Версайски договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Версайски договор е договорът, подписан между Германия и Антантата след Първата световна война на 28 юни 1919 г. в предградието на Париж Версай. Той е изработен на Парижката мирна конференция, която работи от януари 1919 под председателството на френския министър-председател Жорж Клемансо. Основните негови партньори са американският президент Удроу Уилсън и английският министър-председател Лойд Джордж. Германия не е поканена на преговорите, поради което повечето германци разглеждат договора като диктат, срещу който трябва да се съпротивляват. Договорът урежда не само положението на Германия в следвоенния свят, но задава и принципите, по които по-късно се изготвят договорите с останалите победени страни (виж Версайска система от договори).

Териториални загуби на Германия според Версайския мирен договор

На първо място се определят следвоенните граници на Германия. Тя изгубва значителни територии, което става по три начина:

• част от земите ѝ са предадени веднага на съседните държави - Елзас и Лотарингия (Лорен) са върнати на Франция (отнети са ѝ през 1871 г.), а областта на град Познан и Полският коридор са предадени на новосъздадената полска република (Полският коридор има за цел да свърже Полша с Балтийско море, но германците го ненавиждат, тъй като разделя германските земи на две части; не е случайно, че през 1939 г. именно заради него започва Втората световна война).
• други малки територии са предадени на съседните държави (Дания, Белгия, Полша) чрез плебисцити, проведени през 1920 и 1921 г.
• три също така малки територии са предадени на новосъздаденото Общество на народите (ОН) за управление: това са областта Саар, в която след 15 години трябва да се проведе още един плебисцит и която на практика се управлява от Франция, околностите и самият град Данциг (сега Гданск) и град Мемел (сега Клайпеда), който скоро е предаден на Литва.

В резултат на това територията на Германия намалява от 541 000 на 467 000 кв. км; като последица от войната и изгубването на територии населението на Германия намалява от около 68 на около 60 милиона души.

На второ място Германия загубва всичките си колонии, завладени от Антантата през войната - Германска източна Африка (сега Танзания), Германска югозападна Африка (сега Намибия), Того, Камерун и германските владения в Тихия океан.

На трето място Германия се задължава да разпусне своята наборна армия, която е наброявала около 8 млн души и да създаде професионална армия от 100 000 души (райхсвер); целият генерален щаб се разпуска; Германия предава цялото си тежко въоръжение - флот (освен 36 малки стражеви кораби), артилерия, военно-въздушни сили.

Съветът на четиримата: У. Уилсън, Д. Лойд Джордж, Ж. Клемансо и В. Орландо на Парижката конференция

На четвърто място Германия се задължава да изплати репарации на победителите, с които да ги компенсира за щетите, които им е нанесла по време на войната. В договора обаче сумата не е определена. Първоначално победителите искат 269 милиарда златни марки, но Германия отказва. Едва през 1922 г. се определя сумата от 132 милиарда златни марки, от които Франция ще получи 52%, Англия - 26%, а останалите държави - общо 22%.

На пето място в Германия се въвежда широка ивица край границите, в която е забранен всякакъв строеж на крепости. Германия е задължена да осигури на Чехословакия и Полша свободно плаване по реките Елба и Одер. Създава се голяма област по течението на река Рейн (целият западен бряг и 50-километрова ивица по източния), която е демилитаризирана, тоест в нея Германия няма право да държи войски. Това е решението на Франция да държи Германия под контрол, тъй като през тази област френската армия може винаги да нахлуе в сърцето на Германия. Западният бряг на Рейн остава окупиран от Антантата и освободен на три етапа от 1926 до 1930 г.

На шесто място се съдава една Съюзническа контролна комисия, която трябва да следи за изпълнението на договора. Тя има голяма власт и може да отмени всяко решение на правителството, ако то противоречи на договора или заплашва неговото изпълнение.

Все пак най-тежките клаузи на договора са VII и VIII: първата обявява германския император Вилхелм II за пряко отговорен за войната, поради което би трябвало да бъде съден (в действителност той избягва процеса, като отива в Холандия); втората постановява, че Германия е виновна за войната. Именно това дава на съюзниците моралното право да наказват Германия. Тя отхвърля своята вина, с което настройва германското обществено мнение срещу договора.

Договорът е заклеймен от германската пропаганда като несправедлив, макар че той не е по-тежък отколкото германските проекти за договори в случай на германска победа. За Германия е важно, че остава единна държава, каквото не е било намерението на Клемансо. Тъй като САЩ не подписват договора (по съвсем други причини) Германия успява да внуши, че той е диктат и застрашава следвоенния ред. Тя се стреми към неговата ревизия, което успява да постигне до известна степен през 30-те години и към военен реванш, което е пряка причина за Втората световна война.

[редактиране] Външни препратки

• Пълният текст на Версайския договор (Уикиизточник)
• Contents of the Treaty of Versailles
• The Full Text of the Treaty of Versailles
• The Treaty of Versailles and its Consequences