Византийско-селджукски конфликти

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Византийско-селджукски конфликти
BnF Fr232 fol323 Alp Arslan Romanus.jpg
Алп Арслан унижава безпрецедентно за историята римски император - Роман IV Диоген
Период 1048 - 1308 година
Място Мала Азия и Сирия
Резултат Византия губи напълно на вътрешността на Мала Азия
Територия Мала Азия
Воюващи страни
Flag of the Greek Orthodox Church.svg
Византия
Никейска империя
Кръстоносни държави
Кралство Унгария
Flag of the Ottoman Empire (1453-1517).svg Селджуки
Румелийски султанат
Командири
Роман IV Диоген
Никифор III Вотаниат
Алексий I Комнин
Йоан II Комнин
Мануил I Комнин
Теодор I Ласкарис
Алп Арслан
Малик Шах I
Килидж Арслан I
Килидж Арслан II
Кай Кубадх I

Византийско-селджукските конфликти са серия военни сблъсъци в Мала Азия и Сирия между византийците и селджуките в периода от втората половина на 11 век до началото на 14 век.

Предистория[редактиране | edit source]

В началото на 11 век Византия е във възход под властта на династията на Македонските императори. За империята настъпва своеобразен "ренесанс" сравним със славните времена на Юстиниан. През 1018 година след близо половинвековни епични битки е покорена империята на Симеон Велики. Преди това Византия успява да възпре и отхвърли веднъж за винаги продължилия над 3 века устрем на Арабския халифат да завоюва православната империя и да проникне през проливите в Европа.

Външнополитическите успехи на Византия в началото на 11 век се оказват краткотрайни и конюнктурни и имат тактически, а не стратегически ефект и измерение с оглед по-нататъшния ход на историческите събития за империята. През 40-те и началото на 50-те години на 11 век под въздействие на лесните успехи, византийския управляващ елит и духовенство в лицето на патриарх Михаил Керуларий предизвикват дипломатически и вътрешнорелигиозен конфликт с западната Римокатолическа църква, като се стига до т.нар. Велика схизма от 1054 година.

Хронология[редактиране | edit source]

  • В исторически план могат да се отдиференцират следните периоди на военните действия:

Ранни конфликти (1064-1071)[редактиране | edit source]

По-малко от десет години след схизмата за империята от изток се появява пореден враг след Сасанидите и арабите - селджуките. Те започват серия от кампанийни нападения за грабеж отвъд източната граница на империята. Василевсите от Константин IX Мономах до Роман Диоген атакуват превантивно и стратегически с цел да разбият новите "варвари" и така да прекратят завоеванията им в Близкия изток. Християнските владетели се стремят да осуетят бъдещите тюркски намерения в зародиш, но в крайна сметка византийските сили претърпяват пълно фиаско и по ред причини от вътрешнополитическо естество. След сблъсъка при Капетра военните действия са вече реален факт и са прекъсвани в следващите столетия от краткотрайни напрегнати примирия.

Селджукска експанзия (1071-1096)[редактиране | edit source]

Този период се свързва преди всичко със завоевателната инерция на селджуките на Тогрул бей I и Алп Арслан. Те се укрепват в Средна Азия за сметка на Абасидите, завладяват свещения град Багдад на Харун ал-Рашид и начеват неспирни грабителски атаки срещу християните на запад. Периодът се отличава с устойчив напредък и въоръжена експанзия на тюрките, маркиран най-вече с победата на Алп Арслан при Манцикерт. След този разгром Византия попада във водовъртеж, който сериозно заплашва самото ѝ съществуване – империята е застрашена от павликянски метежи, въстание на българите, създаването на норманската държава в Южна Италия. Селджуките се възползват от това и след като са изполвани и като наемници във византийски граждански конфликти завладяват град Никея, който се превръща в новата столица на Велики Селджук.

Византийска контраофанзива (1096-1118)[редактиране | edit source]

След няколко неуспешни лица на трона на василевса сяда Алексий I Комнин. Както и при неговите предшественици от новия император се очаква да извърши чудо и да спаси Империята от вътрешните и външните заплахи. Алексий I Комнин успява – с променлив успех той ограничава или напълно ликвидира заплахата от печенеги, нормани и селджуки. И докато с първите му помагат куманите, при вторите подкупите и смъртта на норманския предводител Робер Гискар, то със селджукските тюрки определено му е необходимо чудо. И Алексий се опитва да го предизвика – на събора в Пиаченца пратениците на василевса за първи път молят Запада за помощ и говорят за Християнско Обединение срещу Исляма. Скоро след това папа Урбан II вдъхновява Първия кръстоносен поход, тласнал на изток стотици и хиляди западноевропейци. Тази въоръжена демографска маса залива Мала Азия и Близкия изток и принуждава селджуките да преминат в защита.

Войни на Комниновото възраждане (1118-1176)[редактиране | edit source]

Периодът е запомнен като своеобразна "реконкиста" на Великите Комнини. През този етап византийските войски си възвръщат владението на почти цяла вътрешна Мала Азия и отлагат с около 2 века завладяването на гръцкото крайбрежие. Отслабва селджукския натиск върху византийските малоазийски територии и започва процес на разпадане на Иконийския султанат на малоазийски емирства.

Битката при Филомелион е малък реванш за Византия за загубата при Манцикерт. С тази победа Византия успява най-накрая да възстанови старата си граница с селджуките на линият Синоп-Филомелион, като мирния договор, удостоверяващ това, се сключва в Акроинон.[1]

От този период датира и проект за кратковременен военен съюз между Византия и селджуките срещу Данишмендите. Този алианс не се осъществява, дори се стига до военна експедиция на Мануил I Комнин срещу Икония, но византийската колона е изненадана в теснините при Мариокефалон. Това води до "Втория Манцикерт" за византийците.

Втора стратегическа загуба и селджукска контраатака (1176-1308)[редактиране | edit source]

Последици[редактиране | edit source]

В резултат на загубата в битката при Манцикерт империята губи военностратегическата инициатива, а това поражение се явява формален повод за кръстоносните походи. Това обстоятелство в съчетание с пробива на най-здраво укрепения и най-дълго устоялия на военен натиск лимес в Мала Азия предопределя поетапното отпадане от територията на Византия на малоазийските ѝ провинции Това в крайна сметка води да трагичния край на Източната Римска империя, настъпил няколко века по-късно с превземането на Константинопол от османските турци през 1453 година.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Мутафчиев 2005, стр. 552

Използвана литература[редактиране | edit source]

  • Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. "Дамян Яков", 2005. ISBN 9545273089. с. 552.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Византийско-сельджукские войны“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.