Вилхелм II

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Фридрих Вилхелм Виктор Алберт Пруски
Кайзер на Германия и крал на Прусия
Wilhelm II of Germany.jpg
Лични данни
Управление 15 юни 1888 - 18 ноември 1918
Пълно име Фридрих Вилхелм Виктор Алберт Пруски
Роден 27 януари 1859 г.(1859-01-27)
Берлин, Прусия
Починал 4 юни 1941 г. (на 82 г.)
Доорн, Нидерландия
Предшественик Фридрих III
Потомци Вилхелм, Айтел Фридрих, Адалберт, Август Вилхелм, Оскар, Йоахим, Виктория
Наследник монархията е премахната Фридрих Еберт (канцлер и държавен глава на Ваймарската република)
Семейство
Брак Августа фон Шлезвиг-Холщайн-Сондербург-Глюксбург-Августенбург (1881 - 1921)
Втори брак Ройс Грайц (1922-1941)
Династия Хоенцолерн
Баща Фридрих III
Майка Виктория Сакс-Кобург-Готска

Вилхелм II с пълно име Фридрих Вилхелм Виктор Алберт Пруски (на немски: Friedrich Wilhelm Viktor Albrecht von Preußen, 27 януари 1859 – 4 юни 1941) е последният германски кайзер и крал на Прусия, управляващ Германската империя от 15 юни 1888 до 9 ноември 1918 г. След неговата абдикация Германия е обявена за република. Той е син на германския император (кайзер) Фридрих III от династията Хоенцолерн, негов предшественик на трона, който управлява само 99 дни, внук на британската кралица Виктория и е родственик на мнозина евопейски монарси и принцове. През 1890 г. той уволнява канцлера Ото фон Бисмарк и повежда Германия на войнствен „Нов Курс“, който кулминира в подкрепата му за Австро-Унгария в Юлската криза от 1914, която води до Първата световна война. Бомбастичен и поривист, той понякога прави нетактични изявления по чувствителни теми без да се консултира с министрите си. Вилхелм е унижен в аферата с интервюто за британския вестник „Дейли Телеграф“ и губи част от властта си. Неговите генерали диктуват политиката през Първата световна война с малко уважение към цивилното правителство. Неефективен като военен лидер, той губи подкрепата на армията, абдикира през ноември 1918 и бяга в изгнание в Нидерландия.

Съдържание

Биография [редактиране]

Вилхелм е роден на 27 януари 1859 г. в двореца Кронпринц, Берлин в семейството на принц Фридрих Вилхелм Пруски (бъдещия Фридрих III) и неговата съпруга Виктория от Обединеото кралство. Той е първия внук на кралица Виктория и принц Алберт, но по-важното е, че като първия син на коронования принц на Прусия Вилхелм (от 1861) е втори в линията на унаследяване на Прусия и също, след 1871, на Германската империя, която според конституцията на Германската империя се управлява от пруския крал. Той е родственик на мнозина кралски фигури в Европа и с надвисването на войната през 1914 е в приятелски отношения с братовчедите си цар Николай II на Русия и крал Джордж V на Обединеото кралство.[1] Той често с опитва да тормози кралските си роднини.[2]

Вилхелм с баща си през 1862

Травматично седалищно раждане го оставя с изсъхнала лява ръка поради парализа на Ерб, която успява с известен успех да прикрие. В много фотографии той носи две бели ръкавици на лявата си ръка, за да се направи ръката да изглежда по-дълга, държи лявата си ръка с дясната или я държи на дръжката на меч или бастун, за да създаде ефекта на полезен крайник. Според историци този недъг е повлиял на емоционалното му развитие.[3]

Ранни години [редактиране]

От шестгодишна възраст Вилхелм е обучаван и силно повлиян от 39-годишния учител Георг Хинцпетер.[4] Като юноша е образован в Касел във Фридрихгимназиум и Бонския унивеситет, където става член на Corps Borussia Bonn. Вилхелм притежава схватлив ум, но за съжаление той често е засенчен от свадлив нрав.

Като потомък на кралската династия Хоенцолерн, Вилхелм от ранна възраст е изложен на военното общество на пруската аристокрация. Това му оказва голямо влияние. Като зрял мъж той рядко е виждан не в униформа. Хипер-мъжествената военна култура на Прусия през този период в значителна степен оформя политическите м идеали и лични взаимоотношения.

Вилхелм гледа на баща си принц Фридрих с дълбока любов и уважение. Статутът на баща му като герой от войните за обединение е в голяма степен отговорен за отношението на малкия Вилхелм поради обстоятелствата, в които е роден и отгледан; близък емоционален контакт между баща и син не се насърчава. По-късно като влиза в контакт с политическите опоненти на баща си Вилхелм възприема по-нееднозначни чувства към него поради възприетото влияние на майка му над фигура, която трябва да е обладана от мъжествена независмост и сила. Вилхелм също боготвори дядо си, Вилхелм I и по-късно той играе централна роля в опитите да се създаде култ към първия германски император като "Вилхелм Велики".[5]

В много отношения Вилхелм е жертва на наследството си и на машинациите на Ото фон Бисмарк. И двете страни на семейстово му са страдали от умствена болест и това може да обясни емоционалната му нестабилност. Когато Вилхелм в в ранните си двайсет години Бисмарк се опитва да го раздели от родителите му (които се противопоставят на Бисмарк и политиката му) с известен успех. Бисмарк планира да използва младия принц като оръжие срещу родителите му, за да запази собствената си политическа доминация. По този начин Вилхелм развива дисфункционално взиомотношение с родителите си и особено с английската си майка. В избухване през април 1889 Вилхелм яростно подмята, че “английски доктор уби баща ми и английски доктор осакати ръката ми – което е вина на майка ми”, която не позволява на германски лекари да се грижат за нея или семейството ѝ.[6]

Възкачване на престола [редактиране]

Германският император Вилхелм I умира в Берлин на 9 март 1888 г. и бащата на принц Вилхелм е обявен за император като Фридрих III. Той вече страда от нелечим рак на гърлото и прекарва всичките 99 дни на царуването си борейки се срещу болестта преди да умре. На 15 юни през онази година неговия 29-годишен син го унаследява като германски император и крал на Прусия.

Въпреки че в младостта си е бил голям почитател на Ото фон Бисмарк, характерното нетърпение на Вилхелм скоро го вкарва в конфликт с "Железния канцлер", доминиращата фигура в основаването на неговата империя. Новият император се противопоставя на внимателната външна политика на Бисмарк, предпочитайки енергична и бърза експанзия, за да защити германското "място под слънцето." Младият император идва на трона с решимостта да управлява, не само да царува, за разлика от дядо си, който в голяма степен оставя всекиднвената администрация на Бисмарк.

Ранни конфликти между Вилхелм II и неговия канцлер скоро отравят взаимоотношението между двамата мъже. Бисмарк вярва, че Вилхелм е от лека категория и може да се доминира над него и показва малко уважение за политиката на Вилхелм в края на 80-те години на 19 век. Последното разцепление между монарха и държавника се случва след опит на Бисмарк да приложи широкообхатен анти-социалистически закон в началото на 90-те години.

Уволнение на Бисмарк [редактиране]

Бисмарк

Бисмарк подава оставка по настояване на Вилхелм II през 1890 на възраст 75 и е наследен като канцлер на Германия и министър-председател на Прусия от Лео фон Каприви, който на свой ред е сменен от Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст през 1894. След уволнението на Хоенлое през 1900, Вилхелм назначава човека който счита за "сой собствен Бисмарк", Бернхард фон Бюлов.

Във външната политика Бисмарк е постигнал крехко равновесие на интереси между Германия, Франция и Русия — мирът е близо и Бисмарк се опитва да го поддържа така въпреки растящото народно недоволство от Великобритания (за колониите) и особено срещу Русия. С уволнението на Бисмарк руснаците сега очакват обръщане на политиката в Берлин и затова набързо се разбират с Франция, започвайки процес, който в голяма степен изолира Германия до 1914 г.[7]

Назначавайки Каприви и след това Хоенлое Вилхелм се отправя на това, което е известно в историята като "Новия курс", в който той се надява да упражнява решително влияние в управлението на империята. Има дебат сред историците относно точната степен, до която Вилхелм успява да приложи "лично управление" през тази ера, но това, което е ясно е много различната динамика, която съществува между короната и нейния главен политически служител (канцлерът) във "Вилхелмовата епоха". Тези канцлери са висши държавни служители, а не закалени политици-държавници като Бисмарк. Вилхелм иска да изключи появата на друг Железен канцлер, който не беше позволил на никой министър да види канцлера освен в негово пристъствие, задържайки хватка над ефективната политическа власт. При принудителното му оттегляне и до деня на смъртта си Бисмарк се превръща в горчив критик на политиката на Вилхелм, но без подкрепата на върховния арбитър на всички политически назначения (императорът) Бисмарк има малко възможност да упражнява решително влияние върху политиката.

Нещо, което Бисмарк успява да пистигне е създаването на "мита за Бисмарк". Това е позиция — която според някои е доказана от последвалите събития — че с уволнението на Железния канцлер, Вилхелм II ефективно унищожава всякакъв шанс, който има Германия за стабилно и ефектвино правителство. Според тази позиция "Новият курс" на Вилхелм се характеризира много повече като илизане от контрол на германския държавен кораб, който в крайна сметка довежда чрез поредица кризи до клането на Първата и Втората световна война.

В началото на 20-ти век Вилхелм започва да се концентрира върху реалния си дневен ред; създаването на германски флот, който да съперничи на британския и да позволи на Германия да се обяви за световна сила. Той заповядва на военните си лидери да прочетат книгата на адмирал Алфред Махан, Влиянието на морската мощ над иторията и прекарва часове в рисуване на скици на кораби, които иска да построи. Бюлов и Бетман Холвег, неговите лоялни канцлери, се грижат за вътрешните работи и Вилхелм започва да разпространява тревога сред министър-председателите на Европа с все по-екцентричните си възгледи за външната политика.

Покровител на науката и изкуството [редактиране]

Вилхелм II ентусиазирано покровителства науката и изкуството, както и общественото образование и социалното благополучие. Той спонсорира обществото Кайзер Вилхелм за насърчаването на научните изследвания; то се финансира от богати частни донори и от държавата и се съставлява от голям брой научни институти по чиста и приложна наука. Пруската академия на науките не може да избегне натиска на кайзера и губи част от автономността си като е принудена да инкорпорира нови програми по инженерство и да създаде нови позиции по инженерни науки в резултат на дар от кайзера през 1900.[8]

Вилхелм II подкрепя модернизаторите като те се опитват да реформират пруската гимназиална система, която е втрърдено традиционна, елитарна, политически авторитарна и непроменена от прогреса в природните науки. Като наследсвен Протектор на Ордена на Св. Йоан той окуражава опитите на християнския орден да поставии германската медицина в предния фронт на модерната медицинска практика чрез системата си от болници, училища за медицински сестри и частни клиники из цялата Германска империя. Вилхелм продължава като Протектор на ордена дори и след 1918 г., тъй като позицията в същността си е привързана към главата на династия Хоенцолерн.[9][10]

Външни работи [редактиране]

1898 Китайска империалистическа карикатура - докато мандарински служител безпомощно наблюдава, Китай като кралска торта ще бъде разрязан от кралица Виктория (Британската империя), Вилхелм II (Германската империя), Николай II (Руската империя), Мариан (Франция) и самурай (Японската империя)
Карикатура от 1904, коментираща върху Сърдечното съглашение: Джон Бул си отива с Мариан, обръщайки гръб на Вилхелм II/Германия.
Вилхелм II с руския цар Николай II през 1905, носейки военните униформи на другата страна

Германската външна политика при управлението на Вилхелм II е изправена пред голям брой значителни проблеми. Може би най-очевидният е, че Вилхелм II е нетърпелив човек, субективен в реакциите си и силно повлияван от чувства и импулси. Той лично е зле снаряжен да управлява германската външна политика по рационален курс. Сега е широко признато, че различни драматични действия, които предпиема Вилхелм в международната сфера са отчасти окуражавани от германския външнополитически елит. Има обаче голям брой ключови излючение, като известната телеграма до Крюгер през 1896, в която Вилхелм поздравява президента Паул Крюгер на Трансваалската република за потискатето на набега на Джеймсън като по този начин очуждава британското обществено мнение.

Вилхелм измисля и разпространява страхове за жълта опасност, опитвайки се да заинтересува други европейски владетели в опасностите, пред които са изправени при нахлуването в Китай, но малцина лидери му обръщат внимание.[11] След убийството на Клеменс фон Кетелер по време на Боксерския бунт от 1900, германски войски са изпратени в Китай. Под управлението на Вилхелм Германия се опитва да развие колониите си в Африка и Тихия океан, но малко от тях стават самоиздържащи се и всичките са изгубени през Първата световна война

Един от малкото пъти, когато Вилхелм успява в личната дипломация е когато поддържа ерцхерцога на Австрия Франц Фердинанд да се ожени за Софи Хотек през 1900 срещу желанията на император Франц Йосиф.[12]

Един домашен триумф за Вилхелм е когато неговата дъщеря Виктория Луиза се жени за Ърнест Огастъс, херцога на Брънсуик през 1913; това помага за лекуване на разрива между Династия Хановер и Династия Хоенцолерн след анексирането на Хановер от Прусия през 1866.[13]

Първа мароканска криза [редактиране]

Една от големите грешки на Вилхелм II дава искрата на Първата мароканска криза от 1905, когато Вилхелм прави ефектно посещение в Танжер, Мароко. На присъствието на Вилхелм се гледа като на затвърждаване на германските интереси в Мароко, противопоставяйки се на Франция. В речта си той дори прави забележки в полза на мароканската независмост. Това води до търкане с Франция, която има разширяващи се колониални интереси в Мароко и води до конференцията в Алгерикас, която служи главно за по-нататъшна изолация на Германия в Европа.[14]

Аферата Daily Telegraph [редактиране]

Може би най-сериозната лична грешка на Вилхелм в арената на външната политика има много по-голямо въздействие в Германия отколкото по света. Епизодът му струва много от неговия престиж и власт. Аферата с вестник Daily Telegraph през 1908 включва публикуването на интервю в британския всекидневник, което включва невъздържани изявления и дипломатически наврежащи забележки. Вилхелм го счита за възможност за популяризиране на възгледите и идеите си за англо-германското приятелство, но вместо това поради емоционалните си изблици в течение на интервюто той не само очуждава британския народ, но и французите, руснаците и японците като намеква сред други неща, че германците нищо не ги е грижа за британците; че французите и руснаците са се опитали да подстрекаят Германия да се намеси във Втората бурска война и че германското военноморско натрупване е насочено срещу японците, не срещу Великобритания. Един паметен цитат е, "Вие англичаните сте луди, луди, луди като мартенски зайци."[15][16][17] Ефектът в Германия е доста значителен, със сериозни призиви за неговата абдикация. Вилхелм поддържа нисък профил за много месеци след фиаското с Daily Telegraph и по-късно си отмъщава като принуждава оставката на принц Бюлов, който е изоставил императора на общественото презрние като не редактира записа на интервюто преди неговото публикуване.[18]

Кризата с Daily Telegraph дълбоко ранява преди това невредимата самоувереност на Вилхелм дотолкова, че той скоро получава тежък пристъп на депресия, от която никога не се възстановява (фотографии от периода след 1908 г. показват мъж с много по-изпити черти и посивяваща коса) и той губи много от влиянието, което преди това е упражнявал във вътрешната и външната политика. Британското обществено мнение е било доста благосклонно към кайзера в първите му 12 години на трона, но се вгорчава към края на 1890-те години. По време на Световната война той става централната цел на британската анти-германска пропаганда като олицетворение на мразен враг.[19]

Военноморска експанзия [редактиране]

Нищо, което Вилхелм II прави на международната арена не е по-важно от решението му да следва политика на масивен военноморски строеж. Мощен флот е любимият проект на Вилхелм. Той е наследил от майка си любов към британския Кралски флот, който по онова време е най-големият на света. Той веднъж се доверява на чичо си, Едуард VII, че неговата мечта е да има "мой собствен флот един ден". Фрустрацията на Вилхелм заради лошото представяне на неговия флот на Флотския преглед на празненствата за Диамантения юбилей на баба му, кралица Виктория, съчетана с невъзможността му да упражнява германско влияние в Южна Африка след изпращането на Телеграмата Крюгер, води до вземането на решителни стъпки от Вилхелм за конструиране на флот, който да съперничи на флота на британските му братовчеди. Вилхелм има щастието на може да разчита на службата на динамичния военноморски офицер Алфред фон Тирпиц, когото назначава за глава на Имперския военноморски офис през 1897 г.

Новият адмирал е измислил известната като "Теория на риска" или План Тирпиц, според който Германия може да принуди Великобритания да се съгласи с германските искания в международната арена чрез заплаха, поставена от мощен боен флот, концентриран в Северно море. Тирпиц се ползва с пълната подкрепа на Вилхелм за последователни военноморски закони от 1897 и 1900 г., чрез които Германския флот е построен така че да съперничи с Британския. Военноморското разрастване по Флотските закони в крайна сметка води до сериозни финансови затруднения в Германия до 1914 г., тъй като до 1906 Вилхелм е заповядал на флота си да конструира много по-големите и по скъпи дредноути.

През 1889 г. Вилхелм II реорганизира висшия контрол на флота чрез създаване на Военноморски кабинет, еквивалентен на Германски имперски военен кабинет, който преди това функционира в същия капацитет както за армията, така и за флота. Главата на военноморския кабинет е отговорен за повишения, назначения, администрация и издаване на заповеди към военноморските сили. Капитан Густав фон Сенден-Бибран е назначен като негов първи глава и остава такъв до. Съществуващото Имперско адмиралтейство е разформировано и неговите отговорности са разделени между две организации. Създадена е нова позиция (еквивалентна на върховен главнокомандващ на армията), шеф на висшето командване на адмиралтейството (Oberkommando der Marine), отговорен за разполагането на кораби, стратегия и тактика. Вицеадмирал Макс фон дер Голц е назначен през 1889 и остава на поста до 1895. Стоежа и поддръжката на кораби и получаване на припаси е отговорност на Държавния секретар за Имперския военноморски офис (Reichsmarineamt), отговорен пред канцлера и съветващ Райхстага по военноморски въпроси. Първия назначен е контраадмирал Едуард Хойснер, последван скоро от контраадмирал Фридрих фон Холман от 1890 до 1897. И тримата глави на отдели докладват отделно на Вилхелм II.[20]

В допълнение към експанзията на флота е отворен Килския канал през 1895, позволяващ по-бързо придвижване между Северно море и Балтийско море.

Първа световна война [редактиране]

Император Вилхелм с Великия херцог на Баден, принц Оскар Пруски, Великия херцог на Хесен, Великия херцог на Мекленбург-Шверин, принц Лудвиг Баварски, принц Макс Баденски и неговия син, коронования принц Вилхелм на предвоенния военни маневри през есента на 1909
Съставна снимка на Вилхелм II с генералите му

Сараевската криза [редактиране]

Вилхелм е приятел на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд и е дълбоко шокиран от неговото убийство на 28 юни 1914 г. Вилхелм предлага подкрепа на Австро-Унгария за смазване на Черната ръка, тайната организация, организирала убийството и дори одобрява използването на сила срещу възприетия източник на движението—Сърбия (често наричано "празен чек"). Той иска да остане в Берлин до разрешаването на кризата, но неговите придворни го убеждават вместо това да отиде на ежегодния си круиз в Северно море на 6 юли 1914. Вилхелм прави непостоянни опити да остане в контрол на кризата чрез телеграми и когато Австро-Унгарския ултиматум е предаден на Сърбия, той набързо се връща в Берлин. Достига Берлин на 28 юли, прочита копие на сръбски отговор и написва на него:

Брилянтно решение—и само за 48 часа! Това е повече отколкото можеше да се очаква. Голяма морална победа за Виена, но с нея всеки претекст за война пада на земята и [посланикът] Гиезл по добре да беше останал тихо в в Белград. По този документ никога не бих дал заповеди за мобилизация.[21]

Неизвестно за императора, австро-унгарски министри и генерали вече са убедили 84-годишния Франц Йосиф да подпише декларация на война срещу Сърбия. Като директна последица Русия започва генерална мобилизация, за да нападне Австрия в защита на Сърбия.

Юли 1914 [редактиране]

Император Вилхелм в разговор с победителя от Лиеж, генерал Ото фон Емих, на заден план са генералите Ханс фон Плесен (в средата) и Мориц фон Линкер (дясно).

На 30 юли, когато му се дава документ, заявявайки, че Русия няма да отмени мобилизацията си, Вилхелм написва дълъг коментар, съдържащ тези наблюдения:

...Защото не се съмнявам повече, че Англия, Русия и Франция са се наговорили помежду си—знаейки че нашите договорни задължения ни принуждават да подкрепим Австрия—да използват австро-сръбския конфликт като претекст за водене на война на унищожение срещу нас... Нашата дилема да удържим на думата си към стария почитаем император е експлоатирана, за да създаде ситуация, която дава на Англия извинението, което е търсила, за да ни унищожи с фалшив външен вид на справедливост по претекста, че помага на Франция и поддържа добре известното Равновесие на силите в Европа, т.е. отиграва всички европейски държави за собствена полза срещу нас.[22]

Вилхелм също заявява:

Безскрупулност и слабост че започнат най-ужасната война на света, чиято цел е да се унищожи Германия. Защото не може повече да има съмнения, Англия, Франция и Русия са се уговорили помежду си да водят война на унищожение срещу нас.[23]

Когато става ясно, че Германия ще трябва да води война на два фронта и че Великобритания ще влезне във войната, ако Германия нападне Франция през неутрална Белгия, Вилхелм се опитва да насочи основната атака срещу Русия. Когато Хелмут фон Молтке (който е избрал стар план от 1905, направен от генерал Алфред фон Шлифен за възможността за германска война на два фронта) му казва, че това е невъзможно, Вилхелм казва: "Вашият чичо би ми дал различен отговор!"[24] Вилхелм също казва, "Да си помислиш, че Джордж и Ники са ме измамили! Ако моята баба беше жива, никога нямаше да го позволи."[25] В първоначалния план Шлифен, Германия ще нападне първо предполагаемият по-слаб враг, което означава Франция. Планът предвижда да е необходимо дълго време преди Русия да е готова за война. Победата над Франция е била лесна за Прусия в Френско-пруската война през 1870. Вилхелм убеждава фон Молтке да не напада Холандия.

Кайзер в сянка [редактиране]

Италиански плакат от 1915, поазващ Вилхелм II, отхапващ севта. Текстът означава "Лакомникът – твърде силно."
Хинденбург, Вилхелм II и Лудендорф през януари 1917

Ролята на Вилхелм по време на войната е с все по-намаляваща власт като той все повече се занимава с награждавания и почетни длъжности. Висшето командване продължава със своята стратегия дори когато става ясно, че План Шлифен с е провалил. До 1916 империята де факто се е превърнала във военна диктатура по контрола на фелдмаршал Паул фон Хинденбург и генерал Ерих Лудендорф.[26] Все повече отрязан от реалността и вземането на политически решения Вилхелм се колебае между пораженчество и мечти за победа, в зависимост от съдбините на армиите му. Въпреки това Вилхелм все още задържа крайната власт по въпроси за политически назначения и само след спечелването на неговото съгласие могат да се правят големи промени във висщето командване. Вилхелм поддържа уволнението на Хелмут фон Молтке младши през септември 1914 и заместването му с Ерих фон Фалкенхайн. През 1917 г, Хинденбург и Лудендорф решават, че Бетман-Хилвег вече не е приемлив за тях като канцлер и призовават кайзера да назначи някой друг. Когато са запитани кого ще приемат, Лудендорф препоръчва Михаелис, когото едва познава Кайзерът не познава Михаелис, но приема предложението. Когато чува през юли 1917, че братовчед му Джордж V е променил името на британската кралска династия на Уиндзор,[27] Вилхелм отбелязва, че планира да гледа пиесата на Шекспир Веселите сакскобургготки.[28]Подкрепата на кайзера рухва напълно през октомври-ноември 1918 г. в армията, в цивилното правителство и в германското обществено мнение, като президента на Удроу Уилсън пояснява, че кайзерът не може вече да участва в преговори за мир.[29][30]

Абдикация и бягство [редактиране]

Вилхелм е щабквартирата на Имперската армия в Спа, Белгия, когато го изненадват въстанията в Берлин и други центрове към края на 1918. Бунт сред редиците на любимия му Кайзеров имперски флот дълбоко го шокира. След избухването на Германската революция, Вилхелм не може да реши дали да абдикира или не. До тази точка той е уверен, че дори да бъде задължен да оваканти германския трон, все още ще може да задържи пруския. Нереалността на това вярване е разкрита, когато абдикацията на Вилхелм като германски император и крал на Прусия е внезапно обявена канцлера принц Макс Баденски на 9 ноември 1918. Самият принц Макс е принуден да подаде оставка на същия ден, когато става ясно, че само Фридрих Еберт, лидер на Социалдемократическата партия може ефективно да оказва контрол.

Вилхелм се съгласява с абдикацията само, когато заменилият Лудендорф генерал Вилхелм Грьонер го е информирал, че офицери и войници ще се върнат в добър ред под командването на Паул фон Хинденбург, но със сигурност няма да се бият за трона на Вилхелм на вътрешния фронт. Последната и най-силна поддръжка на монархията е пречупена и накрая дори самия Хинденбург, който цял живот е подкрепял монархията, е задължен, с известно смущение да посъветва императора да се откаже от короната, като по този начин прекратява Хоенцолернската династия, просъществувала пет века.[31]

Фактът, че Висшето командване може да изостави един ден Вилхелм е предвиден през декември 1897, когато Вилхелм посещава Ото фон Бисмарк за последен път. Бисмарк предупреждава кайзера за увеличаващото се влияние на милитаристите, особено на адмиралите, който се стремят към стоежа на боен флот. Последното предупреждение на Босмарк е:

Ваше величество, докато имате настоящия офицерски корпус, можете да правите каквото искате. Но когато това вече не е така, ще бъде много трудно за вас.[32]

Впоследствие Бисмарк точно предрича:

Йена идва двадесет години след смъртта на Фридрих Велики; катастрофата ще дойде двадесет години след моето заминаване, ако нещата продължат така. ― предвиждане, осъществено почти до в самия месец.[33]
Имението на кайзера Хуис Доорн през 1925

На 10 ноември Вилхелм Хоенцолерн, частно лице, прекосява границата с влак и отива в изгнание в Нидерландия, която е останала неутрална през цялата война.[34] При подписването на Версайския договор в началото на 1919, член 227 специфично изисква съденето на Вилхелм "за върховно нарушаване на международния морал и святостта на договорите", но кралица Вилхелмина отказва да го екстрадира въпреки апел от съюзниците. Крал Джордж V пише, че гледа на братовчед си като на "най-големият престъпник в историята", но се противопоставя на предложението на министър-председателя Дейвид Лойд Джордж "да се обеси Кайзера". Президентът Уилсън отхвърля екстрадиция, твърдейки, че ако се накаже Вилхелм за това, че е водил война, това ще дестабилизира международния ред и ще изгуби мира.[35]

Някогашния император се заселва първо в Амеронген, където на 28 ноември издава формално абдикацията си. Впоследствие купува селска къща в община Доорн на 16 август 1919 и се премества на 15 май 1920.[36] Това е неговия дом за остатъка от живота му. От тази резиденция Вилхелм освобождава офицерите и прислужниците си от клетвата си за вярност към него, но самият той никога не изоставя титлите си и се надява да се върне в Германия в бъдеще. Ваймарската република позволява на Вилхелм да вземе двадесет и три вагона мебели, двадесет и седем с багаж, един с кола и друг с лодка, от Новия дворец в Потсдам.[37]

Смърт [редактиране]

Мавзолеят на Вилхелм II в Доорн, Нидерландия

Вилхелм II умира от белодробен емболизъм в Доорн, Нидерландия на 4 юни 1941 на възраст 82, по-малко от три седмици преди германското нахлуване в Съветския съюз. Германски войници пазели имението му. Адолф Хитлер обаче се разгневява, когато разбира, че бившия монарх е имал почетна стража и почти уволнява генерала, която я е заповядал. Въпреки личната си враждебност към Вилхелм Хитлер иска да върне тялото на Вилхелм в Берлин за държавно погребение, тъй като Вилхелм е символ на Германия и германците през Първата световна война. Хитлер чувства, че това ще демонстрира на германците прякото наследяване на Третия Райх от стария Кайзеров райх.[38] Желанията на Вилхелм да не се върне в Германия до възстановяване на монархията обаче са уважени и германските окупационни власти дават малко военно погребение с неколкостотин присъстващи, включително Август фон Макензен и няколко други военни съветници. Искането на Вилхелм на погребението му да не се показва свастиката и други нацистки символи обаче са пренебрегнати и са показани в снимките, направени от холандски фотограф.[39]

Погребан е в мавзолей в двора на имението му Хуис Доорн, който е станал място на поклонничество за германските монархисти. Малки, но ентусиазирани техни групи се събират в имението му всяка година на годишнината от смъртта му, за да отдадат почет на последния германски император.[40]

Бележки [редактиране]

  1. Carter , 2010, passim
  2. McLean , 2001, pp. 478–502
  3. Putnam , 2001, p. 33
  4. Clay , 2007, p. 14
  5. Hull , 2004, p. 31
  6. Röhl , 1998, p. 12
  7. Taylor , 1967, pp. 238–39
  8. König , 2004, pp. 359–377
  9. Clark , 2003, pp. 38–40, 44
  10. Sainty , 1991, p. 91
  11. Röhl , 1996, p. 203
  12. Cecil , 1996, p. 14
  13. Cecil , 1996, pp. 9
  14. Cecil , 1996, pp. 91–102
  15. The interview of the Emperor Wilhelm II on October 28, 1908
  16. "The Kaiser's Interview, Poverty Bay Herald, 3 December 1908
  17. Hohenzolern , 1908
  18. Cecil , 1996, vol. 2, pp. 136–7
  19. Reinermann , 2008, pp. 469–85
  20. Herwig , pp. 21–23
  21. Ludwig , 1927, p. 444
  22. Balfour , 1964, pp. 350–51
  23. Wilmott , 2003, p. 11
  24. Ludwig , 1927, p. 453
  25. Balfour , 1964, p. 355
  26. Craig , pp. 374, 377–78, 393
  27. Шаблон:London Gazette
  28. Books, Google, p. xxiii, http://books.google.com/books?id=4QcAVV_jIqYC&pg=PP22#v=onepage&q&f=false 
  29. Cecil , 1996, p. 283
  30. Schwabe , 1985, p. 107
  31. Cecil , 1996, vol. 2 p. 292
  32. Palmer , 1976, p. 267
  33. Taylor , 1967, p. 264
  34. Cecil , 1996, vol. 2 p. 294
  35. Ashton , Hellema, pp. 53–78
  36. Macdonogh , 2001, p. 426
  37. Macdonogh , 2001, p. 425
  38. Sweetman , 1973, pp. 654–55
  39. Macdonogh , 2001, p. 459
  40. Ruggenberg , 1998