Второзаконие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Второзаконие (на гръцки: το Δευτερονόμιον, на латински: Deuteronomium, а на еврейски език: Ха Деварим (הַדְּבָרִים) – Думите) е петата книга от Библията, от Стария завет и от Петокнижието (петте Мойсееви книги).

Последната книга от Петокнижието представлява своеобразна цялост – тя е нещо като дълга реч, духовен завет, оставен от Мойсей на прага на Обетованата земя (1:1-5 ) малко преди смъртта си (34:5). Само глави 31–34 приличат на повествователната част от първите четири книги, като с тях завършва цялото Петокнижие.

Книгата Второзаконие е тясно свързана с националното и религиозно обновление, започнато от цар Йосия (621 пр.н.е.) с помощта на пророк Еремия. Основата на това обновление според Втора книга на царете (Четвърта книга на царете) (22–23) е „Книгата на закона“, намерена в Храма (Господния дом).

Характерни черти на Второзаконие[редактиране | edit source]

За Второзаконие е характерна ораторската форма. Обаче глави 12–26 представляват сборник закони и обичаи, по които израилтяните да се ръководят в живота си. Според тези закони царят на израилтяните е длъжен да има препис от книгата на закона, която е при свещениците (17:18). Именно тази книга е Второзаконието.

Макар че темите, които се разглеждат във Второзаконие са различни, предназначението на тази книга е поучително, като в нея има и насърчения, призиви и предупреждения, което не е обичайно за законник. Речта ни напомня повече на реч на проповедник, отколкото на законодател.

Поучението е предназначено за всички израилтяни, към които се обръща Мойсей, макар че обръщението е ту индивидуално, ту колективно. Това необичайно колебание между единствено и множествено число често се среща един и същ пасаж, дори в едно и също изречение, и то без видима причина (напр. 6:1-3). Обръщението в единствено число може да се разбере като към цялата общност на израилтяните, наричана в Библията Израил. То означава, че израилтяните трябва да слушат, възприемат и изпълняват словото Божие като един човек. Указанието за колективно четене на закона на всеки седем години (31:10-13) и събирането на целия народ в Сихем (Исус Навиев 24), напомнят на първите политически споразумения, каквито са сключвали големите месопотамски владетели с васалите си. В тях също се изисква текста на споразумението да се чете на всеослушание през определени интервали, за да си спомня народът своите задължения. Следи от такова споразумение може да се открият и в структурата на Второзаконие: напомняне на миналото и призоваване към пълно покорство пред Господа (1–11 глава), обявяване на отделните задължения (12–26 глава), взаимно обещание (26:17-19), обещания и заплахи (28–30 глава), както и изреждане на клетви (28:16 и сл.).

Начинът на предаване на Божието слово във Второзаконие не е пророчески. Мойсей сам се обръща към народа и му говори за Бог в трето лице. Полага усилия да поучи народа и да го спечели за изпълнение на законите и заповедите. При това се обосновава защо народът трябва да изпълнява дадените закони. Този начин на изразяване е присъщ за службите на свещениците левити. За тях във Второзаконие се казва: „Те ще учат Яков на Твоите правила и Израил на Твоя закон“ (33:10). Някои изследователи на Библията са на мнение, че левитите са автори на Второзаконието.

История на Второзаконие[редактиране | edit source]

Във Втората книга на царете (22:8-11) се казва, че през 18-та година от царуването на цар Йосия (т.е. 622 пр.н.е.) в йерусалимския храм е открита „Книгата на закона“ (2 Царе, 22:8-11)или „Книгата на завета“ (2 Царе, 23:2-21). Царят обявява обновление на богослужението, като на това обновление напълно съвпада с основното искане на Мойсей във Второзаконие (12): да се разрушат всички жертвеници, а храмът на Господ да бъде на едно място. Оттук може да се направи заключение, че поне част от откритата книга е влязла във Второзаконие.

Има предположение, че при написване на Книгата на закона важна роля са изпълнявали левити, избягали от Северното царство в Юдея през 722 г. пр.н.е., след падане на Самария. Може би те са вдъхновили обновлението по времето на цар Езекия (2 Царе, 18:4).

Съдържание на Второзаконие[редактиране | edit source]

Книгата е съставена от три големи части, към които е добавено и заключението за смъртта на Мойсей, с която завършва цялото Петокнижие:

  1. Уводни речи – едната повествователна (1:6–4:44), а другата призоваваща (4:45–11:32).
  2. Отделни закони (12–26 глава), след които следват откъси от проповеди (27–28 глава).
  3. Заключителни призиви (29–30 глава).

Израилтяните във Второзаконие[редактиране | edit source]

Първия Мойсеев закон, запазен в по-старите части на Петокнижието е предназначен за общност, която живее при доста примитивни условия, занимава се с животновъдство и няма цар, а Второзаконие говори на хора, които вече имат съдии, царе, свещеници, пророци. Тези хора повече се трогват от призива за благодарност и любов към Бога (особено в 6:4 и сл.), отколкото от строгостта на заплахите и жестокостта на клетвите.

Любими теми във Второзаконие са, че израилтяните са:

  • народ на Бога (4:24 и сл.)
  • избрани от Бога (7:6)
  • събрани от Бога (5:22)
  • братя в земята, дадена им от Господ (15:7)

Израилтяните се ползват от всички тези привилегии поради силната любов на Господ към тях (7:8), поради което са призовани също да го възлюбят „с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила“ (6:5), защото „както човек наказва сина си, така и Господ твоят Бог наказва теб“ (8:5), освен това, той е ревнив и може да ги „изтреби от лицето на земята“ (6:15).

Законът във Второзаконие вече не е неумолим императив, а дума, която е „много близо до теб, в устата ти и в сърцето ти, за да я спазваш“ (30:14)

Ползвани източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]