Владимир Обручев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Владимир Обручев
руски изследовател
Владимир Обручев 
Роден: 28 септември (10 октомври) 1863
Клепенино, Русия
Починал: 19 юни 1956  (на 92 години)
Москва, СССР

Владимир Афанасиевич Обручев (на руски Владимир Афанасьевич Обручев) (28 септември (10 октомври) 1863 - 19 юни 1956) руски геолог и географ, изследовател на Сибир, Централна и Средна Азия, академик на АН на СССР (1929; член-кореспондент от 1921), герой на социалистическия труд (1945). Почетен президент на Географското дружество на СССР (от 1947), професор в Томския технологичен институт (1901-1912), Таврическия университет в Симферопол (1919-1921) и Московската минна академия (1921-1929).

Ранни години 1863-1885[редактиране | edit source]

Роден в имението Клепино, сега в Тверска област на Русия в семейство на пехотен офицер. Завършва гимназия във Вилно (сега Вилнюс, столица на Литва) и през 1881 г. постъпва в Минния институт в Петербург. Като студент се увлича от математика, естествени науки, пише стихове и разкази. Има един момент, в който се колебае, на каква професия да отдате предпочитанията си – минен инженер или литератор. За избора му му помага видния геолог и талантлив педагог Иван Мушкетов, преподавател по това време в Минния институт. Обручев избира да стане геолог. През 1888 г. се дипломира като минен инженер и поема трудния път на геолога.

Експедиционна дейност 1886-1914[редактиране | edit source]

Полевата експедиционна дейност на Обручев продължава повече от 30 години и доприняся изключително много за откриването, опознаването, изследването и картирането на ограмни участъци от Сибир, Централна и Средна Азия.

Експедиция в Средна Азия 1886-1887[редактиране | edit source]

Още като студент, по препоръка на Мушкетов, заедно с Карл Иванович Богданович, за осем полеви месеца през 1886-1888 г. във връзка със строителството на Закаспийската железопътна линия провежда първата си експедиция. В продължение на три месеца изследва участъка от Кизил Арват до Чарджоу и междуречието на реките Теджен и Мургаб до афганската граница, търсейки източници за водоснабдяване на железопътната магистрала.

През ваканцията на следващата година продължава своите изследвания около трасето на стоящата се железопътна линия от Чарджоу до Самарканд. Провежда геоложки изследвания в пустинята Каракум, древната долина на АмударяУзбой и левия бряг на Амударя до Керки. По негово предложение подвижните пясъци около жп линията започват да са закрепят чрез дървени прегради. Установява, че пясъците на Каракум имат речен произход и изяснява, че сухата долина Узбой е древната долина на Амударя. Резултатите от от своите изследвания Обручев публикуваната през 1890 г. книга "Закаспийская низменность", съдържаща първото всестранно описание на пустинята Каракум, т.е. значителна част от Туранската низина.

Експедиция в Сибир 1888-1891[редактиране | edit source]

От 1888 до 1891 работи в Иркутското минно управление и през този период изследва езерото Байкал и горните течения на Ангара и Лена и притока на последната - Витим. Неговите изводи за геоложкия строеж на Ленския златоносен район способстват за правилната организация и разработка на находището.

Експедиция в Централна Азия 1892-1894[редактиране | edit source]

През 1892-1894 г. по препоръка на Руското географско дружество участва като геолог в Съчуанската експедиция на Григорий Николаевич Потанин в Китай и Тибет, като ръководи напълно самостоятелен отряд.

От края на септември до декември 1892 г. извършва поход от Кяхта до Пекин. През 1893 г. тръгва от Пекин, заобикаля от юг платото Ордос и следвайки Великата Китайска стена достига до град Сучжоу (Цзюцюан). От там започва изследването на планинската система Наншан (6346 м), като в северозападната ѝ част открива хребета Рихтхофен (Циляншан, 5934 м), простиращ се на повече от 500 км по североизточния край на Наншан. На югозапад, успоредно на него открива хребета Тхолошан (Таолайшан, 5489 м), а на юг, на 38º с.ш. - хребета Зюс (Суленаншан, 5389 м), от който извира река Сулехъ (течаща на северозапад). Покрай десния бряг на Сулехъ открива хребета Долоешан (Таолайнаншан, 5776 м), а покрай левия ѝ бряг – хребетите Емашан и Дасюешан (6209 м). Завършва откриването на хребета Мушкетов, отделящ от юг равнината Съртъм от Цайдам, а на юг от Цайдам открива хребета Семьонов (5150 м), намиращ се на 36º с.ш. Тук открива още хребетите Курлик-Дабан (250 км) и Сарлик-Ула. Изследва планината Луншоушан (3658 м), простираща се на югоизток от пустинята Алашан и я отнася към системата на Наншан.

В края на 1893 г. обикаля от юг езерото Кукунор и се завръща в Сучжоу, след което се насочва на север по течението на река Едзин-Гол (Жошуй). Обходжда от север пустинята Алашан и достига до Нинся (Инчуан, на големия завой на Хуанхъ). През 1894 г. преминава хребета Цинлин (4107 м) и достига до Гуанюан в Съчуанската падина. От там продължава на северозапад и през планината Бейшан достига до оазиса Хами, а след това на 22 октомври 1894 г. се добира до Кулджа.

За две години преминава над 13600 км, извършва окомерна снимка, барометрични измервания на височините, геоложки изследвания. Събира богата колекция образци от планински породи, отпечатъци от изкопаеми животни и растения и богат етнографски материал за народите на този регион. В Джунгария установява редица находища на нефт, злато и други ценни метали. Огромната по обем и резултати работа на Обручев е отбелязана с награждаването му с Голям Златен Константиновски медал на Руското географско дружество, парична премия на името на Н. М. Пржевалски и парична премия на името на П. А. Чихачьов на Парижката Академия на науките.

Обручев установява, че Централна Азия е много древна планинска страна, отдавна непокривана от морета и заравнена от прецесите на изветряне и навяване. Той дава правилна представа за релефа и геоложкия строеж на района. Основавайки се на събраните материали, разработва хипотеза за еоловия произход на льоса. Своето пътешествие Обручев описва в книгите "От Кяхты до Кульджи" (2-е изд., 1950 г.) и "Центральная Азия, Северный Китай и Наньшань" (два тома, 1900-1901 гг.).

Експедиция в Задбайкалието 1895-1898[редактиране | edit source]

От 1895 до 1898 г., заедно с минните инженери Александър Павлович Герасимов и Антон Едмундович Гедройц изследва Селенгинска Даурия и Нерчинска Даурия, т.е. част от Задбайкалието на юг от 52-я паралел и на изток от 105-я меридиан до държавната граница, всичко повече от 270 хил. км2. Обручев и неговите сътрудници многократно пресичат хребети, с които е богат този район, проследяват ги, детайлно изследват междупланинските долини (котловини) и преминават по главните водни артерии с техните безчислени притоци. Много скоро изследователите се убеждават, че старите карти са много неточни, а често просто неверни. Те съставят нова топографска основа на изследваната от тях територия, изпълнявайки тази дейност паралелно с геоложките проучвания. Откриват редица нови планински вериги и поправят или съвършено изменят направлението и дължината на вече известните. Дават на хребетите нови имена или оставят местните, обикновено отнасящи се за неголеми участъци от планините.

Изследователите пресичат 11 пъти Яблоновите планини, проследяват ги на 325 км (от 111° до 114° 30` и.д.), доказват че са невярно нанесени на съществуващите дотогава карти и установяват, че не се явяват вододел на реките Лена, Амур и Енисей. В югозападната част на Задбайкалието откриват и изследват хребетите Загански (130 км, 1353 м), Малхански (230 км, 1736 м), Цаган-Дабан (135 км, 1426 м), Цаган-Хуртей (270 км, 1581 м) и Худунски (240 км, 1327 м), а на юг от река ДжидаДжидински (ок. 200 км, 2636 м). Изследва река Селенга (1480 км) и десните ѝ притоци Уда (ок. 450 км), Хилок (840 км) и Чикой (769 км). Друг основен резултатът от тази експедиция е, че Обручев и неговите колеги доказват, че цялата северна част на Сибир на север от 60º с.ш. през кватернера е подложена на заледяване.

Експедиции в периода 1905-1914[редактиране | edit source]

От 1905 до 1914 с прекъсвания изследва Алтай, горните течения на реките Об и Иртиш, а през летните месеци на 1905, 1906 и 1909 – Джунгария, в т.ч. хребетите Майлитау (2570 м), Джаир (1846 м), Бирликтау (2923 м), Уркашар (2530 м), Саур (3085 м) и Семистай (2621 м), долините и падините между тях и източната част на хребета Тарбагатай (2992 м). Цялата ин формация събрана в тези експедиции е публикувана в книгата "Пограничная Джунгария", т. І (Томск), 1915; т. ІІ (М.-Л.), 1953.

Научна и творческа дейност[редактиране | edit source]

През 1901 г. започва нов етап в живота на Обручев. Поканен е от Томския технологичен институт за професор по геология в организирания от него минен факултет. С присъщата си енергия се отдава на педагогическа дейност, създава по същество първото в Сибир висше минно учебно заведение, при което се сформират от неговите студенти цяла школа сибирски геолози. По време на ваканциите участва заедно със своите ученици в експедиции и полеви изследвания. Открива находища на злато, нефт, нов вид асфалт, назован в негова чест обручевит, изучава и описва следите от древни заледявания.

Кипящата му дейност в Сибир е внезапно прекратена през 1905. За откровено отрицателните си изказвания за реакционната политиката на правителството си създава репутация на "неблагонадежден" професор. Именно през този период от живота си отново за кратко се занимава с експедиционна дейност, описана по-горе.

През 1912 г. е уволнен и напуска Томск. Живее в Москва със скромната пенсия на инженер-геолог, занимава се с обработката на материалите от своите многобройни експедиции, пише научни и научно-популярни статии, пробва силите си в приключенския жанр и научно-фантастичната литература. Тогава създава многотомния труд "История геологических исследований Сибири", фантастичните романи "Плутония" и "Земля Санникова", приключенската повест "В дебрях Центральной Азии (записки кладоискателя)".

Последни години[редактиране | edit source]

След революцията от 1917 г. по нареждане на Съвета за Народно Стопанство извършва изследване на залежите на огнеупорни глини и мергели в Донбас. По време на Гражданската война се оказва отрязан от Русия в Симферопол и в продължение на две години (1919-1921) чете лекции по физическа и историческа геология в Таврическия университет. След това се завръща в Москва и няколко години преподава в Минната академия, публикува редица крупни трудове и учебници за студентите.

През 1929 г. е избран за почетен член на Академията на науките и се премества в Ленинград за да заеме предложения му пост директор на Геоложкия институт на АН на СССР. В годините на Великата Отечествена война продължава да се занимава с научноизследователска дейност в Свердловск (сега Екатеринбург), изпълнявайки едновремено задълженията на академик-секретар (1942-1946) на отделението на геолого-географските науки на Академията на науките. От 1930 г. е председател на Комисията (Комитета) по изучаване на вечната замръзналост, а от 1939 г. е директор на института по вечната замръзналост към АН на СССР.

През 1945 т., на 82-годишна възраст, става Герой на социалистическия труд, а на 84 - почетен президент на Географското дружество.

Умира на преклонна възраст на 19 юни 1956 г. в Москва, седем години преди своя 100-годишен юбилей.

Памет[редактиране | edit source]

Неговото име носят:

Съчинения[редактиране | edit source]

  • "Геология Сибири" /т. 1-3, 1935-38/; „
  • "История геологического исследования Сибири" /т. 1-5, 1931-59;
  • "Избранных работах по географии Азии" /т. 1-3, 1951/.

Източници[редактиране | edit source]

  • Аветисов, Г. П., Имена на карте Арктики. http://www.gpavet.narod.ru/
  • Баранский, Н. Н., Отечественние физико-географы и путешественники, М. 1960 г.
  • Географы и путешественики. Краткий биографический словарь, М., 2001 г., стр. 340-344. http://www.ozon.ru/context/detail/id/2789255/
  • Греков, В. И., Очерки из истории русских географических исследований, М., 1960 г.
  • Есаков, В. А., География в России в XIX и начале ХХ века /Открытия и исследования земной поверхности и развитие физической географии/, М., 1978 г.
  • Лебедев, Д. М. и В. А. Есаков, Русские географические открытия и исследования с древных времен до 1917 года, М., 1971 г., стр. 426, 439, 446-447, 449, 463.
  • Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982-86 г.
Т. 4 Географические открытия и исследования нового времени (XIX – начало ХХ в.), М., 1985 г., стр. 108-110, 144-145, 168-169. http://www.bookshunt.ru/b31133_ocherki_po_istorii_geograficheskih_otkritij_t.4
  • Щукина, Н. М., Как создавалась карта Центр. Азии. Работы русских исследователей XIX и начале ХХ в., М., 1955 г.