Византийско-селджукски конфликти

Период	1048 - 1308 година
Място	Мала Азия и Сирия
Резултат	Византия губи напълно на вътрешността на Мала Азия
Територия	Мала Азия

Византийско-селджукски конфликти

Алп Арслан унижава безпрецедентно за историята римски император - Роман IV Диоген

Воюващи страни

Византия
Никейска империя
Кръстоносни държави
Кралство Унгария

Селджуки
Румелийски султанат

Командири

Роман IV Диоген
Никифор III Вотаниат
Алексий I Комнин
Йоан II Комнин
Мануил I Комнин
Теодор I Ласкарис

Алп Арслан
Малик Шах I
Килидж Арслан I
Килидж Арслан II
Кай Кубадх I

Византийско-селджукските конфликти са серия военни сблъсъци в Мала Азия и Сирия между византийците и селджуките в периода от втората половина на 11 век до началото на 14 век.

[редактиране] Предистория

В началото на 11 век Византия е във възход под властта на династията на Македонските императори. За империята настъпва своеобразен "ренесанс" сравним със славните времена на Юстиниан. През 1018 година след близо половинвековни епични битки е покорена империята на Симеон Велики. Преди това Византия успява да възпре и отхвърли веднъж за винаги продължилия над 3 века устрем на Арабския халифат да завоюва православната империя и да проникне през проливите в Европа.

Външнополитическите успехи на Византия в началото на 11 век се оказват краткотрайни и конюнктурни и имат тактически, а не стратегически ефект и измерение с оглед по-нататъшния ход на историческите събития за империята. През 40-те и началото на 50-те години на 11 век под въздействие на лесните успехи, византийския управляващ елит и духовенство в лицето на патриарх Михаил Керуларий предизвикват дипломатически и вътрешнорелигиозен конфликт с западната Римокатолическа църква, като се стига до т.нар. Велика схизма от 1054 година.

[редактиране] Хронология

В исторически план могат да се отдиференцират следните периоди на военните действия:

[редактиране] Ранни конфликти (1064-1071)

По-малко от десет години след схизмата за империята от изток се появява пореден враг след Сасанидите и арабите - селджуките. Те започват серия от кампанийни нападения за грабеж отвъд източната граница на империята. Василевсите от Константин IX Мономах до Роман Диоген атакуват превантивно и стратегически с цел да разбият новите "варвари" и така да прекратят завоеванията им в Близкия изток. Християнските владетели се стремят да осуетят бъдещите тюркски намерения в зародиш, но в крайна сметка византийските сили претърпяват пълно фиаско и по ред причини от вътрешнополитическо естество. След сблъсъка при Капетра военните действия са вече реален факт и са прекъсвани в следващите столетия от краткотрайни напрегнати примирия.

[редактиране] Селджукска експанзия (1071-1096)

Основна статия: Битка при Манцикерт

Този период се свързва преди всичко със завоевателната инерция на селджуките на Тогрул бей I и Алп Арслан. Те се укрепват в Средна Азия за сметка на Абасидите, завладяват свещения град Багдад на Харун ал-Рашид и начеват неспирни грабителски атаки срещу християните на запад. Периодът се отличава с устойчив напредък и въоръжена експанзия на тюрките, маркиран най-вече с победата на Алп Арслан при Манцикерт. След този разгром Византия попада във водовъртеж, който сериозно заплашва самото ѝ съществуване – империята е застрашена от павликянски метежи, въстание на българите, създаването на норманската държава в Южна Италия. Селджуките се възползват от това и след като са изполвани и като наемници във византийски граждански конфликти завладяват град Никея, който се превръща в новата столица на Велики Селджук.

[редактиране] Византийска контраофанзива (1096-1118)

Основна статия: Първи кръстоносен поход

След няколко неуспешни лица на трона на василевса сяда Алексий I Комнин. Както и при неговите предшественици от новия император се очаква да извърши чудо и да спаси Империята от вътрешните и външните заплахи. Алексий I Комнин успява – с променлив успех той ограничава или напълно ликвидира заплахата от печенеги, нормани и селджуки. И докато с първите му помагат куманите, при вторите подкупите и смъртта на норманския предводител Робер Гискар, то със селджукските тюрки определено му е необходимо чудо. И Алексий се опитва да го предизвика – на събора в Пиаченца пратениците на василевса за първи път молят Запада за помощ и говорят за Християнско Обединение срещу Исляма. Скоро след това папа Урбан II вдъхновява Първия кръстоносен поход, тласнал на изток стотици и хиляди западноевропейци. Тази въоръжена демографска маса залива Мала Азия и Близкия изток и принуждава селджуките да преминат в защита.

[редактиране] Войни на Комниновото възраждане (1118-1176)

Основна статия: Битка при Филомелион

Периодът е запомнен като своеобразна "реконкиста" на Великите Комнини. През този етап византийските войски си възвръщат владението на почти цяла вътрешна Мала Азия и отлагат с около 2 века завладяването на гръцкото крайбрежие. Отслабва селджукския натиск върху византийските малоазийски територии и започва процес на разпадане на Иконийския султанат на малоазийски емирства.

Битката при Филомелион е малък реванш за Византия за загубата при Манцикерт. С тази победа Византия успява най-накрая да възстанови старата си граница с селджуките на линият Синоп-Филомелион, като мирния договор, удостоверяващ това, се сключва в Акроинон.^[1]

От този период датира и проект за кратковременен военен съюз между Византия и селджуките срещу Данишмендите. Този алианс не се осъществява, дори се стига до военна експедиция на Мануил I Комнин срещу Икония, но византийската колона е изненадана в теснините при Мариокефалон. Това води до "Втория Манцикерт" за византийците.

[редактиране] Втора стратегическа загуба и селджукска контраатака (1176-1308)

Основна статия: Битка при Мариокефалон

[редактиране] Последици

В резултат на загубата в битката при Манцикерт империята губи военностратегическата инициатива, а това поражение се явява формален повод за кръстоносните походи. Това обстоятелство в съчетание с пробива на най-здраво укрепения и най-дълго устоялия на военен натиск лимес в Мала Азия предопределя поетапното отпадане от територията на Византия на малоазийските ѝ провинции Това в крайна сметка води да трагичния край на Източната Римска империя, настъпил няколко века по-късно с превземането на Константинопол от османските турци през 1453 година.