че тя се разделя с моминството.

На празник мъжете пият от едно менче, което си подават от ръка на ръка, за да символизират принадлежност към социума, който в миналото е бил изключително консервативен и затворен.

Около Коледа, когато се коли прасе, се приготвя ястие, наречено „осмянка“. Основен продукт е свинско месо от специално място от тялото на животното. Готвенето е привилегия на мъжете, като в оригиналния вариант процесът е дълъг - 20–25 часа. Понякога, ако стопанинът пожелае, се изпълнява ритуално заколване на прасе, при което животното умира бавно и мъчително, след като е направен малък разрез зад ухото му. Целта е органите му да се напълнят с кръв, която според местните повишава вкуса на гозбите от карантия. По подобен начин се прави кървавицата. По принцип регионът е специфичен с това, че има множество дейности, разделяни на привилегировано женски или мъжки, като е неестествено ролите да бъдат разменяни.

Традиционното право тракийско хоро се играе с една стъпка повече от оригинала, което е отличителен белег за прилежност към общността на Левченци.

Когато се извади питка от фурната, най–старата баба във фамилията отпива глътка вода и после я изплюва върху нея, за да омекне.

На Гергьовден се взема кръв от жертвеното агне и се рисува кръст по лицата на малките деца по стар библейски обичай.

Кулминацията на кукерските игри, които са на особена почит в Старозагорския край, е появата на митическото същество „джамала“, което е представено от двама или трима мъже, които носят отрязана конска глава.

Специфични местни храни са „кунгюзе“ - баничка с месо, „комбос“ - прави се от тиква, прословутия бахур, „масленица“ - прилична на милинка, както и „катък“, който се произвежда по два различни начина от кисело мляко и сирене.

От върба се изработва примитивна свирка, която се ползва да даде сигнал на кучетата да „завърнат стадото“ или за детска играчка и няма качества на музикален инструмент.

Редовни събития

• 28 август (Богородица) - годишен събор. Прави се курбан за здраве и жителите се събират на центъра, за да празнуват.

Икономика

Някога в миналото селото се е изхранвало от многобройните си стада от кози,овце,биволи и крави. Имало е голям брой семейни тъкачници на платове, дърводелци, търговци, чифликчии, две странноприемници и още много други занаятчии и земеделци,но през периода 1944-1989 частната инициатива е напълно задушена, като постепенно жителите на Васил Левски загубват собствеността си и правото да практикуват занаяти. Прекъснат е и проектът за строеж на пряк път до мини "Марица-изток", поради което възможностите за работа се стесняват почти в рамките на селото.При тези негативни за стопанството на селото обстоятелства откъм началото на 70те години на миналия век населението предприема масова,хаотична икономическа емиграция предимно към градовете (най–вече към Стара Загора),където жизнения стандарт в този период значително се подобрява.

Към средата на 80-те години на миналия век започва повсеместен упадък във всички отрасли на стопанството,като икономиката на селото по ред причини забавя своя ход почти четвърт век. Демографския срив оказа разрушително влияние върху стопанското развитие и инициатива,губейки безвъзвратно качествен човешки ресурс, а липсата на адекватна държавна политика към земеделските райони катализира допълнително нерентабилност и съответно стагнация на производството. В резултат на всички тези събития икономическия климат в селото безспирно се влошава и по време на кризата от 1997-98 г. производството напълно спира.

Икономическия срив довежда до невъзможност на селището да управлява самостоятелно обработката на земеделските си площи,които са най–силния му продуктивен ресурс и загубва почти всички производствени възможности, като в навечерието на втората декада от 21ви век земеделската кооперация се управлява от предприемачи несвързани със селото,а останалата стопанска дейност е унищожена или нерентабилна.

При тези негативни обстоятелства става възможно оцеляването единствено на семейни микро–стопанства. Въпреки това след 1998 г. когато негативното влияние на бившата вече Хасковска областна администрация е изцяло отхвърлено започва реконструкция на пътната мрежа в територията на с.В.Левски. Процеса завърши лятото на 2007 г.,като цялостния проект,обхващащ шосето Опан–Симеоновград струваше 15,4млн.лева (повече от годишната държавна инвестиция против обезлесяването на град Русе). Изгради се изцяло водоснабдителната мрежа,като водната кула е обща със село Бащино.

Според икономическия годишник на регион на Стара Загора за 2006 г. с. В.Левски е типичен селскостопански район. Земеделската земя в землището на селото е предимно черноземна–смолница и заедно със спецификата на релефа благоприятствст за отглеждане на редица технически култури.

От страна на по–рядко срещаните в страната и региона отрасли в миналото се е практикувало бубарството, но селото може да предложи добри условия за развитие и на някои съвременни производства, чиито продукти се търсят в региона и чужбина, като: пчеларство, коневъдство, охльовъдство, гъбарство, отглеждане на червени калифорнийски червеи, зайцевъдство и други. Не на последно място трябва да се отчете и стратегическата близост на коридор №9 започващ от Скандинавските страни през Санкт Петербург и Киев до Гърция и Турция ,съчетан с перфектното състояние на път III–503 минаващ през селото.

В общи линии икономическата перспектива за село Васил Левски е нерадостна, поради безвъзвратната загуба на производствени мощности, отсъствието на човешки ресурс, пропуснатите ползи от наличните природни и изкуствено придобити блага в землището на селото, както и липсата на инициативност сред местното население, което в случая играе решителна роля.

Личности

• Ангел Сотиров, р. 1944 г. - психолог
• Димитър Костов Карамалаков[1] - актьор в Драматичен театър “Гео Милев“-Стара Загора[2] [3]
• Павлин Радев - офицер от БА
• Ангел Костадинов - агроном, селскостопански мениджър и общественик
• Злати Минчев - акордеонист и певец
• Илко Д. Колев - о.р. полковник
• Дельо Каравелов Рамаданът - кларинетист и ръководител на музикални групи
• Димо Б. Димов - дългогодишен кмет на село Васил Левски
• Димитър Ангелов Димитров - учител-комунист
• Теньо Минчев Тенев - участник в партизанското движение 1942-1944 г.

Бележки и източници

• "Разорението на тракийските българи през 1913 г." – книга, издадена от акад. Любомир Милетич през 1918 г.
• информация за селото в bg.guide-bulgaria.com
• публикации от Ж. Каранейчев

Външни препратки

• http://sotirof.dir.bg/dialektologiya.htm Малко история
• http://www.selovasillevski-sz.eu/ Официален сайт на село Васил Левски