Вирджински бухал

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вирджински бухал
Bubo virginianus -Canada-6.jpg
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Aves Птици
разред: Strigiformes Совоподобни
семейство: Strigidae Совови
род: Bubo Бухали
вид: Bubo virginianus Вирджински бухал
Научно наименование
Уикивидове Bubo virginianus
Gmelin, 1788
Разпространение
Bubo virginianus dis.png

Вирджински бухал (Bubo virginianus известен в Америка и като Тигров бухал) е едър вид бухал естествен обитател на Америка. Видът е адаптивен и обитава най-голям ареал от други родствени видове в Западното полукълбо.[1]

Описание[редактиране | edit source]

Вирджинският бухал е най-едрият бухал в Централна и Южна Америка и втория по големина бухал в Северна Америка след полярната бяла сова (Bubo scandiacus). Дължината на тялото им варира в рамките на 43 – 64 , а размахът на крилете е 91 - 153 cm.[1][2][3][4] Обикновено женските са по-дълги от мъжките птици.[5] При различните подвидове теглото варира от 0,6 до 2,6 kg.[6]

Съществуват значителни различия в оперението сред подвидовете, но не и във формата на тялото. Съществуват регионални вариации в цвета на оперението от бледо кафяво-сиви в субарктичните региони до шоколадовокафяв в Централна Америка.[3] Тялото е здраво с цилиндрична форма с голяма глава и здрави криле. Възрастните имат големи кичури от пера на ушите, които са и най-големите сред бухалите обитаващи същия ареал.[3][4] Лицевият диск варира от червеникав, кафяв или сив и е с различана големина. Имат и бяло петно в областта на гърлото.[3] Цветът на ирисите е жълт, с изключение на кехлибарения цвят при южноамериканския подвид B. v. nacurutu. Главата обикновено е по-светла кафява с малки петна.[3] Краката са покрити в голямата си част от пера и завършват с гола челна кожа около ноктите. Краката и ноктите са силни и здрави.[3]

Звуците, които издават са ниски, но силни и наподобяват на ху-ху-хуу хуу хуу. Призивът на женските е по-висок и става по-силен в края на звука. Младите птици, за които родителите се грижат още издават силни, упорити съскащи или пронизителни звуци, които често се бъркаг с тези издавани от забулената сова.[3]

Подвидове[редактиране | edit source]

Южноамерикански подвид B. v. nacurutu (с тъмни очи)
Северноамерикански подвид B. v. subarcticus в Манитоба
Млади бухалчета излезли от гнездото си

Вирджинският бухал е представин с много подвидове, които основно се различават по цвят и размер на тялото:[7]

  • Обикновен Вирджински бухал, Bubo virginianus virginianus (Gmelin, 1788)
Разпространен е в САЩ от Минесота до Тексас и Канада на север до Нова Скотия и Остров Принц Едуард.
  • Южноамерикански подвид, Bubo virginianus nacurutu (Vieillot, 1817)
Подвид разпространен в Колумбия и басейна на река Амазонка.[8]
  • Субарктичен подвид, Bubo virginianus subarcticus Hoy, 1852
Разпространен е от Британска Колумбия до залива Хъдсън и на юг до Монтана и Северна Дакота..[9]
  • Калифорнийски подвид, Bubo virginianus pacificus Cassin, 1854
Разпространен в южна Калифорния западно до Сиера Невада и на юг до Долна Калифорния, Мексико.
  • Тихоокеански подвид, Bubo virginianus saturatus Ridgway, 1877
Разпространен по крайбрежието на Тихи океан от Аляска на седер до Северна Калифорния на юг.
  • Северен Андски подвид, Bubo virginianus nigrescens Berlepsch, 1884
Разпространен в района на Андите от Колумбия до северозападно Перу.
  • Пустинен подвид, Bubo virginianus pallescens Stone, 1897
Разпространен в долината Сан Хоакин и от южна Юта до западен Канзас на юг до мексиканските щати Гереро и Веракрус.
  • Юкатански подвид, Bubo virginianus mayensis Nelson, 1901
Разпространен е на полуостров Юкатан.
  • Долнокалифорнийски подвид, Bubo virginianus elachistus Brewster, 1902
Разпространен в полуостров Долна Калифорния.
Similar in color to pacificus, but considerably (5–10%) smaller; some overlap though. In fact, it is the smallest subspecies overall.[3]
  • Североизточен подвид, Bubo virginianus heterocnemis Oberholser, 1904
Разпространен е в Канада, провинциите Квебек и Нюфаундленд и Лабрадор. През зимата мигрира на юг до Онтарио[8]
  • Северозападен подвид, Bubo virginianus lagophonus Oberholser, 1904
Разпространен е във вътрешността на Аляска на юг до планинските части на Британска Колумбия и Орегон и Монтана.
  • Централноамерикански подвид, Bubo virginianus mesembrinus Oberholser, 1904
Разпространен е от провлака Теуантепек на юг до Панама.
  • Подвид от Скалистите планини, Bubo virginianus pinorum Dickerman & Johnson, 2008
Разпространен е в района на Скалистите планини северно от река Снейк на юг до Аризона, Ню Мексико и планината Гуадалупи в Тексас.

Разпространение и местообитания[редактиране | edit source]

Ареалът на разпространение на вида се простира от субарктичните райони на Северна Америка на юг през двата американски континента чак до остров Огнена земя. В Централна Америка не се среща в Южна Гватемала, Никарагуа и части от Панамаq както и на Антилските острови. Това е най-широко разпространеният вид от семейството в Америка.[3]

Те са сред най-приспособимите сови в света по отношение на разликите в местообитанията.[3] Представителите на вида обитават еднакво добре широколистни, иглолистни и смесени гори, тропически гори, пампаси, прерия, планински райони, пустини, субарктична тундра, скалисти брегове, блатисти мангрови гори, както и някои градски райони.[3]

Поведение[редактиране | edit source]

Подобно на повечето сови през деня те са неактивни и стоят прикрити по дърветата. Притежават силно бинокулярно зрение, което им позволява да установят и локализират плячката дори и при слаба светлина. Очите са големи почти колкото тези на човека и са слабо подвижни. Ето защо бухалът трябва да обърне главата от шията, която е в състояние да се завърти на 270 градуса с цел да вижда във всички посоки без да движи тялото.[4]

Слухът е също много добре развит. Това се дължи и на т.нар. уши от пера на главата, които насочват звука към средното ухо.[3] Силата на натиск на пръстите на краката е огромна и често е по-голяма от тази на скалния орел.

Бухалите дебнат плячката като стоят прикрити на клон, камък или друго издадено място. Установяват точното местоположение на плячката и се спускат тихо близо до земята като планират или летят безшумно. Понякога могат и да ходят докато уловят плячката. Почти цялата плячка се убива с ноктите на бухала, често незабавно, въпреки че някои от тях може да бъде доубита с човката. Животните се поглъщат цели, когато е възможно. Много голямата плячка, която тежи трябва да бъде изядена на място. В северните региони, където е широко разпространена такава голяма плячка, бухалите оставят неизядена храна, която замръзва. По-късно се консумира като я размразяват с помощта на телесната си топлина. Когато плячката се поглъща цяла, бухалите повръщат несмляни кости след няколко часа.

Хранене[редактиране | edit source]

В преобладаващата група на плячката влизат малки и средни бозайници като зайци, които са статистически най-честата плячка, както и различни средно големи гризачи като плъхове, катерици, летящи катерици, мишки, леминги и полевки. Други бозайници които яде редовно са земеровки, прилепи, броненосци, мармоти, порове, белки и невестулки.

Птиците също съставят от една голяма част от диетата на вирджинските бухали. Ловува от чапли и малки на лебеда до кълвачи, яребици, врани, гълъби, чайки, пъдпъдъци, пуйки и различни врабчоподобни и водолюбиви птици, особено водни кокошки и патици. Доста често ловуват дори грабливи птици.

Влечугите в менюто варират от млади американски алигатори до гущери, земноводни, риби, ракообразни и дори насекоми, стоножки, скорпиони и земни червеи. Вирджинските бухали ловуват и домашни животни, включително и котки и малки или млади кучета.

Размножаване[редактиране | edit source]

Вирджинските бухали са от видовете, които започват най-рано приз годината да се размножават. Те снасят в края на януари или началото на февруари. В южните ареали няма определен период на размножаване. Мъжките привличат женски със своите звуци и движение на перата в областта на гърлото. Обикновено образуват двойки, които отглеждат поколение през годината, но често остават заедно и за цял живот. Изграждат свое собствено гнездо или заемат старо от предходни двойки. Снасят от едно до шест яйца (над 4 е много рядко), в зависимост от условията на околната среда. Мътенето продължава от 28 до 37 дни, средно 33 дни. Женската сама мъти и рядко излиза извън гнездото. През това време мъжкият улавя плячка и я носи за да се храни. Мъжкият продължава да храни малките и след излюпването им в продължение на две сeдмици. Младите започват да излизат от гнездото към шестата седмица и седмица по-късно започват да правят опити да летят. Въпреки това започват стабилно да летят към 10 до 12 седмица. Малките са зависими от майката до към петия месец.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Bubo virginianus profile
  2. Profile
  3. а б в г д е ж з и к л м Owls of the World by Konig, Weick & Becking. Yale University Press (2009), ISBN 0300142277
  4. а б в Great Horned Owl – Bubo virginianus – Information, Pictures, Sounds. // Owlpages.com. Посетен на 2012-02-09.
  5. University of Michigan Profile
  6. CRC Handbook of Avian Body Masses by John B. Dunning Jr. (Editor). CRC Press (1992), ISBN 978-0-8493-4258-5.
  7. Houston et al. (1998), Holt et al. (1999)
  8. а б Holt et al. (1999)
  9. Holt et al. (1999), Dickerman (2002, 2004).