Воденска българска община
| Воденска българска община | |
 Печати на общината и на читалището във Воден (1870) | |
| Информация | |
|---|---|
| Тип | училищно-църковна организация |
| Основана | 1869 г., Османска империя |
| Закрита | 1913 г., Кралство Сърбия |
| Положение | несъществуваща |
| Седалище | Воден |
| Езици | български |
| Воденска българска община в Общомедия | |
Воденската българска община е гражданско-църковно сдружение на българите екзархисти във Воден, същестувала от 1869/70 до 1913 година. Нейно задължение е поддръжката на българските училища, читалище и църкви, както и заплатите на учителите в града. Действията ѝ са силно затруднени от многочисленото гъркоманско население и от факта, че Воден е седалище на гръцката Воденска митрополия.
История[редактиране | редактиране на кода]
Създаването на Воденската българска община е резултат от борбата за българска църковна независимост, започнала във Воден през 1863 година.[1] В града работят Димитър Миладинов и Георги Динков.[2]
Митрополит Никодим Воденски, за да противодейства на проекзархийското и на униатското движение в Енидже Вардар, допускал в църквите да се чете на български и дори самият той понякога водел проповедите си на местен български диалект.[1] По-късно е заменен от фанатика фанариот Агатангел. В 1865/1866 година във фабриката на местния благодетел Георги Гогов е открит български параклис,[3] а в 1868 година с пряката му подкрепа в града е открито българско училище по взаимната метода.[4] В края на 1869 - началото на 1870 година е създадено българско читалище и се създава българската община.[5] На празника на Константин и Елена през 1872 година българите завземат църквата „Свети Врач“ („Свети Безсребърници“) и започват собствена служба на български. Храмът на няколко пъти минава ту в гръцки, ту в български ръце, докато накрая окончателно става български.[6]
Архимандрит Павел Божигробски е председател на църковната община между 1866 и 1870 година. При откриването на общината архимандрит Павел заявява:
| „ | Отче святий, дойде часът! Вдигнаха ся всичките пречки! Никодима изкоренихме и новия владика сподействувахме да не му доде берат и да чака часа, в който ще му духниме...[5] | “ |
От 1870 година са запазени печатите на гражданската и църковната български воденски общини[7] В 1871 година Павел Божигробски е прогонен от Воден от властите и общината временно е оглавена от учителя Агапий Войнов.[8]
На Първия български църковно-народен събор делегати от Воденската община са Георги Гогов[9] и Димитър Македонски, като изказват желание Павел Божигробски да бъде издигнат за воденски владика. Към 1873 година членове на Воденската българска община са поп Туше (Туши, Тоше[10]), Георги Гогов, Иван Безовели (Йован Безо), Иван Занешев, Димитър Занешев, Христо Ножче, Христо Камче (Камчев), Петър Божков Христо Занешев и други.[11]
В българското училище до Руско-турската война преподават Агапий Войнов, Търпо Поповски, Димитър Македонски, Станислава Караиванова и майка ѝ Неделя Петкова, воденчанките Екатерина Бодачева и Евтимица Църничкарова, отново Агапий Войнов, Димитър Франго от Богданци, Костадин Стефанов от Търново или Силистра, Костадин Маджуков от Ново село, Траян Кундураджиев, Петър Анчев от Прилеп[12] и Димитър Стойчев от Одрин[3].
Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия Воденската община е една от дейните български общини в Македония, като умело изгражда църковно-просветното дело в града.[13] През 1878 година представителите на Воденска българска община Тръпче Стоянов и Йован Безо подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония.[14]
Постепенно Воденската българска община изтласква Цариградската патриаршия от Воден. В началото на 1880-те години Воден има 1400 къщи – 980 български и 420 турски, към 90-те години 790 от българските къщи все още са патриаршистки, а 190 – екзархистки.[1] В 1880-те разпрата между българите и гъркоманите за църковните имущества става изключително остра, поради влиянието на гръцкия владика Йеротей Воденски. На 27 септември 1880 година воденските власти привикват местните български първенци и им нареждат официално да се откажат от Екзархията и да не се занимават вече с политика. Битолският руски консул Николай Скрябин пише в доклада си:
| „ | Българските първенци протестирали против това насилие, справедливо заявявайки, че те не само могат, но и са длъжни да се надяват, че ще осъществят правата, дадени им от Румелийската комисия, и които турското правителство е длъжно да ги признае, като въведе отдавна обещаните реформи.[15] | “ |
Властите отново заплашват общинарите, че ще бъдат преследвани „като революционери“ при неподчинение, но българските първенци не се уплашват. В 1882 година е избрана нова община, начело със свещеник Антон Фотев и членове Ношче, Вани Хаджичамов, Туше Хаджизанешев, Васил Пожар, Манол Гауку. Общината държи една от градските църкви „Свети Врач“ и действа пред властите да получи и едно училище.[16]
В 1883 година за наместник и председател на общината е назначен отец Петър Писарев от Пловдивската епархия, препоръчан от Панарет Пловдивски. Общината го избрала за председател и настояла той да бъде и енорийски свещеник заедно със старите екзархийски свещеници, но екзархът сметнал, че той трябва да е свободен от енорийски задължения като председател на общината и учител по закон Божи в училището. През пролетта на 1884 година Петър Писарев напуска Воден и Екзархията изпраща отец Емануил Джуджев от Панагюрище, който е избран от общината за председател.[17] Емануил Джуджев се заема усърдно с църковното и учебното дело в града.[18] В 1885 година председател на общината е поп Христо Манчев.[19] На 6 май 1885 година общината тържествено с шествие до училището и молебен отбелязва стогодишнината от смъртта на Свети Методий.[20]
В 1887 – 1889 година главен учител във Воден е Георги Кандиларов, който е избран за член и за председател на Воденската българска община и работи активно за уреждането на българското просветно дело във Воденско.[21]
Постепенно между 1882 и 1886 година училището във Воден се превръща от основно в трикласно с две дузини ученици. През учебната 1902/1903 година в околията има 20 основни и едно класно училище, с 38 учители и 1400 ученици. За същата година гръцките училища са 19 основни и едно класно, с 35 учители и 935 ученици. Български училища има в селата Теово (1872), Острово (1880), Кронцелево (1863), Владово (1873), Жерви (1891), Месимер (1888), Почеп (1890), Вълкояново (1888)[3].
По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във Воден има 3600 българи екзархисти, 6280 българи патриаршисти гъркомани, 30 власи и 270 цигани. В града функционират три български – две основни и едно прогимназиално – училища и три гръцки – две основни и едно прогимназиално.[22]
На 13 септември 1904 година общината е оглавена от архимандрит Иларион, който остава на този пост до 1907 година.[23][24] След Младотурската революция от юли 1908 година повечето от селските църкви във Воденска епархия преминават към Българската екзархия, заради численото превъзходство на екзархистите над патриаршистите.
| |||||||
През декември 1909 година Българската екзархия назначава Тома Николов за управляващ българската Воденска епархия,[25] а през 1910 година във Воден се провежда събрание на епархията с делегати от Гевгели, Енидже Вардар, Съботско, Воден и Гумендже, на което е избран епархийски смесен съвет в състав Иван Занешев, Христо Саракинов, Туше Металоров и други.[26]
Общината е разтурена през 1913 година, когато областта попада в границите на Кралство Гърция. Гръцките военни и полицейски власти предприемат масов терор над българското население. На 20 и 21 юни 1913 година само в града са арестувани 40 души българи. Сред тях са екзархийският наместник архимандрит Тома Николов, неговият секретар Йордан Шайнов, свещениците Илия Попсотиров, Христо Шаламанов, учителите Георги Ковачев, Костадин Бодачев, Георги Томчев, Тодор Апостолов и други.[27]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 34-35.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 571.
- ↑ а б в Ивановъ, Ил. Учебното дѣло въ Воденъ и воденско // Илюстрация Илиндень 2 (92). Илинденска организация, Февруарий 1938. с. 12 - 15.
- ↑ Ванчев, Йордан. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. София, Наука и изкуство, 1982. с. 95.
- ↑ а б Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 72.
- ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 199.
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония, стр. 201
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 572.
- ↑ Костенцев, Арсени. Спомени, Изд. на Отеч. фронт, София, 1984
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 665.
- ↑ Петкова, Неделя. Спомени, Издателство на Отечествения Фронт, София, 1987, стр.58
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 35 – 36.
- ↑ Петров, Петър, Темелски, Христо. ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ, Македонски Научен Институт, София, 2003
- ↑ Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 361.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 572-573.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 573, 581-582.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 582.
- ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 138, 840.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877 - 1878). Том първи. Книга втора. София, Синодално издателство, 1970. с. 101 - 102.
- ↑ Миладинова-Алексиева, Царевна. Епоха, земя и хора. Съставителство, коментар и бележки: Елисавета Миладинова. София, Издателство на Отечествения фронт, 1985. с. 362 (коментар и бележки).
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 190-191. (на френски)
- ↑ Вести, брой 36, 30 ноември 1910.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 29, 30 януари 1911, стр. 4.
- ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 303.
- ↑ Николов, Тома. Спомени от моето минало. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 313.
- ↑ Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония, мит или реалност“, Македонски научен институт, София, 1996, стр. 124.
| |||||
