Венецуела

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
República Bolivariana de Venezuela
Боливарска република Венецуела
Знаме на Венецуела
Герб на Венецуела
(знаме) (герб)
Девиз: няма
Местоположение на Венецуела
География и население
Площ 916 445 km²
(на 32-то място)
Столица Каракас
Най-голям град Каракас
Официален език испански
Население (пребр., 2011) 28 946 101
(на 42-ро място)
Гъстота на нас. 30.2 д./km²
Управление
президент Николас Мадуро
История
Независимост
- обявена
- призната
от Испания
5 юли 1811
1821
Икономика
БВП (ППС, 2007) 236 млрд $
(на 35-то място)
БВП на човек (ППС) 8596 $
Валута венецуелски боливар (VEB)
Други данни
Часова зона UTC-4:30
Интернет домейн .ve
Телефонен код 58

Венецуела или Венесуела[1] (на испански: Venezuela, [beneˈswela]), официално Боливарска република Венесуела (на испански: República Bolivariana de Venezuela, [reˈpuβlika βoliβaˈɾjana ðe βeneˈswela]), е държава в северната част на Южна Америка. Граничи с Колумбия на запад, Бразилия на юг, Гаяна на изток. Столицата на страната е град Каракас, намиращ се на брега на Карибско море. Бреговата ѝ ивица е с дължина 2800 km и включва множество острови в Карибско море, а на североизток се мие от Атлантическия океан. Карибските острови Тринидад и Тобаго, Гренада, Кюрасао, Бонер, Аруба и Подветрените Антилски острови се намират близо до крайбрежието на Венецуела. Територията на страната обхваща около 916 445 km² с население от около 29,1 млн. души. Венецуела е страна с изключително голямо биологично разнообразие, с хабитати, вариращи от Андите на запад до тропическите гори на Амазонския басейн в южната част, през обширните равнини (лянос) и Карибския бряг в централните части до делтата на река Ориноко в източната част.

Венецуела е колонизирана през 1522 г. от Испания, която преодолява съпротивата на коренното население. Венецуела става първата испанска американска колония, обявила независимост (през 1811 г.), но фактическото установяване на тази независимост не идва преди 1821 г. (първоначално като субект на федерална република Велика Колумбия, и пълна независимост през 1830 г.). През 19-ти век Венецуела страда политическа нестабилност и диктатура, и е била доминиран от регионални военни командири през 20 век. За първи път се установява демократично управление от 1945 до 1948 г., и след период на диктатура Венецуела отново става демократична от 1958 г. насам, докато в същото време в повечето страни от Латинска Америка се установяват една или повече военни диктатури. Икономическата криза през 1980 и 1990-те довежда до политическа криза, чиято кулминация са бунтовете Каракасо 1989 г., два опита за преврат през 1992 г., и импийчмънт на президента Карлос Андрес Перес заради корупция през 1993 г. Сривът в доверието към съществуващите партии през 1998 г. довежда до избирането на бившия военен офицер Уго Чавес, както и началото на „Боливарска революция“, започнала през 1999 г. с учредително събрание за написването на нова конституция.

Венецуела е федерална президентска република, състояща се от 23 щата, столична област (включваща Каракас) и федерални зависими територии (включващи островите около бреговете на страната). Венецуела е сред най-урбанизираните страни в Латинска Америка;[2][3] по-голямата част от венецуелците живеят в градовете на север, особено в столицата Каракас, която е най-големият град. Венецуела е член-основател на Организацията на обединените нации (1945 г.), Организацията на американските държави (1948 г.), Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) (1960), групата на 15-те (1989), Световната търговска организация (1995 г.), Боливарска алианс за Америка (ALBA) (2004) и на Съюза на южноамериканските нации (UNASUR) (2008). Преди слабо развит износител на селскостопански стоки като кафе и какао, днес Венецуела е водещ производител на петрол. Пресищането на световния пазар с петрол през 1980-те довежда до дългова криза и продължителна икономическа криза, по време на които инфлацията достига връх от 100% през 1996 г. и равнището на бедността се качва до 66% през 1995 г.,[4] а нивото на БВП на глава от населението спада до нивата от 1963 г.[5] Петролният бум след 2001 г. увеличава значително държавните приходи и подобрява финансовата ситуация, но ефектите от кризата в края на първото десетилетие на 21 век причиняват нови проблеми на Венецуела.

История[редактиране | edit source]

Статуетка на народа тимото-куика

Човешкото присъствие във Венецуела датира най-вероятно отпреди 15 000 години, като най-ранните свидетелства за това са дървообработващи инструменти и други оръдия на труда, открити по високите тераси на река Педрегал в западна Венецуела.[6] Детайли от ловни пособия, като например върхове на копия от късния Плейстоцен, биват открити след разкопки при серия от археологически обекти, познати като „Хобо“. Според радиовъглеродните изследвания тези пособия датират от 13 000 до 7000 пр. Хр.[7]

Не е известно колко хора са живели във Венецуела в предколумбовата епоха; възможно е населението да е било около един милион души,[8] към които освен оцелелите до днес местни племена са се причислявали и народите ауаке, какетио, мариче и тимото-куика. Броят на тези хора намалява след испанското нашествие, най-вече заради донесените от Европа болести.[8] Предколумбийското население е произвеждало главно царевица на запад и маниока на изток.[8] Голяма част от равнините лянос са били култивирани по методите на подсечно-огневото земеделие и/или чрез постоянни стопанства.[8]

Колонизация[редактиране | edit source]

През 1499 г. Алонсо де Охеда открива залива Маракайбо и назовава страната Венецуела (Малката Венеция). Колонизирането на континентална Венецуела от испанците започва през 1522 г. с основаването на първото постоянно испанско селище в Южна Америка — Кумана. През 15 век Германия също прави опити за колонизация. Местните вождове като Гуайкайпуро (1530 — 1568) и Таманако опитват да окажат съпротива на испанците, но в крайна сметка биват подчинени. Таманако бива екзекутиран по заповед на основателя на Каракас — Диего де Лосада.[9] През 16 век много от местните жители, като мариче, се покръстват и стават католици. Ранните колониални селища се появяват най-вече по брега, на север,[8] но в средата на 18-ти век испанските изследователи проникват във вътрешността на днешна Венецуела, по течението на река Ориноко. Там те срещат сериозна съпротива от местния народ йекуана между 1775 и 1776 г.[10]

Най-източните испански селища влизат в състава на испанската провинция Нова Андалусия. От началото на 16 век по-голямата част от територията е под администрацията на Кралската аудиенция Санто Доминго, през 18 век става част от вицекралството Нова Гранада, а от 1776 г. нататък е реорганизирана като Генерално капитанство Венецуела. Град Каракас, основан през 1567 г., се превръща в ключово място на администрираната територия, добре защитен от пиратски нападения, в близост до плодородни земи и в район със здравословен климат.[11]

Независимост и 19 век[редактиране | edit source]

Битката при Карабобо

След серия от неуспешни въстания, водената от маршал Франсиско де Миранда Венецуела обявява независимост на 5 юли 1811 г. Това действие полага началото на Венецуелската война за независимост. През 1812 г., обаче, опустошително земетресение разрушава Каракас, като в същото време избухва и въстание на лянеросите (животновъди), което срива Първата венецуелска република.[12] На 7 август 1813 е обявена Втора венецуелска република, но след няколко месеца се срива и тя.

Независимостта най-накрая е постигната когато Симон Боливар, заедно с Антонио Хосе де Сукре и Хосе Антонио Паес, печелят битката при Карабобо на 24 юни 1821 г. В последствие конгресът на Нова Гранада прехвърля контрола на армията ѝ на Симон Боливар, който освобождава няколко южноамерикански държави и създава Велика Колумбия. Венецуела остава част от нея до 1830 г., когато водено от Паес въстание обявява създаването на държава Венецуела, а Паес става неин първи президент. Двадесетте години военни действия костват живота на 1/4 до 1/3 от населението, включително на половината бяло население.[13] Към 1830 г. населението е било около 800 000 души.[14]

През по-голямата част от 19 век Венецуела преминава през политическа нестабилност и диктаторско управление,[15] включително на президента Хосе Антонио Паес, който е става президент три пъти и управлява общо 11 години между 1830 и 1863 г. Това довежда до т.нар. Федерална война (между 1859 и 1863), по време на която загиват стотици хиляди в страна, чието население е не повече от 1 милион души. През втората половина на века се отличава и диктатурата на Антонио Гусман Бланко, друг каудильо (военен ръководител), който е президент за 13 години в периода 1870-1887 г.

През 1895 г. дългогодишен спор с Великобритания за територията Гаяна Есекиба довежда до т.нар. Венецуелска криза. След редица дипломатически мисии, през 1899 г. международен трибунал в Париж дава по-голямата част от територията на Великобритания.[16]

20 век[редактиране | edit source]

Карикатура от 1903 г., показваща Киприано Кастро като гъска, скубана от Великобритания и Германия, докато Чичо Сам (Съединените щати) стои и гледа

През 1899 г. Киприано Кастро, подпомаган от Хуан Висенте Гомес, тръгва на поход от Тачира и превзема столицата Каракас със своята армия. Кастро просрочва плащанията по външния дълг на Венецуела и отказва да изплаща компенсации на чужденците, пострадали от гражданските войни. Това довежда до Втора венецуелска криза между 1902 и 1903 г., по време на която Великобритания, Германия и Италия в продължение на няколко месеца налагат морска блокада на страната, която продължава до решението конфликтът да бъде разрешен по съдебен път в Международния арбитражен съд в Хага. През 1908 избухва кратка война с Холандия, която приключва когато Кастро е свален от Хуан Висенте Гомес, докато е на лечение в Германия.

Ромуло Бетанкур гласува за учредително събрание, 1946 г.

Откриването на петролни залежи в езерото Маракайбо по време на Първата световна война трансформира напълно икономиката, дотогава базирана на износ на земеделски продукти. Това откритие дава началото на икономически бум, продължил до 1980-те години; до 1935 г. БВП на глава от населението на Венецуела става най-високият в Латинска Америка.[17] Гомес се възползва от тези приходи, като присвоява много средства от една страна, но и централизира страната и укрепва властта от друга. Той остава най-влиятелната личност в страната до 1935 г., макар и на моменти да отстъпва президентството на други политици. Гомесисткото управление продължава под Елеасар Лопес Контрерас, но е прекратено при Исаяс Медина Ангарита, който прокарва редица реформи и премахва забраната за съществуване на политически партии. След края на Втората световна война притокът от имигранти от южна Европа (главно от Испания, Португалия, Италия и Франция) разнообразяват венецуелското общество.

През 1945 г. Медина Ангарита бива свален чрез преврат и се установява тригодишно демократично управление, начело с движението „Демократично действие“, първоначално под Ромуло Бетанкур, а след първите демократични избори през 1947 — под Ромуло Гайегос. Той обаче е свален от власт от военната хунта на Маркос Перес Хименес и военния министър Карлос Делгадо Чалбо през 1948. През 1952 хунтата провежда избори, които обаче губи. Резултатът от тях е игнориран и Перес Хименес е поставен на поста президент, където се задържа до 1958 г.

На 23 януари 1958 Перес Хименес е свален от власт. За да затвърдят демокрацията в страната, всички политически партии (с изключение на комунистическата партия) подписват пакта от Пунто Фихо. В следващите 40 години „Копеи“ (християн-социалната партия) и „Демократично действие“ доминират във венецуелската политика. През 1960-те се появяват бунтовнически движения, които биват потушени при президентството на Рафаел Калдера (1969 — 1973).

Уго Чавес държи миниатюрно копие на конституцията от 1999 г. на Световния Социален Форум в Бразилия през 2005 г.

През 1973 г. международната петролна криза и високите цени на тази суровина довеждат до бум в държавните приходи на Венецуела. Правителството започва да инвестира огромни средства в развитието на образованието, здравеопазването и инфраструктурата, но това довежда и до увеличаване на дълга. Пренасищането на международния пазар с петрол през 1980-те докарва венецуелската икономика до срив. Редица погрешни политики на правителството през 80-те довеждат до неимоверно обедняване на населението, увеличаване на корупцията и политическата нестабилност.[18] Корупцията продължава да е проблем и до днес. Икономическият упадък довежда до политическа криза. При бунтовете Каракасо загиват стотици хора; през 1992 година са направени два опита за преврат,[19] а през 1993 президентът Карлос Андрес Перес пада от власт след импийчмънт.

През 1998 г. след невиждан спад в доверието към политическите партии за президент е избран Уго Чавес, който започва „Боливарска революция“ и прокарва редица социалистически политики. През 2002 г. за кратко губи властта си и е отвлечен след „черна операция“ на ЦРУ, целяща възкачване на военна хунта, но възвръща позицията си след контрамитинги на своите поддръжници и подкрепа от военните. Опитът за преврат срещу Уго Чавес се превръща в крайъгълен камък за външната политика на Венецуела, която влиза в тясно сътрудничество с Куба и Русия. През 2008 година във Венецуела са проведени военноморски учения, в които участва руският ракетоносец от клас „Киров“ – „Петър Велики“.[20]

География[редактиране | edit source]

Топографска карта на Венецуела
Heliamphora chimantensis - насекомоядно растение от южна Венецуела, срещащо се само в Гвианската планинска земя

Климатът е субекваториален, със средна месечна температура 25-29 °С. В басейна на река Ориноко е най-високият в света водопад Анхел – 1054 m. Горите заемат около 50% от територията на страната. Останалата част от територията е заета от високотревни савани и планини. Най-високият връх е Боливар – 4979 m. В Карибско море страната има стотици острови, като най-големия от тях е остров Маргарита, който е предпочитана туристическа дестинация.

Венецуела е страна, в която има екваториални гори, високи планини, савани. Докато Лос Лянос, равнинният район между Андите и река Ориноко е зает от савани, то южната и югоизточната част на Венецуела са заети от Гвианската планинска земя, една от най-старите земни плочи и малка част от Амазонската низина, най-голямата равнинна площ на планетата, които са покрити с гъсти екваториални гори. Това са едни от най-дивите кътчета на Земята. Тук природата все още е в своя първичен вид, незасегната от човека, понеже през Гвианската планинска земя не преминават почти никакви пътища и този регион, заемащ близо 50% от територията на Венецуела е напълно откъснат от света и населен с индианци, които дори в началото на 21 век живеят в първобитни условия, без ток, без връзки с външния свят и в колиби от дърво, слама или палмови листа. Освен това тук и дърводобивът не е много развит, тъй като Венецуела задоволява потребностите си с големият добив на нефт в крайбрежието. Характерни за Гвианската планинска земя са т. нар. тепуи, високи върхове, остатък от най-старите земни плочи, издигащи се като гигантски непревземаеми цитадели над околните планини и покрити с гъсти екваториални гори.

Това е едно от местата, което държи рекорд по биоразнообразие в света. Множество от местните видове растения и животни са ендемити (се срещат само тук). Над 900 вида орхидеи са ендемити за този регион. Тук се срещат и уникален вид гъби, които убиват насекоми с отрова. Като цяло Венецуела има изключително богата флора и фауна, представена от над 40 000 вида цветни растения, 430 вида бозайници, сред които ягуар пума, оцелот, тапир, мравояд, броненосец, много видове маймуни, кинкажу, капибара и др. Около 1500 вида птици (от пъстри папагали, тукани, трогони и др. до кондорите от Андите). Множество влечуги, сред които огромен брой змии, представени от много силно отровни видове като ярака и коралова змия и от неотровните гиганти боа, питон и най-голямата змия в света анаконда, достигаща 11 m дължина, а също и много крокодили и алигатори, сред които и черния кайман, който е един от най-големите крокодили в света. Огромен брой насекоми и жаби, сред които и дървесната жаба кокои, която е най-отровното земноводно на планетата, а реките са дом на най-хищната риба в света пираня.[21]

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Венецуелският парламент

Венецуела е федеративна република, начело с президент. Законодателната власт – парламент със 165 депутати, еднокамарен. Изпълнителната власт – правителство, начело на което е президентът.

Изпълнителна власт[редактиране | edit source]

Венецуелският президент е избиран с директно гласуване и е глава както на държавата, така и на правителството. Мандатът е 6 години без ограничения за брой преизбирания. Президентът назначава вицепрезидента и определя състава на кабинета заедно с парламента. Президентът също може да връща за гласуване закони, с които е несъгласен, но те могат да бъдат отново приети при парламентарно мнозинство.

Президентът също може да се обърне към парламента за да му бъдат дадени правомощия да управлява с укази в определени области, за което е необходимо мнозинство от 2/3. От 1959 година насам тези правомощия са били гласувани на шест президенти.

Законодателна власт[редактиране | edit source]

Еднокамарният парламент (Asamblea Nacional) държи законодателната власт. Броят на депутатите е променлив, тъй като всеки щат и столичният район избират трима представители плюс разделянето на населението на съответния щат на 1,1% от общото население на страната.[22] Три места са винаги запазени за представители на коренното население. За периода 2010-2015 година броят на депутатите е 165.[23] Депутатският мандат е 5 години.

Гласуването не е задължително,[24] а минималната възраст за гласуване е 18 години.

Съдебна власт[редактиране | edit source]

Правораздаването във Венецуела е базирано на континенталната правна система. Най-висшата съдебна институция в страната е Върховният трибунал, чийто магистрати са избирани от парламента за 12-годишен срок. Националният изборен съвет ръководи изборните процеси; той се състои от петима директори, избирани също от парламента.

Административно деление[редактиране | edit source]

Страната е разделена на 23 щата, 1 столичен окръг* и 1 зависим окръг*. Амасонас, Ансоатеги, Апуре, Арагуа, Баринас, Боливар (Bolivar), Карабобо, Кохедес, Делта Амакуро, Зависим окръг, Федерален окръг*, Фалкон, Гуарико, Лара (Lara), Мерида, Миранда (Miranda), Монагас, Нуева Еспарта, Португеса, Сукре (Sucre), Тачира, Трухильо (Trujillo), Варгас (Vargas), Яракуй, Сулия.

Забележка: Федералният зависим окръг се състои от 11 федерално контролирани островни групи състоящи се от общо 72 самостоятелни острова

Население[редактиране | edit source]

В състава на населението на Венецуела, освен венецуелци има и колумбийци, индианци и други. То наброява 27 933 496 души (2007) и я нарежда на 42-ро място в света по брой жители. 65% от населението са от смесен европейско-африканско-индиански произход (метиси или мулати). 20% са от европейски произход, 10% от африкански и 2% от индиански произход, а останалите 3% са от друга расова група. Белите европейци съставляват 5 500 000 от населението. Годишният растеж на населението е 1,4% (2005). Раждаемостта е 18,91 (на 1000 човека, 2005). Средно всяка жена ражда 2,51 деца. 96% от населението са католици, 2% протестанти и 2% определят своето изповедание като друго.

Средната гъстота на населението е 29 д/km². На градското се падат 89%, а на селското 11%. Раждаемостта е 18,91‰, а смъртността е 4,7‰. Средният годишен прираст е 1,75 млн. души. Естественият прираст на населението е 14,2‰. Средна продължителност на живота: мъже – 70 г., жени – 77 г.

Икономика[редактиране | edit source]

Откритите огромни нефтени запаси във и около езерото Маракайбо коренно променят икономиката на страната. Нефтодобивът започва през 1914 г., когато е и първото сондиране. До национализирането на нефтената индустрия (1975 г.) много чуждестранни компании участват в разработката на нефтените полета. Днес Венецуела заема 3-то място в света по износ на нефт. Дневното производство е приблизително 3,2 млн. барела. На тази база силно се развиват нефтохимията (1/3 от добивания нефт се преработва в страната) и корабостроенето. Двата големи града на брега на езерото – Кабимас и Маракайбо, също процъфтяват благодарение на тези отрасли.

Венецуела се превръща в една от най-развитите и богати страни в Южна Америка.

Растениевъдство и животновъдство[редактиране | edit source]

Обработваемите земи са около 5%. В страната се развъждат около 15 млн. глави едър рогат добитък, 4,5 млн. свине и 4 млн. кози. Главни култури са банани, царевица, ориз, кафе, захарна тръстика и др.

Промишленост и енергетика[редактиране | edit source]

Основен стопански отрасъл е добивът и износът на нефт, добив на газ. Страната притежава запаси от руди, манган, злато, въглища и други. Развита е и хранително-вкусовата промишленост. Селското стопанство е слабо развито. Отглеждат се банани, захарна тръстика, маниока и други. Животновъдство – едър рогат добитък, свине, кози. Има добре развита туристическа инфраструктура. Годишно страната се посещава от над 2 млн. туристи.

Поради значителното си производство на петрол страната е член на ОПЕК. От 2006 г. Венецуела е член на най-голямата Южноамериканска икономическа организация – Меркосур.

Венецуела е богата на полезни изкопаеми (железни руди, манган, боксит, никел, злато, скъпоценни камъни, въглища и др.), но нефтът (суров и рафиниран) дава почти 4/5 от националните приходи.

Услуги, транспорт и туризъм[редактиране | edit source]

Политика[редактиране | edit source]

Култура и образование[редактиране | edit source]

Други[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. „Българска енциклопедия А-Я“, 2007.
  2. South America. // {{{encyclopedia}}}. Encarta.
  3. Annex tables (PDF). // World Urbanization Prospects: The 1999 Revision. United Nations. Посетен на 13 March 2007.
  4. McCaughan, Michael. The Battle of Venezuela. New York: Seven Stories Press. 2005. p 32.
  5. Kelly, Janet, and Palma, Pedro (2006), "The Syndrome of Economic Decline and the Quest for Change", in McCoy, Jennifer and Myers, David (eds, 2006), The Unraveling of Representative Democracy in Venezuela, Johns Hopkins University Press. p207
  6. Kipfer, Barbara Ann. Encyclopedic Dictionary of YUPArchaeology. Springer, 2000. ISBN 0-30646-158-7. с. 91.
  7. Kipfer 2000, стр. 172.
  8. а б в г д Wunder, Sven (2003), Oil wealth and the fate of the forest: a comparative study of eight tropical countries, Routledge. стр. 130.
  9. Alcaldía del Hatillo: Historia. // Universidad Nueva Esparta. Посетен на 10 March 2007.
  10. Gott (2005:203)
  11. Ewell, Judith (1984), Venezuela:A Century of Change, C. Hurst & Co, стр. 4
  12. Born in Blood and Fire: A Concise History of Latin America. Norton, 2001. ISBN 9780393050486. Посетен на 10 March 2007.. p. 103.
  13. Stoan, Stephen K.. Pablo Morillo and Venezuela, 1815–1820. Ohio State University Press, 1974. с. 29.
  14. "Venezuela – The Century of Caudillismo". Библиотека на Конгреса.
  15. Country Profile: Venezuela (PDF). // Library of Congress (Federal Research Division), 2005. Посетен на 10 March 2007.
  16. R. A. Humphreys (1967), "Anglo-American Rivalries and the Venezuela Crisis of 1895", Presidential Address to the Royal Historical Society 10 December 1966, Transactions of the Royal Historical Society, 17: стр. 131-164
  17. Epic of Latin America. // {{{journal}}}. University of California Press, 1980. ISBN 0-520-04107-0.. стр. 616–617.
  18. Schuyler, George W.. Health and Neoliberalism: Venezuela and Cuba. // {{{journal}}}. 2001. с. 10.
  19. Profile: Hugo Chavez. // BBC News. 5 December 2002. Посетен на 5 June 2007.
  20. "Venezuela 2002–2003: Polarisation, Confrontation, and Violence," Margarita López Maya; in Olivia Burlimgame Guombri, ed., The Venezuela Reader. 2005, Washington D.C., U.S.A. Page 16.
  21. http://www.journey.bg/guide/guide.php?country=223
  22. Ley Orgánica de Procesos Electorales. // Consejo Nacional Electoral. Посетен на 4 April 2011.
  23. Dos mil 719 candidatos se disputarán los curules de la Asamblea Nacional. // Venezolana de Televisión. Посетен на 4 April 2011.
  24. Frankal, Elliot. Compulsory voting around the world. // London, The Guardian, 4 July 2005. Посетен на 10 March 2007.

Външни препратки[редактиране | edit source]