Виница (квартал на Варна)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Виница.

Виница
— квартал —
Страна Флаг на България България
Област Област Варна
Част от Варна
Население 8 500 души

Виница е квартал на Варна. Намира се на 3 км от курорта „Св. св. Константин и Елена“. Застрояването е предимно с къщи и нови кооперации, и още няма изградена канализация в целия квартал. Кварталът е част от район Приморски, който е най-големият район в България по брой на населението. Виница е отдалечена само на няколко километра от централното ядро на града.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Броят на жителите в квартала в момента е около 8.500 житела.

История[редактиране | редактиране на кода]

Старото му име е било Кестрич. Наричало се е така до 1934 г., след това е преименувано на Царево, от 1944 г. името му Виница. В миналото е било населено изключително с гагаузи, говорещи гагаузки език, един от неразвилите се в литературен език тюркски езици. След Освобождението от 100 къщи 12 са били български, останалите - гагаузки. До Освобождението много жители на тогавашното село Кестрич са говорили само на гагаузки (близък до турския) у дома, а в училище - на гръцки. Причина за това е, че гагаузите са православни християни, но са били под върховенството на вселенския патриарх в Цариград. Покрай това църковните им служби са се водили на гръцки език. Така "официалният" по онова време черковен език на общността е бил гръцкият, а всекидневният - гагаузкият. Именно заради училището и църквата за гагаузите по онова време е било нормално да се гърчеят. Националистките уклони в контакта на гръцките свещеници с простолюдието от гагаузки произход на българска територия води до разбирането у мнозина от тях, че е престижно гагаузинът да се представя като грък, да се черкува в гръцката църква и да говори на турски, когато отиде в града на пазар. Подвеждани от гръцките свещеници, гагаузите от селото организират демонстрация против преминаването на селото към Българската екзархия и въвеждането на българския език вместо гръцкия в училището. Това продължава за кратко и след Освобождението. По това време село Кестрич заедно с Варна е бил най-силният бастион на гръцкия митрополит Калиник. Тогава немалко семейства от района временно се преселват в Гърция, оплаквайки се от дискриминация и гонения от страна на българските власти. Факт обаче е, че не след дълго се връщат, поради по-лошите икономически условия в Гърция по онова време.

При избухването на Балканската война в 1912 година 1 човек от с. Кестрич е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Всяка година на 2 май има концерт и панаир. Денят се счита за празник на Виница. Тогава е и празникът на местната църква, Св. "Атанасий".

Други[редактиране | редактиране на кода]

Във Виница има училище на име "Панайот Волов", което е разположено в центъра на квартала. В училището учат деца до 8 клас. Училището е с над 125 годишна история, като на няколко пъти е променяло името си, докато не е приело настоящето преди 18 години. На изхода на квартала, в посока Аладжа Манастир се намира конна база, която особено преди години е била широко използвана, но с течение на времето е доста занемарена. Базата се състои от 3 клуба, а от долната страна на пътя се намират 4 конюшни. До преди няколко години през Виница минаваше и една от началните, както и последната от скоросните отсечки на известното в Европа, получило впоследствие и коефициент 20 за трудност автомобилно рали "Златни". В последните години преди да бъде преместено носеше и името "Албена". Това състезание привличаше целият евро елит в автомобилния спорт.Автобусните линии, която свързва квартала с централната част на Варна са №29 и № 31. Обслужва се и целогодишна линия № 31А, с маршрут Виница - Св. Константин и Елена - ЖПГара.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 142.