Власи
Власи е общо наименование на няколко отделни романски народа, произлизащи от романизираното население на Югоизточна, Централна и Източна Европа. Народи, наричани власи, са днешните румънци, арумъни, сърбо-власи, мъгленорумъни и истрорумъни, но след създаването на държавата Румъния терминът се използва главно за живеещите на юг от река Дунав. В някои случаи терминът „власи“ няма етническо значение.
Произходът на власите е спорен, както и хипотезата, че всички влашки групи имат общ корен. Повечето учени смятат, че те произлизат от римски колонисти и/или романизирани местни жители (даки, траки и илири). Някои изследователи включват сред възможните предшественици още гърците и дарданите (тракийско племе). От романизиран балкански произход са източноримските императори Маркиан, Лъв I, Юстин I, Юстиниан I Велики, Юстин II и навярно Фока.
Власите често се асимилират в общностите, сред които живеят или преминават от една общност към друга. Има посърбени власи - например известният сръбски писател-хуморист Бранислав Нушич. Тази мобилност често води до противоречиви мнения относно произхода на това население.
Съдържание |
Етимология [редактиране]
Екзонимът „влах“, в сръбски влах, руски волох, полски włoch, се приема за заемка от старонемското walh – латиноговорящ келт, чужденец.[1] Смята се името Уелс (Wales, Welsh, староангл. Wealas) отразява същото старонемско walh – латинец, така англите и саксите са наричали заварените частично романизирана келти-кимври.
Възможно е да се търси връзка с албанското plak – възрастен мъж, респ. старейшина, глава на семейство, в латиноезичните извори етнонимът влах се предава като blac. Близко е и фригийското balaios – силен, в пракелтски *balko, староирлански balc, средноирландски balch, съвр. ирландски uallach, кимвърски balch, корнуелски balgh, бретонски balc'h – горд, смел, силен, доволен, свободен човек. Власите са свободни пастири, неподчиняващи се на никого, респ. горди и свобдни хора. Албанската дума plak – глава на семейство, старейшина е показателна с нейните близки келтски паралели. Във формирането на средновековните власи, вероятно са взели участие и латинизирани келти, обитавали Панония, с център гр.Валкум. Например етнонима гали, добре се обяснява от ирландското gal – храбрец, побеждаващ. Съществува мнение че влах означава пастир.
Влахия [редактиране]
В миналото повечето власи са овчари и мигрират в търсене на по-добри пасища. Това обяснява анклавите от власи, които се срещат навсякъде из Балканите, както и на север до Полша, а на запад до Чехия и Хърватия. Тези области, населени с власи, са наричани Влахия или Влашко от съседните славянски народи.
- У(н)гровлахия, по-късно Влашко - между Карпатите и Дунав, деляща(о) се на:
- Молдовлахия, Черна Влахия или Молдавия - между Карпатите и Днестър
- Горна Влахия - в Епир
- Велика Влахия - в Тесалия
- Малка Влахия - в Етолия, Акарнания, Дорида и Локрида
- Стара Влашка - и в Босна - виж Романия
- Бяла Влахия - в Мизия
- Морлахия или Черна Влахия - в Далмация
- Сремска Влахия - на река Сава
- Моравска Влахия - в Чехия
Народи [редактиране]
| За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на информацията или за предлагането за изтриване на цялата статия. |
Румънците (говорещи румънски език; също наричани дако-романи, поради търсеният им произход от даките) живеят в:
и като малцинство в:
- Украйна - 400 000; в Южна Бесарабия и Северна Буковина
- Сърбия - 34 000
- Унгария - 70 000
- Словакия - 9 000
- България - 1 088
Арумъните, наричани понякога от българите и сърбите цинцари (говорещи арумънски език) живеят в:
- Гърция, в Македония, Тесалия и Епир, основно в планините Пинд (гръцкото правителство не признава етнически различия, така че няма точни статистики за броя им)
- Албания - между 10 000 и 40 000
- Република Македония - 9 695, в град Крушево и Битолско
- Румъния - 50 000, главно в Добруджа
- България - 10 566 [2]
Сърбо-власите (говорещи сръбо-влашки език или влашки) живеят в Сърбия в областта Тимошко
Мъгленорумъните (говорещи мъгленорумънски език или мегленорумънски) живеят в Северна Гърция в областта Мъглен
Истрорумъните (говорещи истрорумънски език) живеят в Хърватия - около 1 200
Мавровлахитете, известни още като морлаци (говорещи далматино-романски език) живеещи някога в Далмация, Динарските планини и западна Черна гора.
Култура [редактиране]
Както и при езика, културните връзки между северните власи (румънци) и южните власи (арумани) са прекъснати през 10 век и оттогава те са подложени на различни културни влияния:
- Румънската култура е била подложена на асимилационен натиск от славяните, а по-късно от унгарците и немците (главно в Трансилвания). През 19 век се засилва влиянието на Западна Европа, най-вече на Франция.
- Арумънската култура е силно повлияна от Византия и Гърция.
Преобладаващата религия на власите е православието, но в някои области те са католици или протестанти (в Трансилвания). Известен брой власи в днешна Гърция дори приемат исляма и след размяната на население от 1923 се преселват в Турция.
Неетническа употреба [редактиране]
В отделни случаи терминът „власи“ няма етнически смисъл. Петър Петров приема, че в редица средновековни исторически извори под „власи“ се разбира пастирско население.[3] Според Петър Коледаров сред католиците в някои страни на Средновековна Европа терминът „влах“ е бил равнозначен на „източноправославен“, с пейоративен оттенък.[4]
Една от възможните употреби на „влах“ в днешна Гърция е със значението на „невеж селяндур“.[5]
Вижте също [редактиране]
Външни препратки [редактиране]
- Държавна статистическа служба на Република Македония
- Изследвания на власите от Астериос Кукудис
Източници [редактиране]
- Промяна на етническите модели на идентичност при българските армъни (власи) и нейните последствия, Българска Етнология 1/2001 [на български]. София, стр. 5-25. от Теде Кал (Thede Kahl).
Бележки [редактиране]
- ↑ Младенов, Стефан. История на Българския език, София, 1929, стр. 205.
- ↑ Окончателни резултати от преброяване 2001. Население към 01.03.2001 г. по области и етническа група.
- ↑ Петров, Петър. Възстановяване на българската държава 185-1197, София 1985, с. 331.
- ↑ Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава, София 1989, с. 34-35.
- ↑ Хърцфелд, Майкъл. Културната интимност. Социална поетика в националната държава, София 2007, с. 122.